— А защо да не бъде почетна госпожица като мене? — попита Монтале.
— Приемете моите поздравления, госпожици — каза Раул, на когото се стори, че не искат да му отговорят направо.
— Вие казвате това с подчертано ласкателски вид, господин виконте.
— Аз ли?
— Но, разбира се! Нека каже и Луиз.
— Може би господин дьо Бражелон мисли, че това място е прекалено високо за мене — рече Луиз, като се запъваше.
— О, съвсем не, госпожице! — разпалено възрази Раул. — Вие знаете много добре, че не мисля това. Не бих се учудил, ако заемехте трона на кралица, а още повече пък мястото на почетна госпожица. Учудвам се само, че узнах това едва днес, и то случайно.
— Ах, наистина — отговори Монтале с обикновеното си лекомислие. — Ти не разбираш нищо, а и не можеш да разбереш. Господин дьо Бражелон ти писа четири писма, но по това време в Блоа беше само майка ти; аз не исках тия писма да паднат в ръцете и, пипнах ги и ги върнах на господин Раул; по тоя начин той мислеше, че си в Блоа, когато ти беше в Париж, и главно не знаеше, че положението ти се е променило.
— Как! Нима ти не предупреди господин Раул, както те бях помолила? — извика Луиз.
— Хайде де! За да прояви строгост, за да каже неоспорими истини, за да разруши всичко, което успяхме да направим с толкова труд? О, не, разбира се!
— Значи съм много строг? — попита Раул.
— Впрочем мислех, че така е най-добре — продължи Монтале. — Аз заминавах за Париж, вие не бяхте там, Луиз се късаше от плач; тълкувайте това както си искате; аз помолих покровителя ми, този, който ми беше издействувал грамотата, да поиска грамота и за Луиз; грамотата дойде. Луиз замина, за да си поръча рокли; аз останах, тъй като си имах необходимите дрехи; получих писмата ви и ви ги върнах, като прибавих няколко думи с обещание за изненада. Ето ви изненадата, драги господине; струва ми се, че не е лоша; не искайте друго. Хайде, господин Маликорн, време е да оставим тия млади хора сами; те имат да си казват много неща; дайте ми ръката си; надявам се, че това е голяма чест за вас, господин Маликорн.
— Извинете, госпожице — каза Раул, като спря палавото младо момиче и придаде на думите си сериозност, която се различаваше силно от тона на Монтале; — извинете, но мога ли да узная името на вашия покровител? Защото ако ви покровителствуват на известни основания…
Раул се поклони.
— … не виждам същите причини да бъде покровителствувана госпожица дьо Ла Валиер.
— Боже мой, господин Раул — простодушно каза Луиз, — работата е много проста и аз не виждам защо да не ви го кажа това сама… Моят покровител е господин Маликорн.
За миг Раул се вцепени, като се питаше дали не се подиграват с него; после се обърна, за да запита Маликорн. Но младият човек беше вече далеч, отведен от Монтале.
Госпожица дьо Ла Валиер направи крачка, за да последва приятелката си; но Раул я задържа с кротка властност.
— Много ви се моля, Луиз — каза той, — още една дума.
— Но, господин Раул — отговори Луиз почервеняла, — ние сме сами… Всички си отидоха… Ще се безпокоят, ще ни търсят.
— Не се страхувайте — рече младият човек с усмивка, — нито вие, нито аз сме достатъчно важни лица, за да се забележи отсъствието ни.
— Но службата ми, господин Раул?
— Успокойте се, госпожице, аз зная придворните обичаи; вашата служба ще започне едва утре; значи остават ви няколко минути и през това време можете да ми дадете обяснението, което ще имам честта да ви поискам.
— Колко сте сериозен, господин Раул! — каза Луиз силно обезпокоена.
— Причината е, че положението е сериозно, госпожице. Слушате ли ме?
— Слушам ви; само че, господине, повтарям ви, ние сме съвсем сами.
— Имате право — рече Раул.
И като подаде ръка, той заведе младото момиче в галерията до приемната зала, прозорците на която гледаха към площада.
Всички се трупаха при средния прозорец с външен балкон, откъдето можеха да се виждат подробностите на бавните приготовления за заминаването.
Раул отвори един от страничните прозорци и се спря край него насаме с госпожица дьо Ла Валиер.
— Луиз — каза той, — вие знаете, че от детинство ви обичах силно като сестра и че бяхте довереница на всичките ми скърби, пазителка на всичките ми надежди.
— Да — отговори тя тихо, — да, господин Раул, зная това.
— От своя страна вие имахте навик да ми засвидетелствувате същото приятелство, същото доверие. Защо при тая среща не ми бяхте приятелка? Защо нямахте доверие в мене?
Ла Валиер не отговори нищо.
— Аз мислех, че ме обичате — рече Раул, гласът на когото трепереше все повече и повече; — мислех, че сте се съгласили на всички планове, които крояхме заедно за щастието ни, когато двамата се разхождахме по големите алеи на Кур Шеверки и под тополите по пътя за Блоа. Вие не отговаряте, Луиз?
Той млъкна за миг, а след това попита, като едва дишаше:
— Да не би вече да не ме обичате?
— Не казвам това — каза Луиз съвсем тихо.
— О, отговорете ми, моля ви се: у вас са всичките ми надежди; избрах ви за скромните ви и мили обноски. Пазете се да не се заслепите, Луиз, сега, когато ще живеете сред двора, където всичко чисто се покварява, където всичко младо се състарява бързо. Луиз, запушете ушите си, за да не чувате думите наоколо, затворете очите си, за да не виждате примерите, стиснете устните си, за да не вдишвате развращаващия въздух. Без лъжи, без извъртания, Луиз, кажете ми: трябва ли да вярвам това, което каза госпожица дьо Монтале? Луиз, наистина ли дойдохте в Париж, защото не бях вече в Блоа?
Ла Валиер се изчерви и закри лицето си с ръце. — Да — извика Раул екзалтиран, — да, вие дойдохте за това, нали? О, аз ви обичам така, както никога не съм ви обичал! Благодаря ви, Луиз, за тая преданост; но трябва да взема мерки, за да ви защитя от всички оскърбления, да ви предпазя от най-малкото петно. Луиз, една почетна госпожица при двора на млада принцеса, при днешните леки нрави и непостоянни любовни увлечения, една почетна госпожица е в центъра на нападенията без никаква защита; тая обстановка не е за вас: трябва да се омъжите, за да бъдете уважавана.
— Да се омъжа?
— Да.
— Боже мой!
— Ето ръката ми, Луиз, сложете вашата в нея.
— Но баща ви?
— Баща ми ми дава пълна свобода.
— Все пак…
— Разбирам съмненията ви, Луиз; ще се посъветвам с баща ми.
— О, господин Раул, размислете, почакайте.
— Да чакам е невъзможно, а да размислям, Луиз… да размислям, когато става въпрос за вас, би било оскърбление; вашата ръка, мила Луиз, аз съм господар на себе си; баща ми ще даде съгласието си, обещавам ви това; вашата ръка, не ме карайте да чакам; отговорете ми с една дума, една-единствена, иначе ще помисля, че за да се промените завинаги, е била достатъчна една-единствена крачка в двореца, че са били достатъчни един повей на благоволение, една усмивка на кралиците, един поглед на краля.
Щом Раул произнесе последната дума, Луиз побледня смъртно — навярно се уплаши от екзалтацията на младия човек.
И с движение, бързо като мисълта, тя сложи двете си ръце в ръцете на Раул.
След това избяга, без да прибави нито думичка, и изчезна, без да погледне назад.
