— Добре.
— Защо е конят, господин генерал?
— Гледай.
Сержантът слезе по няколкото стъпала, които го отделяха от Мънк, и застана под свода.
— Виждаш ли там, където е тоя благородник? — попита Мънк.
— Да, господин генерал.
— Виждаш ли тия две буренца?
— Виждам.
— В едното от тях има барут, а в другото куршуми; бих искал да се пренесат в малката паланка, която е на брега на реката и която утре възнамерявам да заема с двеста мускета. Ти разбираш, че тая поръчка е тайна; от нея може би зависи успехът на битката.
— О, господин генерал! — промърмори сержантът.
— Добре! Вържи двете буренца върху коня и ги придружи с двама души до къщата на тоя благородник, който е мой приятел; но гледай никой нищо да не знае.
— Аз бих минал през блатото, ако знаех някой път — каза сержантът.
— Аз зная един — обади се Атос. — Той не е широк, но е здрав, защото е построен на колове; ако внимаваме, ще преминем.
— Правете това, което ви заповяда тоя кавалер — рече Мънк.
— Охо, какви тежки буренца! — каза сержантът, като се опита да подигне едно от тях.
— Те тежат по четиристотин фунта всяко, ако съдържат това, което трябва да съдържат, нали, господине?
— Да, почти — отговори Атос.
Сержантът отиде за коня и за хората. Останал сам с Атос, Мънк му заговори за най-незначителни неща, като разглеждаше разсеяно гробницата. Щом чу тропота на копитата, той каза на Атос:
— Оставям ви с тия хора, господине, и се завръщам в лагера. Вие сте в безопасност.
— Значи ще ви видя още веднъж, милорд?
— Това е уговорено, господине, и с голямо удоволствие.
Мънк подаде ръка на Атос.
— Ах, милорд, ако вие искахте! — прошепна Атос.
— Шт! — рече Мънк. — Разбрахме се, господине, че няма да говорим вече за това.
Като се поклони на Атос, той се заизкачва и насред стълбата срещна хората си, които вече слизаха в подземието. Той не се беше отдалечил и на двадесет крачки от абатството, когато в далечината се чу слабо и продължително изсвирване. Мънк наостри уши; но като не видя нищо, продължи пътя си. Тогава си спомни за рибаря и го потърси с очи, но рибарят беше изчезнал. Но ако беше гледал по-внимателно, щеше да види, че тоя човек, превит на две, пълзи като змия зад камъните и се скрива в мъглата, надвиснала съвсем ниско над блатото; щеше да види също така през мъглата гледка, която щеше да привлече вниманието му: мачтата на рибарската лодка, която беше променила мястото си и стоеше много близо до брега на реката.
Но Мънк не видя нищо и като мислеше, че няма от какво да се страхува, тръгна по пустото шосе, което водеше в лагера му. Само изчезването на рибаря му се стори странно и подозренията започнаха да го измъчват отново. Той предаде на Атос войниците, които биха могли да го придружат, а трябваше да измине още цяла миля по шосето, докато стигне в лагера.
Мъглата се сгъсти толкова, че на десет крачки не можеха да се видят предметите.
Тогава на Мънк се стори, че чува глухи удари на гребло в блатото от дясната му страна.
— Кой е там? — извика той.
Но никой не отговори. Тогава той вдигна ударника на пистолета си, извади си шпагата и ускори крачките, без да вика никого на помощ. Струваше му се, че е недостойно за него да вика на помощ, когато нямаше явна опасност.
XXVII
НА ДРУГИЯ ДЕН
Беше седем часа сутринта: първите лъчи на деня осветяваха блатата, в които слънцето се отразяваше като нажежено ядро, когато Атос се събуди, отвори прозореца на спалнята си, погледна към бреговете на реката и на около петнадесет крачки забеляза сержанта и хората, които снощи го бяха придружили. Те бяха пренесли буренцата у дома му и се бяха завърнали в лагера по дясната страна на шосето.
Защо тия хора бяха отишли в лагера, а сега се бяха завърнали? Ето въпросът, който изникна веднага в ума на Атос.
Вдигнал глава, сержантът сякаш чакаше минутата, когато благородникът ще се покаже, за да го запита. Учуден, че ги вижда тук, когато снощи беше видял да се отдалечават, Атос не можа да не им изкаже учудването си.
— Тук няма нищо чудно, господине — отговори сержантът. — Вчера генералът ми заповяда да ви пазя и аз изпълнявам заповедта му.
— Генералът в лагера ли е? — попита Атос.
— Без съмнение, господине, защото вчера, когато се разделихте с него, видяхте, че той отиде в лагера.
— Е, добре, почакайте ме! Аз ще отида там, за да кажа, че изпълнихте съвсем точно поръчката, и за да си взема шпагата, която вчера забравих на масата.
— Чудесно — каза сержантът, — ние сами искахме да ви помолим за това.
Атос забеляза израз на двусмислено добродушие в лицето на сержанта; но си помисли, че може би приключението в подземието е възбудило любопитството на тоя човек; затова не е чудно, че на лицето му се изписват чувства, с които е зает умът му.
Атос затвори грижливо вратите и даде ключовете на Гримо, настанил се под стълбата, която водеше в килера, където бяха скрити буренцата. Сержантът придружи граф дьо Ла Фер до лагера. Там чакаше нов отряд; той смени четиримата войници, които бяха придружили Атос.
Тоя нов отряд се командуваше от адютанта Дигби. По пътя той хвърляше такива обезкуражителни погледи на Атос, че французинът се питаше: защо днес са така бдителни и строги към него, когато вчера му даваха пълна свобода?
При все това той вървеше към главната квартира и потискаше в себе си забележките, които неволно му идваха наум, като гледаше хората и събитията. В палатката на генерала видя трима висши офицери: лейтенантът на Мънк и двама полковници. Атос позна шпагата си: тя лежеше на масата на същото място, където вчера я беше оставил.
Мито един от офицерите не беше виждал Атос, следователно нито един не го познаваше. Лейтенантът на Мънк запита дали тоя благородник е същият, с когото генералът е излязъл от палатката.
— Да, ваша светлост, същият е — отговори сержантът.
— Но, струва ми се, аз не отричам тава — каза Атос високомерно. — А сега, господа, на свой ред ви питам: какво означават всички тия въпроси и особено тонът, с който ги задавате?
— Господине — отговори лейтенантът на Мънк, — ние задаваме тия въпроси, защото имаме право на това, а ако ги задаваме с тоя тон, повярвайте, тоя тон подхожда за положението ни.
— Господа — каза Атос, — вие не знаете кой съм, но трябва да ви кажа, че признавам тук за свой равен само генерал Мънк. Де е той? Заведете ме при него. Ако той иска да ме попита, аз ще му отговоря и по задоволителен начин за него, надявам се. Още веднъж питам, господа, де е генералът?
— Е, да му се не види, вие знаете по-добре от нас де е! — извика ’лейтенантът.
— Аз ли?
— Разбира се, вие.
— Господине, не ви разбирам — възрази Атос.
— Сега ще разберете, само говорете по-тихо, господине. Какво ви каза вчера генералът?
Атос се усмихна презрително.
— Тук не му е мястото да се усмихвате — сприхаво извика един от полковниците, — а да отговаряте.
