господин принца, но трябвало да изпълни волята на краля. Господин принцът е очарователен човек, но кралят си е крал. Тюрен въздъхнал дълбоко и помел армията на своя мил братовчед.
Сега какво иска кралят? Това не е моя работа.
Какво иска господин Колбер? О, това е друго нещо. Господин Колбер иска това, което не иска господин Фуке.
Значи какво иска господин Фуке? О, о, това е много важно! Той иска точно това, което иска кралят.“
Като свърши тоя монолог, д’Артанян се засмя високо и замахна с жилавата си пръчка, която изсвири във въздуха. Той беше вече на главния път, като плашеше птиците по плетовете и с удоволствие се вслушваше в дрънкането на златните монети в кожената си кесия. Трябва да признаем, че всеки път, когато изпадаше в такова положение, разнежеността не беше главният му порок.
— Хайде — каза той, — струва ми се, че тая експедиция не е много опасна и че пътуването ми може да се сравни с оная пиеса, която господин Мънк ме заведе да гледам в Лондон и която, мисля, се казваше: „Много шум за нищо“.
LXVI
ПЪТУВАНЕ
Може би за петдесети път от началото на нашата история тоя човек с бронзово сърце и стоманени мускули напускаше дом, приятели и всичко, което имаше, за да търси щастието и смъртта. Досега смъртта отстъпваше пред него, като че ли се плашеше, а щастието, или пък по-скоро богатството, беше сключило едва преди месец истински съюз с него.
Макар че не беше голям философ като Епикур или Сократ, д’Артанян имаше много практичен ум, обогатен с обширен житейски опит. При рядката смелост, дързост и ловкост той беше едновременно и малко мечтателен. В паметта му се бяха запазили няколко цитата от господин дьо Ларошфуко, а в обществото на Атос и Арамис беше заучил между другото много откъси от Сенека и Цицерон.
През първите тридесет и пет години от живота си нашият гасконец беше гледал на презрението към богатството като на догма и дълго време го смяташе за първа точка от кодекса на храбростта.
— Точка първа — казваше той:
„Храбър си, защото нямаш нищо;
а нямаш нищо, защото презираш богатството.“
Въз основа на тоя принцип, управлявал, както казахме, първите тридесет и пет години от живота му, д’Артанян трябваше да се запита сега, когато забогатя, дали е останал също тъй храбър, като по- преди.
За всеки друг произшествието на площада Грев можеше да послужи за отговор. Много хора биха задоволили съвестта си с това; но д’Артанян беше достатъчно храбър, за да се запита искрено и чистосърдечно дали беше храбър.
Отначало реши:
„Струва ми се, че работих с шпагата достатъчно ловко и добросъвестно, за да бъда уверен в храбростта си“.
Но веднага си възрази:
„Стой, капитане, това не е отговор! Ти беше храбър, защото заплашваха да изгорят къщата ти; деветдесет и девет на сто и дори деветстотин деветдесет и девет на хиляда беше сигурно, че ако господа бунтовниците не бяха имали тая злополучна идея, планът им щеше да успее или най-малкото ти нямаше да се противопоставиш на него.
Сега какви опасности могат да ме заплашват в Бретан? Там нямам къща, която биха могли да изгорят, нямам и съкровища, които биха могли да откраднат.
Но не! Аз имам кожата си: тая скъпоценна кожа на господин д’Артанян струва колкото всички къщи и всички съкровища на света; аз държа на нея най-много, защото служи за обвивка на тяло, което притежава пламенно сърце, много доволно, че бие и следователно, че живее.
Значи аз желая да живея, право да си кажа, животът ми стана много по-добър, много по-пълен, откак забогатях. Кой ли казваше, че парите разваляли живота? Нищо подобно, кълна се в честта си! Напротив, струва ми се, че сега поглъщам двойно повече въздух и слънчева топлина, отколкото по-рано. Пусто да остане! Какво би станало с мене, ако удвоя богатството си и ако вместо тая жилава пръчка стисна в ръката си маршалски жезъл? Тогава не зная дали ще ми стигнат всичкият въздух и всичката слънчева топлина!
А нима това е толкова неосъществимо? Нима кралят не би могъл да ме направи херцог или маршал, както баща му, Луи XIII, направи херцог и главнокомандуващ Албер дьо Люин? Нима не съм толкова храбър и не съм по-умен от тоя глупак дьо Витри?
А, точно умът ще ми попречи да се издигна!
Но за щастие, ако на тоя свят има справедливост, съдбата трябва да ме възнагради за всичко това, което направих за Ана Австрийска, и за всичко това, което тя не направи за мене.
И така сега съм добре с един крал, и то крал, който като че ли иска да царува истински.
Поддържай го, господи, на тоя славен път! Ами ако той иска да царува, ще има нужда от мене, а ако има нужда от мене, ще трябва да ми даде това, което ми е обещал. Топлина и светлина. Значи сега, както и попреди, аз вървя от нищо към всичко. Само че днешното нищо някога беше всичко. Там е цялата разлика.
А сега да се заловим със сърцето, за което говорих преди малко. Но всъщност имам ли сърце?“
И гасконецът сложи ръка на гърдите си, като че ли наистина търсеше мястото на сърцето.
„Ах, нещастнико! — промърмори той с горчива усмивка. — Ах, клетнико! Ти си въобрази за миг, че нямаш сърце? Напразно, негодни царедворецо, ти имаш сърце — и то много непокорно.
То говори в полза на господин Фуке.
А какво е господин Фуке по отношение на краля? Заговорник, истински заговорник, който дори не си прави труда да скрие от тебе, че заговорничи; значи какво оръжие би ти дал срещу себе си, ако неговата любезност и неговият ум не биха послужили за ножница на това оръжие!
Бунт с оръжие в ръка!… Защото най-сетне господин Фуке прави бунт с оръжие в ръка.
И така, докато кралят подозира смътно господин Фуке в глухо бунтуване, аз зная, аз мога да докажа, че господин Фуке е виновен да се пролее кръвта на кралски поданици.
Да, аз зная всичко това и мълча. А достойното за съжаление сърце иска още нещо за добрата постъпка на господин Фуке, за аванса от петнадесет хиляди ливри, за диаманта от хиляда пистола, за усмивката, в която имаше толкова горчивина, колкото и благосклонност. Той иска да му спася живота и аз ще го спася.
А сега, надявам се — продължи да разсъждава мускетарят, — глупавото сърце ще млъкне и ще сметне, че се е издължило на господин Фуке.
И така, сега кралят е моето слънце и тъй като сърцето ми се е издължило на господин Фуке, тежко и горко на онзи, който се осмели да застане пред това слънце! Напред за негово величество Луи XIV, напред!“
Тия размисли бяха единствените пречки, които можеха да забавят хода на д’Артанян. И така, щом приключи с размислите, той ускори хода на коня си.
Но колкото и да беше прекрасен кон, Зефир не можеше да върви безспирно. На другия ден след заминаването от Париж д’Артанян го остави в Шартр, у един стар приятел, съдържател на странноприемница, и измина с пощенски коне разстоянието между Шартр и Шатобриан.
Последният град беше още толкова отдалечен от морския бряг, за да може да се досети някой, че д’Артанян върви към морето, и достатъчно отдалечен от Париж, за да може да заподозре някой, че е пратеник на негово величество Луи XIV, когото нашият мускетар беше нарекъл свое слънце, като не предполагаше никак, че този, който още беше скромна звезда сред другите царствени светила, ще направи един ден слънцето своя емблема.
В Шатобриан д’Артанян напусна пощата и си купи кон с най-жалка външност, такъв кон, на който всеки кавалерийски офицер би сметнал за позорно да се качи. Като не се смята цветът на косъма, тая нова покупка му напомняше силно прословутия оранжев кон, с който или по-точно на който мускетарят навлезе в света. Впрочем на тоя кон се качи не д’Артанян, а прост гражданин със стоманеносиво палто и кафяви
