панталони — нещо средно между духовно и светско лице; приликата с духовно лице се подсилваше от голямата черна шапка, сложена върху изтъркано кадифено кепе; шпагата беше заместена с тояга, окачена с връв на ръката; под наметалото, като помощно оръжие, беше скрит добър нож, дълъг десет дюйма.
Новият кон, купен в Шатобриан, допълваше разликата. Той се наричаше, или по-скоро д’Артанян го нарече Фюре.
„Щом Зефир замених с Фюре — каза си д’Артанян, — трябва да умаля някак и името си. От д’Артанян ще стана просто Анян; това име ще подхожда повече на сивата ми дреха, кръглата ми шапка и изтърканото кепе.“
Господин Анян се впусна на път без преувеличено тръскане върху Фюре, който вървеше раван като истински обязден кон и който, вървейки раван, изминаваше леко дванадесет левги на ден. Опитното око на д’Артанян успя да отгатне силата и издръжливостта в сухите му, покрити с гъсти косми крака.
По пътя нашият пътник изучаваше неприветната и студена страна, по която минаваше, като търсеше благовиден предлог да иде в Бел Илан Мер и да разгледа там всичко, без да събуди подозрение.
Постепенно, колкото повече се приближаваше, д’Артанян се убеждаваше в трудността на възложеното му поръчение.
В Бретан, в това отдалечено старо херцогство, което по онова време, а и днес не е още френско, народът не признаваше френския крал. Нещо повече, не искаше да знае за него. Неговата осведоменост относно политическото състояние на тоя край се изчерпваше с единствения факт: предишните му херцози не управляваха вече и вместо тях неограничено царуваха местните сеньори; а над тях, според бретонците, беше само бог, когото никога не забравяха в Бретан. Между местните всевластни собственици най-могъщ, най-богат и главно най-популярен беше господин Фуке, собственик на Бел Ил.
Дори тук, наблизо, тайнственият остров беше заобиколен с легенди. Не всеки можеше да проникне в него. Островът, дълъг и широк шест левги, беше феодално владение, което отдавна вдъхваше почит на народа, защото беше свързано с името на дьо Рец, навяващо тук силен страх.
Скоро след като островът беше превърнат в маркизат от Шарл IX, Бел Ил стана владение на господин Фуке.
Известността на острова не датираше от вчера: името му, или по-скоро значението му, водеше началото си от най-дълбока древност; старите го наричаха Калонеза, което на гръцки значи хубав остров.
Така преди хиляда и осемстотин години тоя остров е носел на друг език същото име, което носи и сега.
Усамотеното положение на острова сред морето, на шест левги от френския бряг, го правеше като че ли съвсем самостоятелен, подобно на ония величествени кораби, които пренебрегват пристанищата и гордо хвърлят котвите си сред океана.
Д’Артанян узна всичко това, без да издаде с нищо учудването си; той узна също така, че най-точни сведения за него може да получи в Ла Рош Бернар, доста важен град при устието на Вилен.
Може би оттам ще успее да преплава в Бел Ил. В противен случай ще мине през солниците и ще отиде в Геранд или в Кроазик, за да чака удобен случай да се прехвърли на острова. Впрочем след заминаването си от Шатобриан той се убеди, че няма нищо невъзможно за Фюре при подтика на господин Анян, и нищо невъзможно за господин Анян при почина на Фюре.
Като пристигна в Ла Рош Бернар, мускетарят отседна в една странноприемница и си поръча за вечеря дива патица и питка; а за да полее тия две бретонски яденета, заповяда да му извадят от избата ябълково вино, което, само като го допря до устните си, раз бра, че е още по-бретонско.
LXVII
КАК Д’АРТАНЯН СЕ ЗАПОЗНА С ЕДИН ПОЕТ, КОЙТО БЕШЕ СТАНАЛ ПЕЧАТА Р, ЗА ДА ПЕЧАТА СТИХОВЕТЕ СИ
Преди да седне на масата, д’Артанян, както винаги, реши да събере някои сведения; но той помнеше много добре истината, че всеки човек, който иска добре и успешно да разпитва, трябва най-напред сам да се остави да бъде разпитан.
И така д’Артанян се залови да търси с обичайната си ловкост подходящ събеседник, за да се остави на негово разположение.
На първия етаж в странноприемницата тъкмо имаше двама пътници, които в дадения момент също така очакваха навярно вечерята си.
Единият от тях пътуваше със слуга като важна личност. Д’Артанян успя да види в конюшнята двата хубави и охранени коне, с които бяха дошли пътникът и слугата му.
Другият, доста дребен, хилав човек, с изпрашен сюртук, износено бельо, с ботуши, изтъркани повече от ходене, отколкото от стремената, беше дошъл от Нант с кола, карана от кон, който по цвят толкова приличаше на Фюре, че д’Артанян не би можал да намери за него по-подходящ двойник.
Колата му съдържаше различни по големина пакети, увити със стар плат.
„Тоя пътник е подходящ за мене — си каза д’Артанян. — От един дол дренки сме. Защо господин Анян със сивата дреха и изтърканото кепе да не вечеря с господина със стари ботуши и стар кон?“
Д’Артанян повика съдържателя и му заръча да занесе дивата патица, питката и ябълковото вино в стаята на господина със скромна външност; а сам с чиния в ръка, се изкачи по дървената стълба и почука на вратата му.
— Влезте! — обади се непознатият.
Д’Артанян влезе ухилен, като държеше чинията под мишницата, шапката в едната ръка и свещта в другата.
— Извинете, господине — рече той, — аз съм пътник като вас, не познавам никого в странноприемницата и имам лошия навик да се отегчавам, когато се храня сам; така че яденето не ми се вижда вкусно и нямам никаква полза от него. Аз ви видях, когато преди малко слязохте долу, за да заповядате да ви приготвят стриди. Вашата външност ми се хареса много. Освен това забелязах, че имате точно такъв кон като моя и че навярно поради тая прилика съдържателят ги е поставил един до друг в конюшнята, където те, както изглежда, са напълно доволни от компанията си. И така, господине, аз не виждам защо господарите трябва да бъдат разделени, когато конете са заедно. Затова и дойдох да ви поискам позволение да вечерям заедно с вас. Казвам се Анян, Анян на ваше разположение, господине, недостоен управител на богат сеньор, който иска да купи солници в тая местност и ме изпраща да видя дали няма да се намери нещо подходящо. Позволете ми да прибавя, господине, че бих искал лицето ми да ви се хареса също тъй, както вашето ми допадна на сърцето. Аз съм напълно очарован от вас.
Всъщност д’Артанян виждаше непознатия за първи път, защото не беше успял да го разгледа долу. Тоя човек имаше блестящи черни очи, жълт цвят на лицето и чело, леко надиплено от бремето на петдесетте години. Общо взето, чертите му изразяваха добродушие, но в погледа му светеше известно лукавство.
„Както изглежда — помисли си д’Артанян, — тоя юначага е работил винаги с горната част на главата си, с очите и мозъка. Навярно е някой учен: устата, носът и брадичката не изразяват абсолютно нищо.“
— Господине — отвърна тоя, когото така всестранно изучаваше д’Артанян, — вие ми правите голяма чест; не мога да кажа, че се отегчавам: аз — прибави той усмихнато — имам компания, която ме развлича винаги, обаче няма значение, много ми е приятно да ви приема.
Но като каза това, човекът с износените ботуши погледна неспокойно масата си, където бяха останали само мидените черупки и къс солена сланина.
— Господине — побърза да каже д’Артанян, — ей, сега съдържателят ще ми донесе тука една прекрасна печена птица и великолепна питка.
Д’Артанян прочете в погледа на непознатия, колкото и да беше бърз, страх от нападение на паразит.
Той отгатна правилно: при последните думи лицето на човека със скромната външност се проясни.
Действително, сякаш чакаше зад вратата, съдържателят се появи веднага, като носеше споменатите яденета. Питката и дивата патица бяха прибавени към солената сланина.
Новите познати седнаха един срещу друг на масата и братски си разделиха сланината и другите яденета.
— Господине — каза д’Артанян, — признайте, че компанията е хубаво нещо.
