— Хайде де, вие сте мускетар!
— Лъжете се, добри ми приятелю; аз си подадох оставката.
— Ха!
— О, боже мой, да!
— И вие напуснахте службата?
— Зарязах я.
— Напуснахте краля.
— Напълно.
Портос вдигна ръце към небето като човек, узнал нещо нечувано.
— О, признавам си, вие съвсем ме смутихте — каза той.
— Обаче така е.
— И кое ви накара да се решите на това?
— Бях недоволен от краля. Мазарини ми вдъхваше отдавна отвращение, както знаете. Махнах, ръка на всичко.
— Но нали Мазарини умря?
— Зная, дявол да го вземе! Само че си подадох оставката по време на смъртта му, а тя бе приета преди два месеца. Тогава, чувствувайки се свободен, отидох в Пиерфон, за да се видя с моя мил Портос. Чух как хубаво сте разпределили времето си и исках да поживея петнадесетина дни като вас.
— Приятелю мой, вие знаете, че къщата ми е отворена за вас не за петнадесет дни, а за една година, за десет години, завинаги.
— Благодаря, Портос.
— Е, да не би да имате нужда от пари? — попита Портос, като подрънкваше петдесетина луидора, които съдържаше джобът му. — В такъв случай нали знаете?
— Не, нямам нужда от нищо; аз вложих спестяванията си у Планше, от когото получавам рента.
— Вашите спестявания?
— Без съмнение. Защо мислите, че не мога да спестя нещо като всеки друг, Портос?
— Аз ли? Напротив, винаги съм подозирал… Тоест Арамис подозираше винаги, че имате спестени пари. Знаете ли, аз не се меся в тия работи, но мисля, че мускетарските спестявания са лекички.
— Несъмнено, в сравнение с вас, Портос, който сте милионер, те не са големи Но съдете сам: от една страна имах двадесет и пет хиляди ливри.
— Не е лошо — отговори Портос любезно.
— И — продължи д’Артанян — на двадесет и осми миналия месец прибавих към тях други двеста хиляди ливри.
Портос облещи очи, които красноречиво питаха мускетаря: „Откъде откраднахте такава сума, мили приятелю?“
— Двеста хиляди ливри! — извика той най-после.
— Да, по такъв начин с двадесет и петте хиляди, които имах, и с парите, спечелени по-късно, сега имам общо двеста четиридесет и пет хиляди ливри.
— Е, откъде имате това богатство?
— Почакайте, ще ви разкажа по-късно цялата история, мили приятелю; но тъй като вие трябва да ми разкажете най-напред много неща, да отложим временно моя разказ.
— Браво! — каза Портос. — Ето че всички сме богати. Но какво трябва да ви разкажа?
— Разкажете ми как Ар а мис стана…
— А, епископ на Ван.
— Точно така — рече д’Артанян, — епископ на Ван. Тоя мил Арамис! Той напредва, знаете ли?
— Да, да, да! Като не се смята, че няма да спре на това.
— Как! Вие мислите, че той няма да се задоволи с виолетови чорапи и че ще му се прииска червена шапка?
— Шт! Тя му е обещана.
— Хайде де! От краля ли?
— От човек, който е по-силен от краля.
— Ах, Портос, приятелю мой, вие ми разказвате невероятни неща!
— Защо невероятни? Нима във Франция не е имало винаги някой по-могъщ от краля?
— Да, разбира се. По времето на крал Луи XIII по-силен беше херцог дьо Ришельо; по времето на регентството — кардинал Мазарини; по времето на Луи XIV е господин…
— Кажете го де!
— Господин Фуке.
— Браво! Веднага го налучкахте.
— Значи господин Фуке е обещал шапката на Арамис?
Лицето на Портос доби сдържан израз.
— Мили приятелю, да ме пази бог да се меся в работите на другите, а главно да издавам тайни, които някои хора желаят да запазят. Когато се видите с Арамис, той ще ви каже това, което намери за необходимо да ви довери.
— Имате право, Портос; вие сте истинско хранилище на тайни. Да се върнем на вас.
— Добре — рече великанът.
— И така вие ми казахте, че сте тук, за да учите топография, нали?
— Именно.
— Ей богу, приятелю мой, вие ще отидете далеч!
— Как така?
— Но тия укрепления са великолепни.
— Така ли мислите?
— Разбира се. Наистина Бел Ил е непревзимаем без правилна обсада.
Портос си потри ръцете.
— И аз тъй мисля — каза той.
— Но кой укрепи така острова? Портос се изпъчи.
— Не съм ли ви казал това?
— Не.
— Не подозирате ли?
— Не; мога само да кажа, че това е извършено от човек, който е изучил всички системи и е избрал най-добрата.
— Шт! — рече Портос. — Пощадете моята скромност, мили ми д’Артанян.
— Наистина ли? — отговори мускетарят. — Значи сте вие?… О!
— Смилете се, приятелю мой.
— Значи вие измислихте, начертахте и комбинирахте тия бастиони, ъглови укрепления, стени между бастионите, полумесеци, вие строите тоя покрит път?
— Моля ви се.
— Вие построихте тоя люнет с остри и изпъкнали ъгли?
— Приятелю мой…
— Вие придадохте на отворите на вашите амбразури тоя наклон, с помощта на който защищавате тъй Добре служещите при оръдията ви?
— Е, боже мой, да!
— О, Портос, Портос, вие сте достоен за преклонение! Но вие сте скривали винаги талантите си от нас! Надявам се, приятелю мой, че ще ми покажете подробно всичко това.
— Това е най-лесната работа. Ето плана ми.
— Покажете.
Портос заведе д’Артанян при камъка, който му служеше за маса и на който беше разгърнат планът. Отдолу на плана бе написано със страхотния почерк на Портос, почерк, за който имахме вече случай да споменем:
„Вместо да си служите с квадрат или правоъгълник, както се правеше досега, дайте на вашето място
