така, господине, да не говорим повече за това, аз не отказвам, нито приемам: въздържам се, чакам.
Атос знаеше, че Мънк е много добре осведомен за всичко, което имаше връзка с Чарлз II, за да продължи разискването; а и часът, и мястото не бяха подходящи.
— Милорд — каза той, — не ми остава нищо друго, освен да ви благодаря.
— А за какво, господине? За това, че ме преценихте добре и че постъпих както очаквахте ли? О, наистина, струва ли си труда? Това злато, което ще занесете на краля Чарлз, ще му послужи за изпитание: когато видя какво ще направи с него, може би ще си променя мнението.
— Обаче ваша светлост не се ли страхува, че ще се злепостави, като изпусне парите, които ще дадат възможност на вашия неприятел да действува срещу вас?
— Моят неприятел, казвате вие? Е, господине, аз нямам неприятели. Аз служа на парламента, който ми заповядва да се сражавам с генерал Ламберт и краля Чарлз; те са неприятели на парламента, а не мои; по негова заповед се сражавам с тях. Обратното, ако парламентът ми заповяда да окича празнично със знамена лондонското пристанище, да строя войниците на брега, да приема краля Чарлз II…
— Вие ще се подчините ли? — извика Атос радостно.
— Извинете — отговори Мънк с усмивка, — аз, побелял човек, щях… наистина, де ми беше умът?… Щях да кажа младежка глупост.
— Тогава вие няма ли да се подчините? — попита Атос.
— Не казвам и това, господине. Преди всичко спасението на отечеството ми. Бог, който е благоволил да ми даде сила, е искал навярно да я употребя за всеобщо благо; в същото време той ми е дал способност да разсъждавам. Ако парламентът ми заповяда подобно нещо, аз бих размислил.
Атос се натъжи.
— Виждам — рече той, — че ваша светлост не е никак разположен да облагодетелствува краля Чарлз II.
— Вие все ми задавате въпроси, господин графе; позволете и аз да ви запитам.
— Моля, господине, и, дай боже, вие да ми отговорите също тъй откровено, както аз ще ви отговоря!
— Когато занесете тоя милион на вашия принц, какъв съвет ще му дадете?
Атос впери в Мънк горд и решителен поглед.
— Милорд — каза той, — други биха употребили тоя милион за преговори, но аз ще посъветвам краля да набере два полка, да влезе в Шотландия, която вие умиротворихте, и да даде на народа привилегиите, обещани му от революцията, но още не дадени. Ще го посъветвам да командува лично тая малка армия, която ще нарасне бързо, повярвайте ми, и да търси смърт със знаме, в ръце, с шпага в ножницата, като вика: „Англичани! Ето третия крал от моя род, когото убивате: пазете се от божието правосъдие!“
Мънк наведе глава и се позамисли.
— А ако успее, което е невероятно, но не невъзможно, защото няма нищо невъзможно на тоя свят, какво ще го посъветвате?
— Ще го посъветвам да помни, че по волята божия е изгубил короната си, но че по добрата воля на хората я е получил обратно.
Подигравателна усмивка се плъзна по устните на Мънк.
— За нещастие, господине — каза той, — не винаги кралете следват добрите съвети.
— Ах, милорд, Чарлз II не е крал — отвърна Атос, като се усмихна на свой ред, но със съвсем друг израз, не като Мънк.
— Хайде да свършим преговорите, господин графе… Това е вашето желание, нали?
Атос се поклони.
— Аз ще заповядам да пренесат тия две буренца където желаете. Де живеете, господине?
— В една малка паланка в устието на реката, ваша светлост.
— О, зная я: цялата паланка се състои от пет-шест къщи, нали?
— Точно така. Аз живея в първата; двама плетачи на рибарски мрежи живеят с мене; те ме докараха тук с лодката си.
— А де е корабът ви, господине?
— Стои на котва на четвърт миля в морето и ме чака.
— Но вие не смятате да тръгнете веднага, нали?
— Милорд, ще се опитам още веднъж да убедя ваша светлост.
— Няма да успеете в това — каза Мънк. — Но вие трябва да напуснете Нюкасъл така, че да не оставите тук и най-малкото подозрение, което може да повреди на вас или на мене. Моите офицери мислят, че утре Ламберт ще ме нападне. Напротив, аз гарантирам, че той няма да се помръдне; според мене, това е невъзможно. Ламберт предвожда армия без еднородни принципи, а такава армия не може да съществува. Аз съм научил войниците ми да разбират, че властта ми е подчинена на друга, висша власт; затова те освен мене и вън от мене имат и друго нещо. Ако аз умра, което може да се случи, армията ми няма да се деморализира веднага; ако ми хрумне да отсъствувам например, както понякога ми хрумва, в лагера ми няма да има и сянка от безпокойство или безредие. Аз съм магнитът, симпатичната и естествена сила на англичаните. Аз ще привлека всички мечове, изпратени срещу мене. В тоя момент Ламберт командува осемнадесет хиляди дезертьори; но вие разбирате, аз не съм казал нито дума за това на моите офицери. Много е полезно за една армия да чувствува, че скоро ще има сражение: всички са будни, всички се пазят. Казвам ви това, за да бъдете съвсем спокоен. Следователно не бързайте за родината си: до една седмица ще се случи нещо ново — или сражение, или мир. Тъй като вие ме сметнахте за честен човек и ми доверихте тайната си и тъй като трябва да ви благодаря за това доверие, аз ще дойда да ви направя посещение или ще ви повикам. Не заминавайте, без да поговорите с мене, още веднъж ви моля за това.
— Обещавам ви да остана, генерале! — извика Атос, обзет от толкова голяма радост, че колкото и да беше въздържан, една искра блесна в очите му.
Мънк разбра радостта му и я спря с няма усмивка, с каквато имаше навик да спира всички, които мислеха, че са го убедили.
— И така, милорд, вие ми давате срок една седмица, нали? — попита Атос.
— Да, господине, една седмица.
— А какво да правя през това време?
— Ако има сражение, стойте далеч, моля ви се. Аз зная, че французите обичат такива развлечения: вие ще поискате да видите как се бием и някой заблуден куршум може да ви удари; нашите шотландци стрелят много лошо и аз не искам такъв достоен благородник да се върне ранен във Франция. Най-после не искам да се видя принуден да изпращам лично на вашия принц милиона, който ще ми оставите; тогава ще кажат, и не без основание, че плащам на претендента да воюва срещу парламента. Вървете, господине, и не забравяйте да изпълните условията ни.
— Ах, милорд — рече Атос, — каква радост би било за мене, ако съм проникнал пръв в благородното сърце, което бие под тая мантия!
— Значи вие мислите положително, че имам тайни — каза Мънк, без да промени полувеселия израз на лицето си. — Е, господине, каква тайна може да се гнезди в кухата глава на един войник? Но вече е късно, фенерът гасне; време е да повикаме нашия човек… Хей! — извика Мънк на френски, като се приближи до стълбата. — Хей, рибарю!
Вкочанясал от нощния студ, рибарят попита с пресипнал глас:
— Какво обичате?
— Иди до поста — каза му Мънк — и заповядай на сержанта от името на генерал Мънк да дойде веднага тук.
Тая поръчка беше лесна за изпълнение, защото сержантът, озадачен от присъствието на генерала в това пусто абатство, се беше приближил полека-лека и стоеше вече на няколко крачки от рибаря.
Той чу заповедта на генерала и дотича веднага.
— Вземи един кон и двама души — рече Мънк.
— Един кон и двама души? — повтори сержантът.
— Да — продължи Мънк. — Можеш ли да си доставиш кон със самар или кошове?
— Мога, на сто крачки от тука, в шотландския лагер.
