камбанарията на черквата си, не пропусна нито една негова крачка, като го следеше със силния си далекоглед.
В дванадесет часа без четвърт Арамис узна, че д’Артанян заминал за Бел Ил.
Корабчето плаваше бързо: силен север-североизточен вятър го носеше към Бел Ил.
Докато се приближаваше към целта си, д’Артанян разглеждаше непрекъснато брега. Той търсеше с очи било на брега, било над укрепленията яркото облекло на Портос и масивната му фигура върху фона на леко облачното небе.
Търсенето на мускетаря не даде резултат; той слезе на сушата, без да види нищо, и първият войник, когото запита, му каза, че господин дю Балон не се е върнал още от Ван.
Тогава, без да губи нито миг, д’Артанян заповяда на кормчията да насочи корабчето към Сарзо.
Всички знаят, че вятърът изменя посоката си в известни определени часове на деня; сега от север северо-източен той беше станал югоизточен; следователно беше много добър за връщане.
И така, казваме, вятърът беше почти също тъй благоприятен за плаване към Сарзо, както и за първото пътуване. След два часа д’Артанян беше вече край брега на Сарзо и след още един час можеше да стигне във Ван.
Въпреки бързината на курса д’Артанян се топеше от нетърпение и мъка: за това можеше да разкаже само палубата на корабчето, която той тъпка в продължение на три часа.
От кея, където спря корабчето му, д’Артанян се намери за миг в епископския дворец.
Той смяташе да порази Арамис с бързината на връщането си; искаше да го укори за двуличието му, наистина сдържано, но все пак достатъчно ясно, за да го накара да почувствува всички последици на тоя случай и да изтръгне от него част от тайната му.
После се надяваше чрез сполучливи изрази, които в тайните са това, което е щиковата атака в редутите, да разруши тайнствеността на Арамис и да го накара да открие отчасти играта си.
Но в преддверието той срещна камердинера, който му прегради пътя, при все че му се усмихна с блажен вид.
— При монсеньора! — извика д’Артанян, като се опита да го отстрани с ръка.
Камердинерът залитна за миг, но си възвърна равновесието и попита:
— При монсеньора?
— Е да, разбира се. Не ме ли познаваш, глупако?
— Как не; вие сте кавалерът д’Артанян.
— Тогава пусни ме да мина.
— Безполезно.
— Защо?
— Защото негово преосвещенство не си е в къщи.
— Как? Негово преосвещенство не си е в къщи! А къде е?
— Замина.
— Замина?
— Да.
— Къде?
— Не зная; но може би негово преосвещенство съобщава това на господин кавалера.
— Как? Къде? По какъв начин?
— В това писмо, което негово преосвещенство ми поръча да предам на господин кавалера. — И камердинерът извади едно писмо от джоба си.
— Е, давай, дръвнико! — рече д’Артанян, като му го грабна от ръцете. — О, да, да — прибави той, като хвърли поглед на първия ред, — разбирам!
И прочете полугласно:
„Мили приятелю,
Най-неотложна работа ме вика в една от енориите на епархията ми. Надявах се да ви видя, преди да замина; но сега губя тая надежда, като мисля, че вие ще останете два-три дни в Бел Ил с нашия мил Портос.
Забавлявайте се, но не се опитвайте да се състезавате с него на масата; това не бих посъветвал дори и Атос в най-добрите му дни.
Сбогом, мили приятелю; повярвайте, дълбоко съжалявам, че не можах да се възползувам по-добре и по-дълго от милата ви компания.“
— Пусто да остане! — извика д’Артанян. — Изиграха ме. Ах, какъв овен, какво говедо, какъв безподобен глупак съм! Но най-добре се смее тоя, който се смее последен! О, измамиха ме, измамиха ме като маймуна, на която дават празен орех!
И като удари с юмрук все още смеещото се лице на камердинера, той изскочи от епископския дворец.
Колкото и бързо да вървеше в тръс, Фюре не беше вече подходящ при тия обстоятелства.
И така, той отиде в Пощенския двор и си избра кон, кой го благодарение на шпорите му и отпуснатите поводи показа, че елените съвсем не са най-бързите създания на света.
LXXIV
В КОЯТО Д’АРТАНЯН ПРЕПУСКА, ПОРТОС ХЪРКА, А АРАМИС СЪВЕТВА
Тридесет-тридесет и пет часа след описаните от нас събития Фуке, заповядал, както винаги, да не приемат никого, седеше в познатия ни вече кабинет в Сен Манде и работеше. Внезапно в двора влезе бързо една карета, впрегната в четири облени в пот коня.
Навярно тая карета беше очаквана, защото трима-четирима лакеи се спуснаха към вратичката й и я отвориха. Докато господин Фуке ставаше от писмената си маса и се приближаваше бързо до прозореца, един човек се показа от каретата и слезе с мъка по подвижната стълбичка от три стъпала, като се опираше върху рамото на лакеите.
Щом каза името си, тоя от лакеите, върху рамото на когото не лежеше ръката му, затича към входа и изчезна в преддверието.
Той бързаше да предупреди господаря си; но не стана нужда да почука на вратата.
Фуке стоеше на прага.
— Негово преосвещенство епископът на Ван — доложи лакеят.
— Добре — отговори Фуке.
След това се наведе над перилата на стълбата, по долните стъпала на която вече се изкачваше Арамис, и каза:
— Вие, мили приятелю, и толкова рано?
— Да, аз, господине; но смазан от умора, разбит, както виждате.
— О, клети приятелю! — рече Фуке, като му предложи ръката си, на която Арамис се облегна.
Слугите се отдалечиха почтително.
— Е, нищо не е това, щом пристигнах. А това беше най-важното.
— Говорете бързо — каза Фуке, като затвори вратата след Арамис и себе си.
— Сами ли сме?
— Да, съвсем сами.
— Никой ли не може да ни подслушва? Или да чуе?
— Бъдете спокоен.
— Пристигна ли господин дю Валон?
— Да.
— И получихте ли писмото ми?
— Да. Работата е сериозна, както изглежда, щом изисква вашето присъствие в Париж в един момент, когато то е толкова необходимо там.
— Да, крайно сериозна.
— Благодаря, благодаря! За какво се отнася? Но за бога, отдъхнете си най-напред, мили приятелю. Вие
