нещо повече от любопитство.
— А, наистина ли, виконте?… Поздравявам ви. Раул се поклони.
— Но вие видяхте още някого в Блоа, нали?
— Господине, видях нейно кралско височество.
— Много добре. Но аз говоря не за нейно височество.
Раул се изчерви и не отговори.
— Вие не ме чувате, както изглежда, господин виконте, а? — продължи господин дьо Ла Фер, без да повишава гласа, но с известна строгост в погледа.
— Чух ви отлично, господине — отвърна Раул, — и ако не отговорих веднага, то не е защото търсех как да ви излъжа… вие сам знаете това, господине.
— Зная, че никога не лъжете. Затова се и учудвам, че ви трябва толкова много време, за да ми кажете да или не.
— Мога да ви отговоря само ако съм разбрал добре въпроса ви; а ако съм ви разбрал добре, вие ще приемете зле първите ми думи. Сигурно не ви е приятно, господин графе, че видях…
— Госпожица дьо Ла Валиер, нали?
— За нея искате да говорите, господин графе, зная това — каза Раул с неизразима кротост.
— И ви питам дали я видяхте.
— Господине, като влизах в замъка, аз съвсем не знаех, че госпожица дьо Ла Валиер се намира в него; едва когато се връщах, след като изпълних поръчението си, случаят ни изправи един срещу друг. Имах честта да и поднеса моите почитания.
— А как се казва случаят, които ви събра с госпожица дьо Ла Валиер?
— Госпожица дьо Монтале, господине.
— Коя е тая госпожица дьо Монтале?
— Една млада особа, която не познавах, която никога дотогава не бях виждал. Тя е почетна госпожица на нейно височество.
— Господин виконте, аз няма да ви разпитвам повече; дори се разкайвам, че говорих прекалено дълго за това. Бях ви поръчал да избягвате госпожица дьо Ла Валиер и да се виждате с нея само с мое позволение. О, зная, че ми казахте истината и че не сте търсили случай да се срещнете с нея! Случаят беше против мене; аз не мога да ви обвиня. И така, ще се задоволя с това, което вече ви казах за тая госпожица. Не я укорявам в нищо, бог ми е свидетел. Само че не влиза в моите намерения за бъдещето да посещавате дома й. Моля ви още веднъж, мили ми Раул, да запомните добре това.
Ясните и чисти очи на Раул потъмняха, когато той чу тия думи.
— Сега, приятелю мои — продължи графът с нежната си усмивка и обикновения си глас, — да говорим за друго. Вие се връщате може би на службата си?
— Не, господине, мога да остана цял ден с вас. За щастие господин принцът не ми даде друго поръчение освен това, което се съгласува тъй добре с моите желания.
— Кралят добре ли е?
— Отлично…
— А господин принцът?
— Както винаги, господине.
По стар навик, графът забрави Мазарини.
— Е, добре, Раул, тъй като днес си само мои, и аз ще ти дам целия си ден. Целунете ме… още… още… Вие сте у дома си, виконте… А, ето и нашият стар Гримо!… Елате, Гримо, господин виконтът иска и вас да целуне.
Старецът не чака да му повторят и затича с отворени прегръдки. Раул му спести половината път.
— Сега, Раул, искате ли да отидем в градината? Ще ви покажа новото помещение, което поръчах да приготвят за вас, когато си идвате в отпуск; и докато разглеждаме посаденото през зимата и двата нови ездитни коня, вие ще ми съобщите новини за нашите парижки приятели.
Графът затвори ръкописа си, улови подръка младия човек и отиде с него в градината.
Гримо погледна меланхолно излизащия Раул, главата на които почти се допираше до напречната греда над вратата, поглади бялата си брадичка и прошепна тая дълбокомислена дума:
— Порасте!
V
В КОЯТО ЩЕ СТАВА ДУМА ЗА КРОПОЛИ, ЗА КРОПОЛ И ЗА ЕДИН ВЕЛИК НЕИЗВЕСТЕН ХУДОЖНИК
Докато граф дьо Ла Фер разглежда с Раул новите сгради, построени от него, и новите купени коне, читателите ще бъдат тъй любезни да се върнат заедно с нас в град Блоа и да присъствуват на необикновеното движение, което вълнуваше града.
Новината, донесена от Раул, се отрази най-много на странноприемниците.
Наистина кралят и дворът ще пристигнат в Блоа, тоест сто конници, десет карети, двеста коне и също толкова слуги, колкото и господари. Де ще се настанят всички тия хора? Де ще отседнат всички благородници от околностите, които може би ще пристигнат след два-три часа, защото новината се разпространява, както се разпространяват кръговете от камък, хвърлен в спокойно езеро?
Сутринта Блоа беше спокоен като най-тихото езеро; но при съобщението за пристигането на краля градът се изпълни внезапно с шум и глъч.
Всички слуги на замъка под надзора на по-горните от тях отидоха в града да купуват продукти; десет куриери препуснаха на коне към магазините на Шамбор да търсят дивеч, към рибарите в Бьоврон за риба, към оранжериите на Шеверви за цветя и плодове.
От складовете изваждаха скъпи стенни килими и полилеи с големи позлатени вериги; тълпа сиромаси метяха дворовете и миеха каменните основи на замъка, а жените им беряха отвъд Лоара зеленина и полски цветя за настилане на пътя. Целият град, за да не изостане в чистотата, се променяше с помощта на голямо количество четки, метли и вода.
Вадите на горния град, които при това миене непрекъснато се пълнеха с вода, ставаха реки в долния град; а уличната настилка, понякога много кална, сега беше изчистена и блестеше под лъчите на слънцето.
Най-после музиките се готвеха, чекмеджетата се изпразваха; някои се запасяваха от търговците с восъчни свещи, панделки и фльонги за шпаги; домакините закупуваха хляб, месо и подправки за ястия. Дори вече много жители, къщите на които бяха снабдени като за издържане на обсада и които нямаше какво да правят, обличаха празничните си дрехи и отиваха към градската врата, за да видят първи идването на свитата. Те знаеха много добре, че кралят ще пристигне най-рано през нощта, дори може би на следното утро. Но какво е очакването, ако не своеобразна лудост? А какво е лудостта, ако не излишък от надежда?
В долния град, само на сто крачки от замъка, между мястото за разходка и замъка, в една много хубава улица, която тогава се наричаше Стара и която сигурно беше много стара, се издигаше една солидна островърха сграда, масивна и широка, украсена откъм улицата с три прозореца на първия етаж, с два на втория и малко кръгло прозорче на третия.
По страните на тоя триъгълник неотдавна беше построен доста широк паралелограм, които се издаваше безцеремонно към улицата по обичая на тогавашните градски управници. От тая постройка улицата се стесни с една четвърт, но къщата се увеличи почти двойно. Една достатъчна компенсация, нали?
Едно предание гласеше, че по времето на Анри III в тая островърха къща живял държавен съветник, при когото дошла кралица Катерина5, според едни — да го посети, според други — да го удуши. Както и да е, кралицата е прекрачила предпазливо прага на тая къща.
След съветника, умрял от удушване или от естествена смърт — това няма значение, — къщата била продадена, сетне изоставена и най-после отделена от другите къщи в тая улица. Едва към средата от царуването на Луи XIII един италианец на име Крополи, които бил избягал от кухните на маршал д’Анкр6, се настанил в тая къща. Тук той открил малка странноприемница, където се правели такива чудесни макарони, че за тях пращали или пък идвали да ги ядат хора, които живеели на няколко левги от старата улица.
