докато губим нашето време, д’Артанян лети по главния път като стрела.
— Господин д’Ербле, вие знаете, че всяка ваша дума е семе, което се разраства и дава плод в мисълта ми. Отивам в Лувър.
— Веднага, нали?
— Само ще се преоблека.
— Помнете, че д’Артанян няма нужда да минава през Сен Манде. Той ще отиде направо в Лувър; трябва да извадим тоя час от времето, с което сме го изпреварили.
— Може би д’Артанян има всичко, но няма моите английски коне. След двадесет и пет минути ще бъда в Лувър.
И без да губи нито секунда, Фуке заповяда конете да бъдат готови за тръгване. Арамис успя само да му каже:
— Върнете се също тъй бързо, както ще отидете; ще ви чакам с нетърпение.
След пет минути суперинтендантът летеше към Париж.
През това време Арамис поиска да му посочат стаята, в която почиваше Портос.
При вратата на кабинета той падна в прегръдките на Пелисон, който току-що беше узнал за пристигането му и беше излязъл от канцелариите, за да го види.
С това приятелско достойнство, което владееше съвършено, Арамис прие тия толкова почтителни, колкото и дружелюбни ласки; но изведнъж се спря върху площадката на стълбата и попита:
— Какво се чува отгоре?
Действително отгоре долиташе глух рев като на гладен тигър или раздразнен лъв.
— О, нищо особено — отговори Пелисон усмихнато.
— Но все пак…
— Господин дю Валон хърка.
Действително само той е способен да издава такива звуци — каза Арамис. — Ще ми позволите ли, Пелисон, да узная дали има всичко необходимо?
— А вие ще ми позволите ли да ви придружа!
— Не ще и дума!
И двамата влязоха в стаята.
Портос лежеше на кревата с по-скоро виолетово лице, отколкото червено, с подути очи и широко отворена уста. Стъклата на прозорците трепереха от хъркането, което излизаше от дъното на гърдите му.
Човек не можеше да не почувствува известно възхищение, като гледаше издутите мускули на лицето му, слепената му от пот коса и енергичните повдигания на брадичката и раменете му: силата, която стига до такава степен, е почти божествена.
Херкулесовските крака на Портос бяха отекли и спукали кожените му ботуши; цялата сила на грамадното му тяло се беше превърнала в каменна неподвижност. Портос не се движеше повече от гранитния великан, легнал в Агригентската равнина.
По заповед на Пелисон един камердинер се залови да разрязва ботушите на Портос, защото никаква земна сила не би могла да ги събуе.
Четирима лакеи се бяха опитали да ги събуят и ги бяха теглили като кабестаии, но напразно.
Те не бяха успели дори да събудят Портос.
Свалиха му ботушите на ремъци и краката му паднаха отново на кревата; изрязаха от него всичките останали дрехи, занесоха го в една вана, държаха го в нея един час, после го облякоха в чисти долни дрехи и го сложиха в стоплено с грейка легло; всичко това се вършеше с големи усилия и мъки, които биха събудили и мъртвец, но които не можаха да накарат Портос да отвори очи и не прекратиха нито за миг хъркането му, наподобяващо мощните звуци на орган.
Арамис, тоя сух и енергичен човек със завидно мъжество, искаше да пренебрегне умората и да седне да работи с Гурвил и Пелисон; но припадна в креслото, на което желаеше да остане на всяка цена.
Вдигнаха го и го занесоха в съседната стая, където телесната почивка в удобния креват предизвика скоро и успокоение на мозъка.
LXXV
В КОЯТО ФУКЕ ДЕЙСТВУВА
През това време Фуке летеше към Лувър с английските си коне.
Кралят работеше с Колбер.
Изведнъж той се замисли. Тия две смъртни присъди, които беше подписал при възкачването си на трона, възкръсваха понякога в паметта му.
Те бяха две траурни петна, които виждаше с отворени очи; две кървави петна, когато спускаше клепачите си.
— Господине — изведнъж каза той на интенданта, — понякога ми се струва, че тия двама души, които вие осъдихте, не бяха толкова виновни.
— Всемилостиви господарю, те бяха избрани от стадото на откупчиците, което трябва да бъде изтребено.
— Избрани? От кого?
— От необходимостта, всемилостиви господарю — отговори Колбер студено.
— Необходимостта! Силна дума! — промърмори младият крал.
— Велика богиня, всемилостиви господарю.
— Те бяха много предани приятели на суперинтенданта, нали?
— Да, всемилостиви господарю, приятели, които биха дали живота си за господин Фуке.
— Те го дадоха, господине — забеляза кралят.
— Наистина, но за щастие без полза, а това не беше тяхното намерение.
— Колко пари са обсебили тия хора?
— Около десет милиона, от които шест им бяха конфискувани.
— И тия пари са в хазната ми? — попита кралят с израз на погнуса.
— Да, всемилостиви господарю; но конфискацията, заплашвайки господин Фуке, не го е засегнала ни най-малко.
— Какво заключение вадите от това, господин Колбер?
— Смятам, че ако господин Фуке е повдигнал срещу ваше величество тълпа размирници, за да спаси приятелите си от смъртно наказание, той ще повдигне цяла армия, когато се отнася сам да избегне наказанието.
Кралят хвърли на довереника си един от тия погледи, които приличат на зловещия блясък на мълния и осветяват мрака в най-скритите кътчета на съвестта.
— Учудвам се — каза той, — че като мислите така за господин Фуке, не дойдохте да ми дадете съвет.
— Какъв съвет, всемилостиви господарю?
— Кажете ми най-напред ясно и точно, какво мислите, господин Колбер?
— За какво?
— За поведението на господин Фуке.
— Аз мисля, всемилостиви господарю, че господин Фуке, не задоволявайки се да привлича към себе си парите, както правеше господин Мазарини, и да отнема по тоя начин част от могъществото на ваше величество, иска още да привлече към себе си всички приятели на лекия живот и на удоволствията, поклонници на това, което безделниците наричат поезия, а политиците — поквара: мисля, че като подкупва поданиците на ваше величество, той посяга на кралските прерогативи и ако така продължава, ще изтика ваше величество между слабите и незначителни хора.
— А как се наричат всички тия замисли, господин Колбер?
— Замислите на господин Фуке ли, всемилостиви господарю?
— Да.
— Престъпления за оскърбяване на величеството.
— И какво правят с такива престъпници?
