Действително Арамис не беше от тия, които търсят безполезна популярност. Смяташе за безсмислено да бъде обичан от хора, които не му служеха за нищо.
Жени, деца, старци, тоест обикновената свита на черковните пастири, не бяха свита за него.
Десет минути след като двамата приятели прекрачиха прага на епископския дворец, Арамис се върна като победоносец; войниците му отдаваха почести като на началник; гражданите му се кланяха като на приятел и по-скоро като на покровител, отколкото като на църковен глава.
В Арамис имаше нещо от тия римски сенатори, в къщите на които винаги се трупаха просители.
Край стълбището той се съвещава половин минута с един йезуит, който, за да му говори по- доверително, мушна главата си под балдахина.
Най-после епископът влезе у дома си. Вратите се затвориха бавно след него и тълпата се разпръсна, но песните и молитвите още ечеха.
Беше великолепен ден. Към морския въздух се смесваше уханието на земята. От града лъхаше щастие, радост, сила.
Д’Артанян сякаш почувствува присъствието ¦ на невидима, всемогъща ръка, която създаваше тая сила, тая радост, това щастие и разливаше навсякъде това ухание.
„Охо! — си каза той. — Портос е надебелял, но Арамис е израсъл.“
LXXII
ВЕЛИЧИЕТО НА БАНСКИЯ ЕПИСКОП
Портос и д’Артанян влязоха в епископския дворец през специална врата, известна само на вътрешните хора.
От само себе си се разбира, че Портос беше водач на д’Артанян. Достойният барон се чувствуваше навсякъде като у дома си. Между това, било по мълчаливо съгласие да уважава светостта на Арамис, било по навик да уважава всичко, което му се струваше значително, навик, създал от него образцов воин, Портос се Държеше сдържано у негово преосвещенство ванския епископ. Д’Артанян видя най-напред тая сдържаност в начина, по който баронът говореше с лакеите и сътрапезниците.
Все пак тая сдържаност не пречеше на Портос да задава въпроси. Той поразпита.
Двамата приятели узнаха, че негово високопреосвещенство отишъл в покоите си и че се готвел да се яви в по-скромен вид.
Действително след четвърт час, през който д’Артанян и Портос се гледаха един друг и въртяха палците си ту на една, ту на друга страна, една врата на залата се отвори и негово преосвещенство се появи в непарадно облекло на прелат.
Арамис вървеше с високо вдигната глава, като човек, навикнал да командува; сукненото му виолетово расо беше приповдигнато от единия край, за да не се влачи, а юмрукът му беше опрян на хълбока.
Освен това той не беше обръснал тънките си мустачки и островърхата брадичка — по модата от времето на Луи XIII.
Когато той влезе, в стаята се разнесе нежна миризма на парфюм, която никога не се изменя у елегантните хора и у жените от висшия свят, като по тоя начин се създава впечатление, че това благоухание е присъщо на тях самите.
Но тоя път в парфюма на Арамис още се чувствуваше нещо черковно, което издаваше дъх на тамян. Тоя парфюм не опияняваше, той проникваше в човека, вдъхваше не желание, а уважение.
Като влезе в стаята, Арамис не се поколеба нито за миг; не произнесе нито дума — всяка дума би била студена в такъв случай, — приближи се до мускетаря, тъй добре предрешен в костюма на господин Анян, и го стисна в прегръдките си с такава нежност, в която и най-недоверчивият човек не би открил студенина или престореност.
Д’Артанян го прегърна също тъй горещо.
Портос стисна нежната ръка на Арамис и д’Артанян забеляза, че негово преосвещенство протегна на великана лявата си ръка, навярно по навик. Сигурно Портос беше причинявал десетки пъти болка на пръстите му, нанизани с пръстени. И така Арамис се страхуваше от великана и му остави да стиска до посиняване само плътта, като не му позволи да притиска пръстите към златото на пръстените или плоскостите на диамантите.
Между две прегръдки Арамис погледна д’Артанян в лицето, предложи му стол, а самият той седна в сянка, като се постара светлината да пада върху лицето на събеседника му.
Тая маневра, присъща на дипломатите и на жените, напомня много всички предимства на прикриване, които през време на дуелите противниците се мъчат да намерят повече или по-малко успешно.
Д’Артанян разбра маневрата, но не показа, че я е забелязал. Той чувствуваше, че е хванат; но именно защото беше хванат, чувствуваше, че е на път да узнае всичко; беше стар кондотиер и не се страхуваше да претърпи привидно поражение, стига само да извлече от него облагите на победата.
Пръв заговори Арамис.
— Ах, мили приятелю, скъпи ми д’Артанян! — каза той. — Какъв чудесен случай!
— Тоя случай, преподобни ми другарю, аз ще нарека приятелство — отговори д’Артанян. — Аз ви търсех, както винаги съм ви търсил, когато съм имал да ви предложа някое голямо предприятие или да ви посветя няколко свободни часа.
— А, тъй ли? — рече Арамис без жар. — Вие ме търсехте?
— Е да, търсеше ви, мили ми Арамис — намеси се Портос, — и ето доказателството: той ме настигна в Бел Ил. Много мило, нали?
— Аха — провлечено рече Арамис, — разбира се, в Бел Ил…
„Ето на — помисли си д’Артанян, — моят простодушен Портос, без да мисли, даде първия топовен изстрел на атаката.“
— В Бел Ил — каза Арамис, — в тая дупка, в тая пустиня! Да, наистина много мило.
— А аз му казах, че сте във Ван — продължи Портос със същия тон.
Д’Артанян въоръжи устата си с тънка, почти иронична усмивка.
— Напротив, знаех това; но исках да видя — рече той.
— Какво да видите?
— Дали е още живо нашето старо приятелство; дали, като се видим, ще забият нашите сърца, закоравели от възрастта; дали от тях ще се изтръгне пак радостният вик, с който се поздравяват приятелите.
— Е какво, останахте ли доволен? — попита Арамис.
— Горе-долу.
— Защо?
— Да, Портос ми каза: „Шт“, а вие…
— Е, а аз?
— А вие ме благословихте.
— Какво да се прави, приятелю мой — усмихнато рече Арамис. — Това е най-скъпоценното, което има един беден прелат като мене.
— Хайде де, мили ми приятелю!
— Така е.
— А между това в Париж разправят, че Ван е едно от най-богатите епископства на Франция.
— А, вие говорите за земните блага? — забеляза Арамис с разсеян вид.
— Но, разбира се. Аз държа на тях.
— В такъв случай да говорим за това — рече Арамис с усмивка.
— Значи вие признавате, че сте един от най-богатите френски прелати?
— Мили мой, щом ми искате парична сметка, ще ви кажа, че ванското епископство дава двадесет хиляди ливри годишен доход, ни повече, ни по-малко. В тая епархия има сто и шестдесет енории.
— Много хубаво — забеляза д’Артанян.
— Великолепно — каза Портос.
— Обаче — продължи мускетарят, без да сваля очи от Арамис, — вие не сте се погребали тук завинаги, нали?
— Простете ми, но аз не признавам думата „погребал“.
