Славата на къщата пораснала, когато кралицата Мария Медичи, пленница, както е известно, в замъка Блоа, изпратила веднъж да й донесат макарони.
Това било точно в деня, когато тя избягала през прословутия прозорец. Чинията с макароните останала на масата: кралската уста само се допряла до тях.
Поради това двойно благоволение, оказано на триъгълната къща с удушването и макароните, бедният Крополи намисли да даде едно пищно наименование на странноприемницата си. Но италианското му презиме не могло да му бъде препоръка по онова време, а малкото му богатство, скрито грижливо, му пречело да излиза много наяве.
Когато почувствувал приближаването на смъртта, което се случило през 1643 година, след смъртта на краля Луи XIII, той повикал сина си, млад многообещаващ готвач, и със сълзи на очите му поръчал да пази тайната на макароните, да пофренчи името си, да се ожени за французойка и най-после, когато политическият хоризонт се очисти от облаците (тоя израз, които днес се употребява много в уводните статии на парижките вестници и в камарата, се е употребявал и в оная епоха), да заръча на съседния ковач да направи хубава фирма, на която един знаменит художник посочен от него, ще нарисува два портрета на кралицата с надпис: „Медичи“.
След тия поръки добрякът Крополи едва имал сили да посочи на младия си наследник една камина, под плочата на която бил скрил хиляда десетфранкови луидора, и издъхнал.
Крополи-син, като сърцат човек, понесе тая загуба с примирение и тая печалба без високомерие. Той започна с това, че привикна публиката да произнася последното и на презимето си тъй слабо, че скоро с помощта на общата снизходителност почнаха да го наричат просто господин Кропол, а това име е чисто френско.
След това той се ожени, тъй като имаше точно подръка една малка французойка, в която беше влюбен и от родителите на която изскубна прилична зестра, като им показа скритото под плочата на камината.
След като изпълни първите две точки на бащиното завещание, той се залови да търси художник за фирмата.
Скоро се намери и художник.
Той беше един стар италианец, съперник на Рафаело и на Карачи, но нещастен съперник. Той се причисляваше към венецианската школа, навярно защото обичаше ярките цветове. Неговите творби, от които никога не беше продал нито една, привличаха окото от сто крачки и толкова не се харесваха на гражданите, че най-после той престана да работи.
Той се хвалеше винаги, че е рисувал банята за госпожа съпругата на маршал д’Анкр, и се оплакваше, че тая баня била изгоряла при нещастието с маршала.
Крополи, като съотечественик, беше снизходителен към Питрино — така се наричаше артистът. Може би той беше видял прословутите рисунки на банята. Във всеки случай така уважаваше знаменития Питрино, дори така се бе сприятелил с него, че го прибра у дома си.
Признателният Питрино, хранен с макарони, се научи да разпространява славата на националното ястие и с неуморимия си език направи забележителни услуги на дома Крополи.
Когато остаря, той се привърза към сина, както беше привързан към бащата, и постепенно стана нещо като надзирател на къщата, където неговата неподкупна честност, неговата призната въздържаност, неговото пословично целомъдрие и хиляди други добродетели, които смятаме за безполезно да изброяваме тук, му даваха постоянно място край домашното огнище с право да надзирава слугите. Освен това той опитваше винаги макароните, за да поддържа чистия вкус на древната традиция; трябва да признаем, че не допускаше нито една прашинка пипер повече, нито грам пармско сирене по-малко. Той се зарадва извънредно много, когато Крополи-син му довери тайната си и му възложи да нарисува знаменитата фирма.
Той затършува пламенно в една стара кутия, където намери четки, малко изядени от плъховете, но още годни за работа, бои в почти изсъхнали туби, ленено масло в едно шише и палитра, която някога беше принадлежала на Бронзино, тоя бог на живописта, както го наричаше, италианският художник в своя все още младежки ентусиазъм.
Питрино беше във възторг, като чувствуваше, че ще възстанови славата си.
Той направи същото, каквото беше направил Рафаел: промени маниера и нарисува, като подражаваше на Албано, не две кралици, а две богини. Тия знаменити дами бяха толкова грациозни на фирмата, предлагаха на учудените погледи такова съединение на лилии и на рози, очарователен резултат от промяната на Питриновата метода, бяха в такова анакреонтично положение на сирени, че помощник-кметът, когато го оставиха да види монументалното произведение в къщата на Кропол, обяви веднага, че тия дами са много хубави и с много възбудителен чар, за да бъдат оставени като фирма пред погледа на минувачите.
— Негово кралско височество херцог д’Орлеан — каза той на Питрино — идва често в нашия град и навярно няма да му се хареса, че госпожа знаменитата му майка е тъй леко облечена; за това той ще ви прати в подземните тъмници, защото сърцето на тоя славен принц съвсем не е нежно. И така, или заличете двете сирени, или надписа: иначе не ще ви позволя да изложите фирмата. Това е във ваш интерес, драги Кропол, и във ваш, сеньор Питрино.
Какво да се отговори на това? Трябваше да се поблагодари на помощник-кмета за неговата благосклонност; така и направи Кропол.
Питрино остана намусен и разочарован.
Той предчувствуваше онова, което трябваше да се случи.
Щом помощник-кметът излезе, Кропол скръсти ръце и каза:
— Е, драги мои, какво ще правим сега?
— Ще изтрием надписа — тъжно каза Питрино. — Имам чудесен въглен от изгорена слонова кост, това ще стане за миг и ще заменим нашите Медичи с Нимфи или Сирени, както ви се харесва.
— Не, не — каза Кропол, — тогава волята на баща ми няма да бъде изпълнена. Баща ми държеше…
— Държеше на фигурите — каза Питрино.
— Държеше на надписа — каза Кропол.
— Не — възрази Питрино, — държеше на фигурите и доказателство за това е, че той е поръчал да има прилика, а прилика има.
— Да, но ако нямаше прилика, кой щеше да ги познае без надписа? Дори сега, когато в паметта на блоасци са се позаличили образите на тия прочути особи, кой ще познае Катерина и Мария без надписа: Медичи?
— Но моите фигури? — запита Питрино отчаян, защото чувствуваше, че младият Кропол има право. — Не искам да се лишавам от плодовете на моя труд.
— А аз не искам да ви пратят в затвора, а мене — в подземните тъмници.
— Да изтрием думата Медичи — рече Питрино умолително.
— Не — твърдо отговори Кропол. — Хрумна ми една идея, великолепна идея… Ще останат и вашите фигури, и моят надпис… Медичи на италиански не е ли доктор?
— Да, в множествено число.
— Тогава поръчайте ми друга фирма у ковача. На нея ще нарисувате шест лекари и отдолу ще пишете: Медичи… Това е едно много приятно игрословие.
— Шест лекари! Невъзможно! А композицията? — извика Питрино.
— Това е ваша работа, но ще бъде така, аз го искам, налага се… Макароните ми ще изгорят!
На тоя довод не можеше да се възрази. Питрино се подчини. Той нарисува фирмата с шестте лекари и с надписа. Помощник-кметът я похвали и разреши.
Фирмата има луд успех в града. Това доказваше, че поезията не е достъпна за гражданите, както казваше Питрино.
За да възнагради своя домашен художник, Кропол окачи в спалнята си нимфите от първата фирма. И вечер, когато се събличаше, госпожа Кропол се червеше всеки път, щом ги погледнеше.
Ето как островърхата къща се сдоби с фирма; ето как странноприемницата „Медичи“, непрекъснато преуспявайки, се видя принудена да пристрои описания от нас четириъгълник; ето как в Блоа се намираше странноприемница с такова име, съдържател на която беше господин Кропол, а домашен художник —
