Той беше свършил, а Луи XIV все още слушаше.
— Пусто да остане! — извика д’Артанян. — Чудесно казано, нали, ваше величество? Добър род, всемилостиви господарю, велик род!
— Да — промърмори кралят развълнуван, без да се осмели обаче да прояви вълнението си, защото то беше предизвикано от допира с много, във висша степен благородна натура. — Да, господине, вие казвате истината: навсякъде вие принадлежехте на краля. Но като промените гарнизона, повярвайте ми, вие ще получите повишение, което напълно заслужавате.
Раул разбра, че кралят нямаше да му каже нищо повече. И със съвършен такт, който беше отличителна черта на тая изящна натура, той се поклони и излезе.
— Имате ли още нещо да ми кажете, господине? — попита кралят, когато остана сам с д’Артанян.
— Да, всемилостиви господарю, и тая новина запазих за края, защото е тъжна и ще облече в траур кралските дворове в Европа.
— Какво искате да кажете?
— Всемилостиви господарю, като минавах през Блоа, чух една новина, печална новина, ехо от двореца.
— Наистина вие ме плашите господин д’Артанян.
— Всемилостиви господарю, тая новина ми я съобщи един водач на ловджийски кучета, който носеше креп на ръката си.
— Може би чичо ми Гастон д’Орлеан?…
— Всемилостиви господарю, той е предал богу дух.
— И никой не ме е предупредил! — извика кралят, който виждаше оскърбление в това, че не са му съобщили тая новина.
— О, не се сърдете, всемилостиви господарю — каза Д’Артанян, — парижките куриери и куриерите от цял свят не препускат като вашия служител; куриерът от Блоа ще бъде тук едва след два часа, а той препуска бързо, уверявам ви, тъй като го настигнах чак отвъд Орлеан.
— Чичо ми Гастон! — прошепна Луи, като притисна ръка към челото си и вложи в тия три думи най- противоречиви чувства, пробудени от спомените.
— Е, да, всемилостиви господарю, така е — философски забеляза д’Артанян, като отговори на кралската мисъл: — миналото отлита.
— Вярно, господине, вярно; но слава богу, остава ни бъдещето и ние ще се постараем да не бъде то прекалено мрачно.
— Уповавам се в това отношение на ваше величество — каза мускетарят, като се поклони. — А сега…
— Да, имате право, господине, аз забравих, че сте изминали сто и десет левги. Вървете, господине, погрижете се за един от моите най-добри войници, а когато си починете, бъдете пак на мое разположение.
— Всемилостиви господарю, и при вас, и далеч от вас аз съм винаги на ваше разположение.
Д’Артанян се поклони и излезе.
После, сякаш беше пристигнал само от Фонтенебло, той тръгна по Лувър да намери Бражелон.
LXXVII
ЕДИН ВЛЮБЕН И НЕГОВАТА ЛЮБИМА
В замъка Блоа горяха восъчните свещи около безжизненото тяло на Гастон д’Орлеан, тоя последен представител на миналото. Гражданите му съчиняваха епитафия, която съвсем не беше от хвалебно естество; госпожа вдовицата, забравила, че на младини е любила тоя мъртвец, любеше го толкова, че заради него напусна бащиния си дворец, сега, на двадесет крачки от траурната зала, се занимаваше с парични сметки и отчасти принасяше в жертва своята гордост. А в това време други събития ставаха във всички части на замъка, където можеше да проникне жива душа.
Нито печалният звън на камбаните, нито гласовете на певците, нито блясъкът на вощениците през прозорците, нито приготовленията за погребението можеха да привлекат вниманието на двете лица, седнали край един прозорец, който гледаше към вътрешния двор. Ние познаваме вече тоя прозорец: той осветяваше стая, която беше част от тъй наречените непарадни помещения.
Впрочем весел слънчев лъч — слънцето, както изглежда, не се безпокоеше много от загубата, току-що понесена от Франция, — слънчев лъч, повтаряме, падаше върху двамата събеседници, като усилваше благоуханието на околните цветя и оживяваше дори стените.
Тия две лица, заети толкова не от смъртта на херцога, а от разговора, предизвикан от тая смърт, бяха младо момиче и млад човек.
Той, младеж на около двадесет и пет двадесет и шест години, нисък, мургав, с ту живо, ту лукаво лице, умееше да действува ловко с грамадните си очи, засенени от дълги мигли; той се усмихваше с огромната си уста, но с великолепни зъби, а острата му брадичка сякаш притежаваше такава подвижност, с каквато обикновено природата не надарява тая част на лицето; понякога тая брадичка се издаваше много любовно към събеседницата на младия човек, а тя, нека кажем сега, не се отдръпваше винаги тъй бързо, както го изискваха строгите правила на благоприличието.
Младото момиче ни е вече познато, защото го видяхме веднъж край същия тоя прозорец, под лъчите на същото това слънце. То беше странна смес от хитрост и разсъдливост: беше очарователно, когато се смееше, и хубаво, когато ставаше сериозно; но, нека побързаме да кажем, то беше по-често очарователно, отколкото хубаво.
Както изглежда, двете лица бяха стигнали до връхната точка на полушеговит-полусериозен спор.
— Кажете, господин Маликорн, желаете ли най-после да говорим сериозно? — попита младото момиче.
— Вие мислите, че това е лесно, госпожице Ор — възрази младият човек. — Да правим това, което искаме, когато не можем да правим това, което можем…
— Я как се забърка във фразите си!
— Аз ли?
— Да, вие. Хайде, оставете тая прокурорска логика, мили мой.
— Пак нещо невъзможно. Аз съм писар, госпожице дьо Монтале.
— А аз съм знатна госпожица, господин Маликорн.
— Уви, зная и вие ме потискате с това неравенство; ето защо няма да ви кажа нищо.
— Но не, аз не ви потискам; кажете това, което искахте да кажете, кажете, аз искам това!
— Е добре, подчинявам ви се.
— Слава богу!
— Негово височество умря.
— А, гледай ти новина! А откъде идвате, за да ни кажете това?
— Идвам от Орлеан, госпожице.
— И само тая ли новина носите?
— О, не… Идвам също да ви кажа, че принцеса Анриет Английска пристига във Франция, за да се омъжи за брата на негово величество.
— Наистина, Маликорн, вие сте непоносим с вашите допотопни новини; ако усвоите и тоя лош навик да се подигравате, ще заповядам да ви изхвърлят.
— О!
— Да, защото наистина ме дразните страшно, много.
— Успокойте се, имайте търпение, госпожице!
— Вие искате да си покачите цената по тоя начин. Зная защо…
— Кажете, аз ще отговоря откровено да, ако отгатнете истината.
— Вие знаете, че ми се иска да получа мястото на почетна дама, за което имах глупостта да ви помоля, а вие пестите влиянието си.
— Аз?
Маликорн наведе клепачи, сбра длани и доби лукаво смирен вид.
— А кажете, какво влияние може да има един беден прокурорски писар?
