— Гледам.
Действително д’Артанян наблюдаваше с най-голямо внимание как Жюпене извади от джоба си шест- седем други метални късчета, но по-малки.…
— Ай, ай, ай! — извика д’Артанян.
— Какво?
— Вие имате цяла печатница в джоба си! Пусто опустяло, действително това е интересно.
— Нали?
— Боже мой, колко неща се научават, като се пътува!
— Наздраве! — рече Жюпене, крайно доволен.
— За ваше здраве, пусто да остане, за ваше! Но това отвратително ябълково вино не е достойно за човек, навикнал да утолява жаждата си от Хипокрена: нали така вие, поетите, наричате извора на вдъхновението си?
— Да, господине, нашият извор се нарича действително така. Това име е гръцко и се състои от две думи: първата е hippos, което означава кон… и…
— Господине — прекъсна го д’Артанян, — аз ще ви почерпя с едно питие, името на което произлиза само от една френска дума и поради което това питие не е по-лошо. Думата е „грозде“; това ябълково вино ми се втръсна и ми издува червата едновременно. Позволете ми да попитам съдържателят дали няма в избата си няколко добри бутилки божансийско вино. Повиканият съдържател се появи веднага.
— Господине — прекъсна поетът събеседника си, — страхувам се, че не ще имаме време да изпием виното, защото трябва да се възползувам от прилива, за да взема лодката.
— Каква лодка? — попита д’Артанян.
— Ами лодката, която заминава за Бел Ил.
— А, за Бел Ил ли? — каза мускетарят. — Добре.
— Е, вие имате време, господине — намеси се съдържателят, като отваряше бутилката. — Лодката заминава чак след един час.
— Но кой ще ме предупреди? — попита поетът.
— Вашият съсед по стая — отговори съдържателят.
— Но аз едва го познавам.
— Щом чуете, че тръгва, значи време е да тръгвате и вие.
— И той ли отива в Бел Ил?
— Да.
— Господинът със слугата ли? — попита д’Артанян.
— Точно той.
— Навярно някои благородник, а?
— Не зная.
— Как, не го ли познавате?
— Не. Всичко, което зная за него, е, че пие същото вино, което пиете и вие.
— Пусто опустяло, каква чест за нас! — каза д’Артанян, като наливаше, вино на събеседника си, докато съдържателят се отдалечаваше.
— И така, вие никога не сте видели как се печатат книги, а? — продължи поетът, като се върна на любимата си тема.
— Никога.
— Тогава вижте: вземат се буквите, които съставят думата; ето например буквите Н, А и К, ето и Р и А, след това Т…
Той събра буквите с необикновена бързина и ловкост, което не се изплъзна от погледа на д’Артанян.
— Накратко — рече той, като свърши.
— Добре! — каза д’Артанян. — Буквите се събраха, но как ще се държат заедно?
И наля втора чаша вино на събеседника си.
Господин Жюпене се усмихна като човек, който има отговор за всичко; той извади от джоба си малка метална линийка, имаща вид на ъгълник, на която почна да набира буквите, като ги придържаше с пръста на лявата си ръка.
— А как се нарича тая желязна линийка? — попита д’Артанян. — Защото навярно тя си има особено име.
— Тя се нарича компас — отвърна Жюпене. — С помощта на нея се образуват редовете.
— Е, така е, както казах: вие имате цяла печатница в джоба си! — рече д’Артанян, като се засмя тъй простодушно, че поетът го сметна настина за наивен невежа.
— Не, съвсем не е така — отговори той, — но мързи ме да пиша и когато съчиня някой стих в главата си, веднага бързам да го набера за отпечатване. Това ме избавя от двойна работа.
„Пусто да остане! — помисли си д’Артанян. — Зад това се крие нещо, което трябва да се изясни.“
И верен на природната си находчивост, мускетарят стана от масата под някакъв благовиден предлог, слезе по стълбата, отиде бързо под навеса, където стоеше малката кола, проби с върха на ножа си обвивката на един пакет и откри, че той е пълен с печатарски букви, образци от които поетът печатар носеше в джоба си.
— Аха! — каза д’Артанян. — Макар че още не зная дали господин Фуке иска да укрепи материално Бел Ил, но във всеки случай това са духовни боеприпаси за замъка.
И доволен от това откритие, той се върна отново на масата.
Д’Артанян узна това, което искаше да узнае. Но все пак остана с поета до момента, когато в съседната стая се чу раздвижване на човек, стягащ се за път.
Печатарят стана веднага; той беше наредил да впрегнат коня му. Колата го чакаше на вратата. Вторият пътник и слугата му се качваха на конете си в двора.
Д’Артанян придружи Жюпене до пристанището; поетът качи колата и коня си на лодката.
Що се отнася до богатия пътник, той направи същото с двата си коня и със слугата си. Но д’Артанян не можа да научи името му, каквито и хитрини да употреби за това. Само с необикновена яснота запомни чертите на лицето му.
Мускетарят имаше силно желание да отиде в Бел Ил с двамата пътници, но страхът, че ще провали захванатата работа, го накара да се върне в странноприемницата.
Прибра се, като въздишаше, и си легна веднага, за да стане сутринта по-рано с бистър и отпочинал ум.
LXVIII
Д’АРТАНЯН ПРОДЪЛЖАВА ИЗДИРВАНИЯТА СИ
На разсъмване д’Артанян оседла сам своя Фюре, който беше пирувал цяла нощ с остатъците от овеса на заминалите си съседи.
Мускетарят разпита съдържателя, доколкото можа, при което установи, че той е хитър, недоверчив и предан тялом и духом на господин Фуке.
За да не събуди подозрения у тоя човек, той продължи баснята си за купуване на няколко солници.
Да отплува сега от Ла Рош Бернар за Бел Ил значеше да даде повод за разни слухове, каквито може би вече се носеха и които щяха да стигнат до замъка.
Освен това беше странно, че пътникът и слугата му бяха останали загадка за д’Артанян въпреки всичките му въпроси към съдържателя, който, изглежда, ги познаваше много добре.
И така мускетарят се осведоми за солниците и тръгна към блатистата местност, като остави морето отдясно и навлезе в една обширна печална равнина, която прилича на море от кал, където туктаме се белееха солни напластявания.
Фюре вървеше смело с мускулестите си крака по тесните пътечки, които разделяха солниците. Убедил се, че не го заплашва перспективата от студена баня, д’Артанян се отдаде доверчиво на коня, а сам почна да разглежда трите островърхи скали, които се извисяваха на хоризонта като железни копия сред тая гола, пустинна равнина.
Пириак, Бац и Кроазик, които си приличаха със странното еднообразие, привличаха вниманието му.
