тукашен гарнизон се състои от двадесет и две пехотни роти?
„Пусто да остане! — помисли си д’Артанян, като тупна с крак. — Май че, негово величество имаше право.“
Спряха на брега.
LXIX
В КОЯТО ЧИТАТЕЛЯТ ЩЕ СЕ УЧУДИ НЕСЪМНЕНО СЪЩО ТАКА, КАКТО СЕ УЧУДИ Д’АРТАНЯН, КАТО СРЕЩНА ЕДИН СТАР ПОЗНАТ
Когато се слиза на брега дори от най-малката лодка, винаги настъпва известно вълнение, безредие, което пречи на човека да изучи спокойно новото за него място.
Подвижният мост, развълнуваните моряци, морският прибой, виковете и движенията на тия, които чакат на брега всичко това предизвиква неувереност в пътника…
И така, едва като стъпи на брега и постоя няколко минути, д’Артанян забеляза, че в пристанището и особено в дъното на острова има много работници.
Долу д’Артанян видя петте шаланди, които заминаха пред него от Пириак. Техният товар — камъните — се пренасяше на брега с помощта на верига от двадесет и пет — тридесет селяни.
Големите камъни се натоварваха на ръчни колички и се превозваха в същата посока, където отиваха и другите камъни, тоест към мястото, където се работеше. Какъв строеж беше това? Д’Артанян не можеше още да определи.
Навсякъде цареше такава дейност, каквато Телемах е забелязал, когато е слязъл в Саленте.
Д’Артанян имаше голямо желание да проникне по-нататък, но се страхуваше да не издаде любопитството си и да събуди подозрение. И така той напредваше бавно, постепенно, като задмина много малко линията, която рибарите образуваха на плажа, наблюдаваше мълчаливо, като предварваше подозренията с глупав въпрос или учтив поклон.
Все пак, докато другарите му вършеха търговията си, като даваха или продаваха рибата на работниците или жителите на градчето, д’Артанян се отдалечи от тях и като видя, че не му обръщат много внимание, почна да разглежда изпитателно всичко по пътя си.
Впрочем той забеляза веднага много неща, който не можеха да измамят войнишкото му око.
В двата края на пристанището, за да се кръстосват огньовете по голямата ос на елипсата, образувана от водния басейн, се съоръжаваха две батареи; очевидно тук се готвеха да поставят брегови оръдия, защото д’Артанян видя как работниците довършваха площадките и разполагаха дървените полукръгове, на които да се въртят оръдията за стреляне на всички страни.
Край всяка от тия багареи други работници поставяха бастиони с пръст за укрепване на стените. Тук имаше амбразури и ръководителят на работите викаше при себе си ту едни от хората, които прикрепваха на място торби с пясък, ту други, които изрязваха ромбовидни и правоъгълни чимове за укрепване тръстиковите основи на амбразурите.
Ако се съди по енергията, с която се вършеха, тия заключителни работи можеха да се смятат почти за свършени. Оръдия още нямаше, но дъбовите подставки за тях бяха готови; грижливо трамбованата почва ги поддържаше и ако на острова имаше артилерия, пристанището можеше да бъде въоръжено за по-малко от два дни.
Когато прехвърли поглед от бреговите батареи на градските укрепления, д’Артанян се учуди, като забеляза, че Бел Ил беше защитен по съвсем нова система, за която неведнъж бяха говорили пред него на граф дьо Ла Фер като за голямо постижение, но приложението на която още не беше виждал на практика.
Тия укрепления не отговаряха нито на холандската метода на Мароле, нито на френската метода на кавалера Антоан дьо Вил, а се съгласуваха със системата на Манесон Мале, изкусен инженер, който преди около осем години беше напуснал службата си в Португалия и бе предложил услугите си на Франция.
Забележителното беше, че тия укрепления не се издигаха над земята като старинните бруствери, предназначени за защита на града от щурм с подвижни стълби, а, напротив, се спускаха в земята; вместо стени имаше ровове — те именно правеха стените високи.
Д’Артанян съобрази много бързо цялото предимство на новата система, която лишаваше оръдията от значението им.
Освен това рововете се разполагаха под морското равнище и затова в ’случай на нужда можеше да се наводнят лесно с помощта на подземни шлюзи.
Впрочем работите бяха почти свършени и една група работници, която получаваше заповеди от един мъж, види се, техен ръководител, слагаше последните камъни.
Дъсчен мост, поставен над рова за удобство на работниците, които караха, ръчни колички, съединяваше вътрешната част на фортовете с външната.
Д’Артанян запита с наивен вид дали може да мине по моста и чу в отговор, че никой не забранява това. И така, той премина през рова и тръгна към групата работници.
Те бяха командувани от човека, когото д’Артанян беше вече забелязал и който, както изглежда, беше главният инженер. На един голям камък, който служеше за маса, лежеше план, а на няколко крачки от човека работеше подемна машина.
Поради значението си тоя инженер привлече, разбира се, вниманието на д’Артанян. Той носеше разкошна Дреха, която не съответствуваше на работата, вършена от него; за инженер по-скоро би подхождала дреха на главен зидар, отколкото костюм на сеньор.
Освен това тоя много широкоплещест човек поразяваше с високия си ръст, а на главата си носеше шапка, покрита с пера. Той правеше величествени движения с ръцете и, изглежда (той стоеше с гръб), се караше на работниците за тяхната бездейност или слабост.
Д’Артанян продължаваше да се приближава.
В тоя миг човекът с перата престана да размахва ръце, опря юмруци на коленете и почна да наблюдава полунаведен как шест работници се опитваха да повдигнат един дялан камък върху едно кръгло парче дърво, което да го поддържа, докато прекарат под камъка въжето на крана.
Застанали от едната страна на камъка, шестимата работници се мъчеха с всички сили да го повдигнат на десетина пръста от земята, като се задъхваха и обливаха в пот, а в това време седмият се готвеше при първа възможност да вкара под него кръглото дърво. Но на два пъти камъкът се изплъзна от ръцете им, преди като издигнат на необходимата височина; и, разбира се, работниците трябваше да отскачат назад: иначе при падането си камъкът щеше да им смаже краката.
И всеки път изпуснатият камък затъваше все по-дълбоко в клисавата земя, което утежняваше още повече работата.
Третият опит пак не успя; обезсърчението нарастваше.
И все пак, когато шестимата работници се наведоха над камъка, човекът с перата изкомандува с мощен глас: „Дръж здраво!“, както се казва винаги при тежки работи.
Тогава той се изправи и извика:
— Охо, какво е това? Да не сте от слама?… По дяволите! Отдръпнете се и ще видите как става това.
„Пусто и върло! — помисли си д’Артанян. — Да не би да мисли да повдигне тоя блок? Любопитно би било!“
Работниците се отдръпнаха посрамено, като клатеха глави; на мястото си остана само тоя, който държеше кръглото дърво, като се готвеше да изпълни работата си.
Човекът с перата се приближи до камъка, наведе се, мушна ръцете си под него, напрегна херкулесовските си мускули и с равномерно, бавно движение, което напомняше хода на машина, повдигна блока на цяла стъпка от земята.
Работникът се възползува от това и мушна кръглото дърво под камъка.
— Ето — каза великанът, като не изпусна блока, а бавно го остави на подпората.
— Пусто да остане! — извика д’Артанян. — Аз познавам само един човек, способен да показва такива фокуси!
