— Защо? — попита непознатият с пълна уста.
— Е, добре, веднага ще ви обясня — отвърна д’Артанян.
Непознатият спря да работи с челюстите си, за да слуша по-добре.
— Първо — продължи д’Артанян, — вместо една свещ, която щяхме да имаме поотделно, сега у нас горят две.
— Това е вярно — съгласи се непознатият, поразен от верността на забележката.
— Второ, виждам, че ядете с особен апетит питката ми, а аз ям с не по-малък апетит вашата сланина.
— И това е вярно.
— Най-после над удоволствието да имам по-добро осветление и храна по вкус аз слагам удоволствието да бъда в приятна компания.
— Наистина вие сте веселяк, господине — каза непознатият с усмивка.
— Да, господине, весел съм като всички хора с празни глави. О, вие сте нещо друго — продължи д’Артанян, — във вашите очи свети гений.
— О, господине…
— Позволете, ми да ви задам един въпрос.
— Какъв?
— Вие сте учен; нали?
— Не, но всъщност нещо такова…
— Хайде де!
— Аз съм писател.
— Ето виждате! — извика д’Артанян, като запляска радостно с ръце. — Не съм се излъгал! Това е чудесно…
— Господине…
— Е, какво, нима не е щастие да прекарам вечерта в обществото на писател, и то може би знаменит?
— О, господине, знаменит не е съвсем подходяща дума — възрази непознатият, като се изчерви.
— Скромен! О, колко е скромен! — рече д’Артанян възторжено. — Но кажете ми поне заглавията на вашите произведения, господине, за да мога по тях да отгатна името ви, което не благоволихте да ми съобщите.
— Аз се казвам Жюпене, господине — каза писателят.
— Хубаво име! Честна дума, хубаво име! — продължи д’Артанян. — Извинете, струва ми се, че съм чувал някъде това име.
— Но аз пиша стихове — каза поетът скромно.
— Ето на, значи съм ги чел.
— Написах и трагедия.
— Значи съм я гледал. Поетът се изчерви отново.
— Не вярвам, защото моите стихове още не са отпечатани.
— Тогава значи зная името ви от трагедията.
— Вие навярно пак се лъжете, защото господа актьорите от Бургундския театър не поискаха да я играят — каза поетът с горда усмивка, тайната на която е известна само на непризнатите таланти.
Д’Артанян си прехапа устните.
— И така, господине — продължи поетът, — — вие виждате, че сте се заблудили по отношение на мене, защото не ме познавате и не сте могли да чуете нищо за мене.
— Ето кое ме обърква. Името Жюпене звучи красиво и ми се струва много достойно да бъде познато, както са имената на господин Корней, Ротру или Гарние. Надявам се, господине, че ще благоволите да ме запознаете с трагедията си за десерт. Това ще бъде най-хубавият сладкиш, пусто да остане! Ах, извинете, господине, тая ругатня, която се изтръгна неволно от устата ми, защото съм навикнал да я слушам от моя сеньор и господар. Понякога си позволявам да я присвоявам, тъй като ми се струва благоприлична. Разбира се, позволявам си това само в негово отсъствие, защото, разбирате, че пред него… Но наистина, господине, това ябълково вино е ужасно! Съгласни ли сте с мене? И каната, в която е наляно, има такава неправилна форма, че едва стои на масата.
— А ако я подпрем?
— Разбира се, добре би било, но с какво?
— С тоя нож.
— Ас какво ще режем патицата? Няма ли да я ядем?
— Да, наистина.
— Е, добре, тогава…
— Чакайте.
Поетът потършува в джоба си и извади оттам продълговато, четириъгълно метално късче, дебело почти една линия33 и дълго пръст и половина.
Но щом го измъкна от джоба си, поетът побърза да го върне обратно, сякаш смутен, че е извършил непредпазливост. Д’Артанян забеляза това: нищо не можеше да се изплъзне от него.
Той протегна ръка към металното късче.
— Я, това, което държите, е много интересно! Може ли да го видя?
— Разбира се — отвърна поетът, който отстъпи веднага на д’Артаняновото искане, — разбира се, че може. Но колкото и да гледате — прибави той с доволен вид, — вие няма да разберете за какво служи това, докато не ви кажа.
Д’Артанян забеляза известно колебание от страна на поета и обърна внимание на бързината, с която искаше да скрие металното късче обратно в джоба.
Ето защо, приковал вниманието си на тоя предмет, той застана нащрек, както правеше по навик, благодарение на което винаги имаше успех във всичко. Впрочем въпреки казаното от господин Жюпене само един бегъл поглед му беше достатъчен, за да познае предмета.
Това беше печатарска буква.
— Досещате ли се какво е това? — продължи поетът.
— Не — отговори д’Артанян, — не, бога ми!
— Е, добре, господине, това малко метално късче е печатарска буква.
— Хайде де!
— Главна буква.
— Я гледай ти! — рече господин Анян, като загледа наивно.
— Да, господине това е Ж главно, първата буква на моето име.
— И това е буква?
— Да, господине.
— Е, добре, ще ви призная едно нещо.
— Какво?
— Не, защото пак ще изтърся глупост.
— Е, защо? — рече Жюпене с покровителствен вид.
— Знаете, не разбирам, ако това е буква, как може да се състави дума.
— Дума?
— Да, за да се отпечата.
— Това е много лесно.
— Хайде де!
— Интересува ли ви?
— Страшно много.
— Е, добре, ей сега ще ви покажа тая работа. Чакайте!
— Чакам.
— Ето.
— Отлично.
— Гледайте добре.
