влагата, особено сянката от листата на яворите, между зъбците на които прониква топлината, но не и пламъкът на слънцето.
Раул се спря и прехапа устни; после като почувствува, че кръвта нахлува в слепите му очи, запита храбро:
— Господине, много ви се моля, обяснете ми; вие не можете да забравите, че вашият син е мъж.
— Тогава — сурово каза Атос, като се изправи, — тогава докажете ми, че сте мъж, защото съвсем не доказвате, че сте син. Аз ви молих да дочакате блестящ брак, аз бих ви намерил жена, която да стои на най-високите стъпала на благородството и богатството; аз исках да сияете с двойния блясък, който придават славата и богатството: вие сте от благороден род!
— Господине — извика Раул, увлечен от първия порив, — тия дни ми подхвърлиха укора, че не зная името на майка си. Атос побледня; после, смръщил вежди като върховния бог на древността, запита величествено:
— С нетърпение очаквам да узная какво сте отговорили, господине.
— О, извинете… извинете! — промърмори младият човек, възбудата на когото спадна веднага.
— Какво отговорихте, господине? — попита графът, като тупна с крак.
— Господине, в ръцете си държех шпага; тоя, който ме оскърби, стоеше в отбранително положение; аз избих шпагата от ръцете му и я пратих зад една ограда, а след това изпратих и него след шпагата му.
— А защо не го убихте?
— Негово величество забранява дуелите, господине, а в тоя момент аз бях един от посланиците на негово величество.
— Добре — каза Атос, — но още едно основание за мене да говоря с краля.
— Какво ще му поискате, господине?
— Позволение да изтегля шпагата си срещу тоя, който ни е нанесъл това оскърбление.
— Господине, ако не съм постъпил така, както трябва, много ви моля да ми простите.
— Кой ви укорява, Раул?
— Но позволението, което желаете да поискате от краля…
— Раул, аз ще помоля негово величество да подпише вашия сватбен договор.
— Господине…
— Но с едно условие…
— Нима са ви необходими условия с мене? Заповядайте, господине, и аз ще се подчиня.
— С това условие — продължи Атос, — че ще ми кажете името на тоя, който е говорил така за майка ви.
— Но, господине, защо ви е необходимо да знаете името му? Мене ме оскърбиха и щом се получи позволението от негово величество, ще отмъстявам аз.
— Името му, господине?
— Не ще допусна да се излагате на опасност.
— За дон Диего ли ме вземате? Името му?
— Изисквате ли го?
— Искам да го зная.
— Виконт дьо Вард.
— А — спокойно каза Атос, — добре, познавам го. Но конете ни са готови, господине. Ние ще заминем не след два часа, а веднага. На конете, господине, на конете!
XCI
НЕГОВО ВИСОЧЕСТВО РЕВНУВА ХЕРЦОГ БЪКИНГАМ
Докато господин граф дьо Ла Фер яздеше към Париж, придружен от Раул, в Пале Роял се разиграваха събития, които Молиер би нарекъл истинска комедия.
Това стана четири дни след женитбата на принца. Негово височество закуси набързо и отиде към покоите си нацупен, намусен.
Закуската не мина весело. Нейно височество беше заповядала да й поднесат яденето в нейните стаи.
И така, негово височество беше закусил в най-тесен кръг.
Само кавалерът дьо Лорен и Маникан присъствуваха на тая закуска, която продължи три четвърти час при пълно мълчание.
Маникан, не тъй близък с негово височество като кавалера дьо Лорен, се опитваше напразно да прочете в очите на принца коя беше причината за тая намусеност.
Кавалерът дьо Лорен, който нямаше нужда да отгатва нищо, защото знаеше всичко, ядеше с тоя необикновен апетит, който се увеличаваше от скръбта на другите, и едновременно се наслаждаваше от яда на негово височество и от смущението на Маникан.
Той продължаваше нарочно да яде, защото му правеше удоволствие да задържа нетърпеливия принц, който изгаряше от желание да стане от стола.
Понякога негово височество се разкайваше, че беше дал на дьо Лорен власт над себе си, която освобождаваше кавалера от всякакви стеснения на етикецията.
Сега изпитваше точно такова разкаяние; но той се страхуваше от кавалера почти толкова, колкото го обичаше, и се задоволяваше да беснее вътрешно.
От време на време негово височество вдигаше очи към небето, после поглеждаше сладкишите, които кавалерът нападаше; най-после, като не смееше да избухне, той се предаде на такава пантомима, на която би завидял дори Арлекино.
В края на краищата негово височество не издържа и когато поднесоха плодовете, той стана гневно, като остави кавалера дьо Лорен да довърши закуската както си иска.
Като видя, че принцът става, Маникан скочи и се опъна като струна със салфетката в ръка.
Негово височество не отиде, а по-скоро изтича към предната стая и като намери там един лакей, шепнешката му даде някаква заповед.
После, връщайки се назад, за да не мине през трапезарията, той премина през кабинетите си с намерение да завари кралицата майка в молитвената й стая, където стоеше обикновено.
Беше около десет часа сутринта.
Когато негово височество влезе, Ана Австрийска пишеше.
Кралицата майка обичаше много тоя син с хубаво лице и мек характер.
Действително принцът беше по-нежен и може би по-женствен от краля.
Той беше завладял майка си с нежната си чувствителност, която се харесва винаги на жените. Ана Австрийска, която много желаеше да има дъщеря, почти намираше в тоя син вниманието, дребната грижовност и нежността на дванадесетгодишно дете.
И така през цялото време, което прекарваше у майка си, принцът се възхищаваше от хубавите й ръце, даваше й съвети за разни помади, рецепти за парфюми, за които тя толкова се грижеше; после й целуваше ръцете и очите чисто по детски; винаги й носеше нещо сладко, препоръчваше й нещо ново в тоалета.
В по-големия си син Ана Австрийска обичаше краля или по-скоро кралското достойнство: Луи XIV представляваше за нея божественото право, С краля тя беше кралица майка; с Филип само майка.
И принцът знаеше, че майчините прегръдки са най-приятното и най-сигурното от всички убежища.
Още като дете той се криеше в това убежище, когато избухваха бури между брат му и него. Често след ударите с юмруци, които от негова страна бяха престъпление за оскърбление на величеството, след битките с юмруци и нокти, на които кралят и неговият твърде непокорен поданик се предаваха по ризи върху оспорвания креват, при което камердинерът Ла Порт беше единственият съдия на двубоя, Филип — победител, но уплашен от победата си — тичаше за подкрепа при майка си или поне за уверение, че Луи XIV ще му прости, макар че кралят мъчно и немного скоро му даваше тая прошка.
Навикнала на тая мирна намеса, Ана успяваше да примирява всички спорове на синовете си и същевременно да участвува във всичките им тайни.
Кралят, който завиждаше на брат си за тая изключителна нежност от страна на майка им, чувствуваше по-голямо разположение да се подчинява на Ана Австрийска и да се грижи за нея повече, отколкото беше в характера му.
