— Разбира се.
— За да видите Арамис?
— Да.
— Е, добре, тогава аз, който дойдох от Париж нарочно, за да видя Арамис…
— Така е.
— Ще замина с вас.
— Отлично!
— Знаете, аз исках да видя най-напред Арамис, а после вас. Но човек предполага, господ разполага. Започнах с вас, а ще свърша с Арамис.
— Много добре!
— А колко часа е оттук до Ван?
— О, боже мой, само шест часа. Три часа по море оттук до Сарзо и три часа път от Сарзо до Ван.
— Колко е удобно! И често ли отивате във Ван, щом сте толкова близо до епископството?
— Да, веднъж седмично. Но чакайте да прибера плана.
Портос го взе, сгъна го грижливо и го мушна в широкия си джоб.
„Добре — прошепна си д’Артанян, — струва ми се, че вече зная кой инженер всъщност укрепява Бел Ил.“
След два часа, с прилива, Портос и д’Артанян отплуваха за Сарзо.
LXXI
ЕДНА ПРОЦЕСИЯ ВЪВ ВАН
Плаването от Бел Ил до Сарзо не продължи много благодарение на един от тия малки бързоходни корсарски кораби, предназначени за преследване на неприятеля, за които бяха говорили на д’Артанян през време на пътуването му. Те стоеха в залива на Локмария и единият от тях с четвърт от военния си екипаж поддържаше връзка между Бел Ил и континента.
Д’Артанян успя да се убеди още веднъж, че Портос, макар инженер и топограф, не беше посветен много в държавните тайни.
Впрочем всеки друг би взел пълното му незнание за изкусна тактика. Но д’Артанян познаваше прекалено много всички съкровени страни в характера на своя Портос и затова, разбира се, би измъкнал тайните му (ако великанът имаше тайни) също тъй лесно, както старите акуратни ергени могат да намират със затворени очи някоя книга в рафтовете на библиотеката или някоя част от бельото в чекмеджетата на скрина си.
И така, ако хитрият д’Артанян не беше измъкнал нищо от своя Портос, това значеше, че баронът нямаше тайни.
„Така да бъде! — каза си той. — Във Ван за половин час ще узная повече, отколкото Портос е узнал в Бел Ил за два месеца. Но за да узная нещо, важно е Портос да не прибегне до единствената военна хитрост, която оставих на негово разположение. Не трябва да предупреждава Арамис за пристигането ми.“
И така всички грижи на мускетаря се ограничиха за момента да наблюдава Портос.
И нека прибавим: Портос съвсем не заслужаваше такова недоверие. Той не замисляше никакво зло. Може би в първата минута на появяването си д’Артанян да му вдъхна известно недоверие; но почти веднага д’Артанян зае отново в доброто му и мъжествено сърце онова място, което оставаше винаги за него, и дори ни най-малък облак не помрачаваше големите очи на Портос, когато от време на време поглеждаха нежно стария приятел.
Когато слязоха на сушата, Портос запита дали конете чакат; действително те чакаха на пресечката на пътя, който заобикаля Сарзо и без да преминава през това градче, води във Ван.
Конете бяха два: единият за господин дю Валон, а другият за коняря му.
Откак Мускетон употребяваше за придвижване само обикновена количка, Портос държеше коняр.
Д’Артанян очакваше, че Портос ще предложи да изпрати коняря си с единия кон, за да доведе друг кон, и се готвеше да отхвърли това предложение. Но не се случи нищо подобно. Портос просто заповяда на слугата да слезе от седлото и да чака връщането му в Сарзо, а след това помоли д’Артанян да възседне коня на коняря.
Така и направиха.
— Е, вие сте предвидлив човек, мили ми Портос — каза д’Артанян на приятеля си, когато се качи на коня.
— Да; но това е любезност на Арамис. Моите коне не са тук и Арамис остави конюшнята си на мое разположение.
— Отлични коне, макар и епископски, пусто да остане! — забеляза д’Артанян. — Наистина Арамис е съвсем необикновен епископ.
— Свят човек — почти гъгниво отговори Портос, като вдигна очи към небето.
— Значи много се е променил — забеляза д’Артанян, — защото знаехме какъв е нечестивец.
— Осенила го е благодат — добави Портос.
— Браво! — рече д’Артанян. — Сега имам още по-голямо желание да видя тоя мил Арамис.
И пришпори коня си, който се понесе още по-бързо.
— Пусто и върло! — извика Портос. — Ако препускаме така, ще стигнем на мястото за един час, а не за два.
— А колко трябва да изминем, Портос?
— Четири левги и половина.
— Значи трябва да се язди бързо.
— Мили приятелю, аз бих могъл да ви преведа през канала; но по дяволите да вървят гребците или впрегатните коне! Първите са като костенурки, а вторите са като охлюви. И когато можете да имате един добър яздитен кон, той е за предпочитане пред гребците или всяко друго превозно средство.
— Имате право, особено вие, Портос, който сте винаги великолепен на кон.
— Тежичък съм, приятелю мой; наскоро се претеглих.
— И колко тежите?
— Триста! — отговори Портос гордо.
— Браво!
— Така че, разбирате, трябва да ми избират коне с прав и широк гръб; иначе те падат след около два часа.
— Да, великански коне, нали?
— Вие сте много добър, приятелю мой — отвърна инженерът с ласкава величественост.
— Действително, приятелю мой — забеляза д’Артанян, — струва ми се, че конят ви се изпоти вече.
— Ами топло е! Аха, виждате ли сега Ван!
— Да, много добре; както изглежда, той е много хубав град, а?
— Очарователен, поне според думите на Арамис; аз го намирам черен; но изглежда, че това е хубаво — художниците харесват черното. Яд ме е сега.
— Защо, Портос?
— Защото тъкмо бях заповядал да боядисат в бяло замъка ми Пиерфон, който беше посивял от старост.
— Хм! — рече д’Артанян. — Действително белият цвят е по-весел.
— Да, но не е тъй величествен, както ми каза Арамис. За щастие има търговци на черна боя: ще заповядам да пребоядисат Пиерфон в черно, туйто. Разбирате ли, приятелю мой, ако сивият цвят е хубав, черният трябва да бъде великолепен.
— Ех, това ми се струва логично! — каза д’Артанян.
— А вие никога ли не сте ходили във Ван?
— Никога.
— Тогава не познавате града, а?
— Не.
— Е, добре, гледайте — каза Портос, като се надигна на стремената си, от което конят му се огъна, — виждате ли там долу островърхия покрив, залят от слънцето?
