— А? — попита великанът и се обърна.
— Портос! — промърмори д’Артанян смаяно. — Портос в Бел Ил!
От своя страна човекът с перата погледна лъжеуправителя и го позна въпреки предрешването му.
— Д’Артанян! — извика той, като се изчерви.
— Шт! — след миг прибави Портос.
— Шт! — обади се мускетарят.
Действително ако д’Артанян беше познал Портос, Портос също така беше познал д’Артанян.
В първата минута във всеки от тях заговори преди всичко желанието да запази тайната си.
При все това първото движение на двамата мъже беше да се хвърлят в прегръдките един на друг.
Те искаха да скрият от присъствуващите не приятелството, а имената си.
Но след прегръдката дойде размисълът.
„Дявол да го вземе, защо Портос е в Бел Ил и повдига камъни?“ — се запита д’Артанян.
Но, разбира се, запита се мислено.
Не тъй силен в дипломацията, Портос си помисли гласно:
— Защо, по дяволите сте в Бел Ил? Какво правите тук?
Трябваше да се отговори без колебание. Ако не отговореше веднага на Портос, д’Артанян нямаше никога да си прости това.
— Бога ми, аз съм тук, защото вие сте тук, приятелю мой!
— Аха! — отговори Портос, явно объркан от тоя Довод, като се мъчеше да си го изясни с присъщата си съобразителност, която ни е вече известна.
— Без съмнение — продължи д’Артанян, който не искаше да даде на приятеля си време да се опомни — аз отидох в Пиерфон да ви видя.
— Наистина ли?
— Да.
— И не ме намерихте там?
— Не, но намерих Мустон.
— Добре ли е той?
— Е, и още как!
— Но Мустон не ви е казал, че съм тук.
— Защо да не ми каже това? Нима съм станал недостоен за доверието на Мустон?
— Не; но той сам не знаеше това.
— О, ето една причина, която поне никак не е оскърбителна за самолюбието ми.
— Но как стигнахте до мене?
— Е, мили мой, такъв голям сеньор като вас оставя винаги следи след себе си и аз не бих се уважавал много, ако не умеех да намирам следите на приятелите ми.
Колкото и ласкателно да беше, това обяснение не задоволи напълно Портос.
— Но аз и не можах да оставям следи, защото дойдох предрешен — каза Портос.
— Ах, дойдохте предрешен? — рече д’Артанян.
— Да.
— А как?
— Като мелничар.
— Нима такъв голям сеньор като вас, Портос, може да възприеме обикновените маниери до такава степен, че да мами хората?
— Е, кълна ви се, приятелю мой, че всички се измамиха — толкова добре играех ролята си.
— Но все пак не толкова добре, за да не мога да ви намеря.
— Да. Но как се случи това?
— Чакайте. Сега ще ви разкажа. Представете си, Мустон…
— А, значи тоя хубостник Мустон! — каза Портос, като сключи двете триумфални арки, които му служеха за вежди.
— Но чакайте де, чакайте. Мустон не е виновен, защото сам не знаеше къде сте.
— Без съмнение. Ето защо толкова бързам да разбера.
— О, колко сте нетърпелив, Портос!
— Аз съм ужасен, когато не разбирам.
— Ще разберете. Арамис ви писа в Пиерфон, нали?
— Да.
— Писа ви да дойдете преди екинокса, така ли?
— Наистина.
— Е, ето на! — каза д’Артанян, като се надяваше, че Портос ще се задоволи с това обяснение.
Великанът сякаш заработи усилено с ума си.
— О, да — каза той, — разбирам. Тъй като Арамис ме викаше преди екинокса, вие сте разбрали, че иска да отида при него. Вие сте се осведомили къде е Арамис, като сте си казали: „Където е Арамис, там е и Портос“. Узнали сте, че Арамис е в Бретан, и сте си казали: „Портос е в Бретан“.
— Точно така. Наистина, Портос, не зная как не сте станали гадател. И така, разбирате ли? Като пристигнах в Ла Рош Бернар, узнах за забележителните укрепявания в Бел Ил. Това запали любопитството ми. Качих се на една рибарска лодка, като не подозирах дори, че вие сте в Бел Ил. Дойдох, видях как един юначага повдига такъв камък, който дори Аякс не би помръднал, и си извиках: „Само барон дьо Брасьо е способен да показва такива фокуси“. Вие ме чухте, обърнахте се, познахте ме, ние се прегърнахме и, бога ми, ако нямате нищо против, ще се прегърнем още веднъж.
— Наистина, ето как всичко се обяснява — рече Портос.
И той прегърна д’Артанян с такова горещо приятелство, че в продължение на пет минути мускетарят не можеше да си поеме дъх.
— Е, е, станали сте още по-силен — забеляза д’Артанян — и за щастие все в ръцете.
Портос отговори с приветлива усмивка.
В продължение на петте минути, докато се мъчеше Да си поеме дъх, д’Артанян си мислеше колко е тежка ролята му, която се налагаше да играе.
Трябваше все да разпитва, без да отговаря никога. Когато най-после започна да диша, бойният му план беше готов.
LXX
В КОЯТО СМЪТНИТЕ ИДЕИ НА Д’АРТАНЯН ЗАПОЧВАТ ДА СЕ ПОИЗЯСНЯВАТ
Д’Артанян започна веднага настъплението:
— Сега, когато всичко ви казах, мили приятелю, или по-скоро когато всичко отгатнахте, кажете ми какво правите тук, покрит с прах и кал?
Портос изтри челото си, огледа гордо на всички страни и каза:
— Но, струва ми се, че можете да видите какво правя тук!
— Разбира се, разбира се; повдигате камъни.
— О, само за да покажа на тия мързеливци какво е истински мъж! — презрително рече Портос. — Но вие разбирате…
— Да, повдигането на камъни не е ваша работа, макар че мнозина, на които това им е работа, не могат да я вършат като вас. Ето кое ме накара да Ви запитам: „Какво правите тук, бароне?“
— Изучавам топографията, кавалере.
— Изучавате топографията?
— Да; но вие сам какво правите в цивилни дрехи?
Д’Артанян разбра, че извърши грешка, като показа учудването си. Портос се възползува от това, за да отговори на въпроса с въпрос.
За щастие д’Артанян се беше подготвил за това.
— Но вие знаете — отвърна той, — че аз съм наистина цивилен. Тия дрехи отговарят на общественото ми положение.
