— Разбира се, че го виждам.
— Това е катедралата.
— Как се казва?
— Сен Пиер. Сега гледайте: виждате ли в предградието вляво друг кръст?
— Чудесно го виждам.
— Това е Сен Патерн, любимата енорийска черква на Арамис.
— А!
— Да, да. Знаете ли, според преданията, Сен Патерн е бил първият вански епископ. Наистина Арамис твърди, че не е така. Но той е толкова учен, че може би това е само паро… пара…
— Парадокс — подсказа д’Артанян.
— Точно това. Благодаря, езикът нещо не ме слуша. Много е топло!
— Приятелю мой — рече д’Артанян, — моля ви се, продължавайте вашите интересни обяснения. Коя е тая голяма бяла сграда с много прозорци?
— А, това е колегията на йезуитите. Бога ми, как налучка! Виждате ли край колегията една голяма къща с камбанарийки, с кулички и в хубав готически стил, както казва това говедо Жетар?
— Да, виждам я. Е какво?
— Там живее Арамис.
— Как, не живее ли в епископството?
— Не; епископската къща е развалина. Впрочем тя е в града, а Арамис предпочита предградието. Ето защо, ви казвам, той обича Сен Патерн, защото Сен Патерн е в предградието. После в това предградие има Дори площадки за игра на май, на топка и доминикански манастир. Ей там, тоя с хубавата камбанария чак До небето.
— Много добре.
— После, виждате ли, предградието е като отделен град; то си има свои стени, кули, ровове; дори кеят стига до него и корабите спират на кея. Ако нашият малък корсарски кораб не газеше осем стъпки във водата, ние можехме да пристигнем с опънати платна чак до прозорците на Арамис.
— Портос, Портос, приятелю мой — извика д’Артанян, — вие сте кладенец на знанието, извор на остроумни и дълбоки размисли. Портос, вие не ме изненадвате вече, вие ме смайвате.
— Ето че пристигнахме — каза Портос, като обърна разговора с обикновената си скромност.
„И беше време — помисли си д’Артанян, — защото конят на Арамис се топи като леден кон.“
Почти в същия миг те влязоха в предградието; но щом извървяха стотина крачки, видяха с учудване, че улиците са покрити със зеленина и цветя.
По старите градски стени на Ван висяха най-старите и най-чудните френски килими.
От железните балкони се спускаха бели драперии, осеяни с букети.
Улиците бяха пусти; чувствуваше се, че цялото население се беше събрало на едно място.
Жалузите бяха спуснати, но прохладата все пак проникваше в къщите под решетките им, които хвърляха широки черни сенки по стените.
Внезапно, като завиха в една улица, д’Артанян и Портос чуха пеене. Празнично облечена тълпа се появи през тамянения дим, който се издигаше на синкави кълбета към небето; цели облаци от розови листенца хвърчеха до прозорците на първите етажи.
Над потока от глави се виждаха кръстове и хоругви, свещени религиозни символи.
А под кръстовете и хоругвите, сякаш защитени от тях, вървяха млади момичета с бели рокли и венци от синчец на главата.
От двете страни на улицата, затваряйки шествието, пристъпваха войниците от гарнизона с букети в дулата на пушките си и по остриетата на копията си.
Това беше черковна процесия.
Докато д’Артанян и Портос гледаха почтително, като скриваха нетърпението си, приближи се един Великолепен балдахин. Пред него вървяха сто йезуити и сто доминиканци, а отзад — два архидякони, ковчежник, изповедник и дванадесет каноници.
Един псалт с гръмовит глас — сигурно за гласа си подбран от всички псалтове във Франция, както тамбурмажорите на императорската гвардия се избираха от всички великани на империята, — един псалт, последван от четирима псалтове, които, изглежда, бяха там само за да му пригласят, пееше високо, като тресеше стъклата на прозорците.
Под балдахина се очертаваше бледо благородно лице с черни очи, черна коса, в която блестяха сребърни косми, с тънка, строго стисната уста и тясна, издадена напред брадичка. Тая глава беше увенчана с епископска митра, която придаваше на бледото лице не само величествен вид, но и израз на аскетизъм.
— Арамис! — неволно извика мускетарят, когато това гордо лице мина пред него.
Прелатът потрепера; сякаш тоя глас прозвуча за него, както гласът на спасителя за възкръсналия мъртвец.
Той вдигна големите си черни очи с дълги мигли и без колебание погледна там, откъдето беше долетяло възклицанието.
И веднага видя близо до себе си Портос и д’Артанян.
Благодарение на своята прозорливост д’Артанян също видя всичко, нищо не изпусна. Образът на прелата се запечата завинаги в паметта му.
Едно нещо порази особено д’Артанян.
Когато го забеляза, Арамис се изчерви; после веднага скри под клепачите си огъня на властния поглед и почти неуловимата приятелска нежност.
Беше очевидно, че Арамис се запита мислено:
„Защо д’Артанян е тук с Портос и защо е дошъл във Ван?“
Арамис разбра всичко, което ставаше в ума на д’Артанян, когато пренесе отново погледа си върху него и видя, че той не наведе очи.
Той познаваше тънкостта на ума и досетливостта на приятеля си; той се страхуваше да не би да издаде тайната на червенината и учудването си. Това беше същият Арамис, който вечно криеше някоя тайна.
И така, за да свърши с тоя изпитателен поглед, който трябваше да се наведе на всяка цена, както на всяка цена генералът сподавя огъня на пречеща му батарея, Арамис протегна хубавата си бяла ръка, украсена с аметистов епископски пръстен, разсече въздуха със знака на кръста и благослови двамата си приятели.
Може би разсеяният мечтател д’Артанян, по начало безверник, не би се навел под тая свята благословия; но Портос видя разсеяността му, сложи приятелски ръка върху гърба на другаря си и го притисна към земята.
Д’Артанян се огъна: за малко щеше да падне по очи.
През това време Арамис отмина.
Подобно на Антей д’Артанян само се допря до земята и се обърна към Портос, готов да се скара.
Но не можеше да има никакво съмнение в намерението на добрия Херкулес: ръководеше го само чувство на религиозно благочестие.
Впрочем думите на Портос не скриваха мисълта му, а, напротив, винаги я допълваха.
— Много е мило от негова страна, че ни благослови само нас двамата — каза той. — Положително той е свят и достоен човек.
По-малко убеден от Портос, д’Артанян не отговори.
— Вижте, мили приятелю — продължи Портос, — той ни забеляза и сега не върви като преди малко, а бърза. Виждате ли как шествието удвои скоростта си? Тоя мил Арамис бърза да ни види и да ни прегърне.
— Наистина — отвърна д’Артанян високо. И съвсем ниско прибави:
— Все пак тая лисица ме забеляза и сега ще има време да се приготви да ме приеме.
Но процесията отмина; пътят се освободи. Д’Артанян и Портос тръгнаха право към епископския дворец, заобиколен от многобройна тълпа, която искаше да види връщането на прелата.
Д’Артанян забеляза, че тая тълпа се състоеше главно от граждани и военни.
По вида на тия привърженици той позна ловкостта на приятеля си.
