— Аха! — рече д’Артанян, при което самообладанието му не можа да попречи да избие известна червенина на бузите му. — Вие знаете и това, всемилостиви господарю?
— Да, зная.
Кралят имаше остър поглед и умееше безпогрешно да вижда в дъното на душата.
— Вие искате да кажете нещо, но се въздържате — забеляза той. — Хайде, говорете откровено, господине; вие знаете, казах ви го веднъж завинаги, че имате право да бъдете откровен с мене.
— Е добре, всемилостиви господарю, аз исках да кажа, че бих предпочел да получа титлата капитан на мускетарите като награда за атака начело на ротата ми, за прекратяване на батареен огън или за превземане на град, отколкото че съм действувал за обесването на двама нещастници.
— Истината ли казвате?
— А защо ваше величество ме подозира в лъжа?
— Защото, доколкото ви познавам, господине, вие не можете да се разкайвате, че сте извадили шпагата си за мене.
— Е, добре, точно тук се лъже ваше величество, и то много. Да, аз се разкайвам, че извадих шпагата, като видях последиците от тая постъпка. Нещастните загинали хора, всемилостиви господарю, не бяха нито ваши неприятели, нито мои; и те не се защищаваха. Кралят помълча.
— А вашият другар също ли се разкайва, господин д’Артанян?
— Моят другар?
— Да. Вие не сте били сам, струва ми се.
— Сам? Де?
— На площада Грев.
— Не, всемилостиви господарю, не! — каза мускетарят, като се изчерви при мисълта, че кралят можеше да заподозре него, д’Артанян, в присвояване на славата, която се падаше и на Раул. — Не, пусто да остане, и както ваше величество благоволи да каже, аз имах другар, и то много добър другар.
— Млад човек?
— Да, всемилостиви господарю, млад човек. О, но поздравявам ваше величество: относно това, което става извън двореца, ваше величество е осведомен също тъй добре, както и за вътрешния живот на Пале Роял. Господин Колбер ли прави на краля всички тия хубави доклади?
— Господин Колбер ми е казвал само хубави неща за вас, господин д’Артанян, и не би бил посрещнат добре, ако каже друго.
— О, какво щастие!
— Но той каза много хубави неща и за тоя млад човек.
— И напълно справедливо — каза мускетарят.
— С една дума, както изглежда, тоя млад човек е храбрец — прибави Луи XIV, за да изостри чувството, което вземаше за яд.
— Да, всемилостиви господарю, храбрец — повтори мускетарят, крайно доволен, че може да обърне вниманието на краля върху Раул.
— Знаете ли името му?
— Но струва ми се…
— Значи го познавате?
— Да, приблизително от двадесет и пет години, всемилостиви господарю.
— Но той е едва на двадесет и пет години! — извика кралят.
— Е, добре, всемилостиви господарю, познавам го от рождението му, това е всичко.
— Наистина ли?
— Всемилостиви господарю — каза д’Артанян, — ваше величество ме пита с недоверие, в което виждам странично влияние. Господин Колбер, който ви е дал тия подробни сведения, е забравил навярно да ви каже, че тоя млад човек е син на мой близък приятел.
— Виконт дьо Бражелон?
— Разбира се, всемилостиви господарю: бащата на виконт дьо Бражелон е господин граф дьо Ла Фер, който толкова много помогна за реставрацията на краля Чарлз II. О, Бражелон е от род на храбреци, всемилостиви господарю!
— Значи той е син на тоя сеньор, който дойде при мене или по-скоро при господин Мазарини от страна на краля Чарлз II с предложение да сключим съюз с него.
— Именно.
— И казвате, че тоя граф дьо Ла Фер е храбрец?
— Всемилостиви господарю, тоя човек е извадил шпагата си за височайшия ви баща повече пъти, отколкото са дните в блажения живот на ваше величество.
Сега Луи XIV си прехапа устните.
— Добре, господин д’Артанян, добре. И господин граф дьо Ла Фер е ваш приятел?
— Да, Всемилостиви господарю, вече от четиридесет години. Ваше величество вижда, че това не са вчерашни отношения.
— Бихте ли искали да видите тоя млад човек, господин д’Артанян?
— С най-голямо удоволствие, всемилостиви господарю.
Кралят удари звънеца си. Появи се един лакей.
— Повикайте господин дьо Бражелон — заповяда кралят.
— Аха, той е тук? — попита д’Артанян.
— Днес той дежури в Лувър с ротата благородници на господин принца.
Раул влезе в същия миг, когато кралят каза това. Той видя д’Артанян и му се усмихна с очарователна усмивка, присъща само на младостта.
— Хайде, хайде — рече д’Артанян свойски на Раул, — кралят позволява да ме прегърнеш; само най- напред поблагодари на негово величество.
Раул се поклони тъй изящно, че кралят, който харесваше всички достойнства, стига само да не намаляваха неговите, се възхити от хубостта, силата и скромността на Бражелон.
— Господине — каза кралят, като се обърна към Раул, — аз помолих господин принца да бъде тъй любезен да ви отстъпи на мене и получих отговор от него. И така, от тая сутрин вие сте на служба при мене. Господин принцът беше добър господар, но надявам се, че няма да загубите нищо от промяната.
— Да, да, Раул, бъди спокоен, кралят има добри страни — рече д’Артанян, който беше разбрал характера на Луи и играеше със самолюбието му, разбира се, в известни граници, като спазваше приличието и ласкаеше дори когато наглед се шегуваше.
— Всемилостиви господарю — каза тогава Бражелон с тих и мелодичен глас, с тая свобода и непринуденост, която беше наследил от баща си, — всемилостиви господарю, не от днес принадлежа на ваше величество.
— О, зная това — заяви кралят, — вие искате да напомните за произшествието на площада Грев. Тоя ден вие наистина ми принадлежахте изцяло, господине.
— Не, всемилостиви господарю, аз не говоря и за тоя ден; не заслужава да си спомням за такава нищожна услуга в присъствието на човек като господин д’Артанян; аз исках да кажа за един случай, който остави трайна следа в живота ми и който от шестнадесетгодишна възраст ме направи предан служител на ваше величество.
— Аха! — рече кралят. — И какъв е тоя случай? Кажете, господине.
— Ето го… Когато тръгнах за първия си поход, т.е. за да се присъединя към армията на господин принца, господин граф дьо Ла Фер ме изпрати до Сен Дени, където върху последните стъпала на мрачната базилика останките на крал Луи XIII чакат наследник, когото, надявам се, бог няма да изпрати на това място още дълги дълги години. Тогава той ме накара да се закълна в праха на нашите господари, че ще служа на кралската власт, представлявана от вас, въплътена във вас, всемилостиви господарю, че ще и служа с мислите, думите и делата си. Аз се заклех; бог и мъртвите приеха клетвата ми. Оттогава минаха десет години, всемилостиви господарю, и аз нямах толкова често случаи да я сдържа, колкото бих желал. Аз съм само войник на ваше величество, нищо друго, и като ме призовава при себе си на служба, моят крал ме кара да променя не господаря, а само гарнизона.
Раул млъкна и се поклони.
