контрола?
— Има дефицит, всемилостиви господарю. Но ако ваше величество благоволи… да ми позволи…
— Говорете, господин Колбер.
— Трябва да дам някои обяснения на ваше величество.
— Няма нужда, господине; вие сте проверявали сметките, кажете ми само резултата.
— Това е много лесно, всемилостиви господарю… Навсякъде празно, никъде няма пари.
— Внимавайте, господине. Вие нападате рязко управлението на господин Фуке, който, доколкото съм слушал, е опитен човек.
Колбер се изчерви, после побледня, защото почувствува, че от тая минута влиза в борба с човек, който по могъщество се равняваше почти с току-що починалия кардинал.
— Да, всемилостиви господарю, много опитен човек — повтори той и се поклони.
— Но ако господин Фуке е опитен човек, а все пак няма пари, кой е виновен?
— Аз не обвинявам, всемилостиви господарю, а установявам.
— Добре; направете отчета и ми го представете. Казвате, че има дефицит? Но дефицитът може да бъде временен; кредитът ще се върне, с него ще се върнат и парите.
— Не, всемилостиви господарю.
— За тая година може би, разбирам това; но за идущата година?
— Идущата година, всемилостиви господарю, е също изядена изцяло като сегашната.
— Но още по-идущата тогава?
— Като идущата.
— Какво казвате, господин Колбер?
— Казвам, че са изразходвани доходите за четири години напред.
— Тогава ще се направи заем.
— Трябва да се направят три, всемилостиви господарю.
— Ще създам нови длъжности: ще се продадат и ще се получат пари.
— Невъзможно, всемилостиви господарю; продадени са много длъжности предварително, купувачите не могат дори да се възползуват от тях. Нещо повече, при всяка сделка господин суперинтендантът е приспадал една трета от заплащането. Народът е обран, без ваше величество да има някаква полза от това.
Кралят направи нетърпеливо движение.
— Обяснете ми това, господин Колбер.
— Нека ваше величество изрази ясно мисълта си и ми каже какво желае да му обясня.
— Имате право; яснотата преди всичко, нали?
— Да, всемилостиви господарю, яснотата. Бог е бог, защото е създал светлината.
— Е, добре, например — продължи Луи XIV, — ако сега, когато господин кардиналът умря и аз ставам крал, ако сега поисках да имам пари?
— Ваше величество не би имал.
— О, ето кое е чудно, господине! Как, моят суперинтендант не би ли ми намерил пари?
Колбер поклати голямата си глава.
— Какво значи това? — попита кралят. — Нима доходите на държавата са обременени до такава степен, че не са вече доходи?
— Да, всемилостиви господарю, до такава степен. Кралят се намръщи.
— Добре — каза той, — аз ще събера патентите, дадени на купувачите, и ще получа длъжностите с отстъпка.
— Невъзможно, защото, патентите са превърнати в бонове, а боновете, за удобство и улесняване на сделките са превърнати в купони, така че сега съвсем не могат да се намерят първоначалните патенти.
Силно развълнуван, Луи се разхождаше надлъж и шир с все още смръщени вежди. Изведнъж той се спря и каза:
— Но ако това е така, както казвате, господин Колбер, аз съм разорен, преди още да започна да царувам?
— Да, разорен сте, всемилостиви господарю — отвърна безстрастният аритметик.
— Но все пак, господине, пари има някъде?
— Да, всемилостиви господарю, и дори за начало донесох на ваше величество бележка за капиталите, които господин кардиналът Мазарини не е поискал да опише в завещанието си, нито в някой друг акт, но които той довери на мене.
— На вас?
— Да, всемилостиви господарю, с изричната заповед да ги предам на ваше величество.
— Как, освен четиридесетте милиона в завещанието?
— Да, всемилостиви господарю.
— Господин Мазарини е имал и други капитали? Колбер се поклони.
— Но тоя човек е истинска бездна! — промърмори кралят. — Господин дьо Мазарини — от една страна, господин Фуке — от друга; над сто милиона може би за тях двамата; тогава нищо чудно, че хазната ми е празна!
Колбер чакаше, без да помръдне.
— А сумата, която ми носите, заслужава ли си труда? — попита кралят.
— Да, всемилостиви господарю, сумата е доста внушителна.
— На колко възлиза?
— Тринадесет милиона ливри, всемилостиви господарю.
— Тринадесет милиона! — извика Луи XIV, като изтръпна от радост. — Вие Казахте тринадесет милиона, господин Колбер?
— Да, тринадесет милиона, ваше величество.
— Които никой не знае?
— Никой.
— Които са в ръцете ви?
— Да, в ръцете ми, всемилостиви господарю.
— И които мога да получа?
— След два часа.
— Но де са те?
— В избата на една къща, която господин кардиналът притежаваше в града и която бе тъй добър да ми остави със специална клауза в завещанието си.
— Значи Вие знаете завещанието на кардинала?
— Имам препис, подписан собственоръчно от него.
— Препис?
— Да, всемилостиви господарю; ето го. Колбер бръкна в джоба си, извади акта и го показа на краля.
Кралят прочете члена, който се отнасяше за дарението на тая къща.
— Но — каза той — тук става въпрос само за къщата и никъде не се споменава за парите.
— Извинете, всемилостиви господарю, те са записани в съвестта ми.
— И господин Мазарини ги довери на вас?
— Защо не, всемилостиви господарю?
— Той… толкова недоверчив?
— Той не беше такъв към мене, всемилостиви господарю, както ваше величество може да види.
Луи погледна с възхищение тая груба, но изразителна глава.
— Вие сте честен човек, господин Колбер — каза той.
— Това не е добродетел, а дълг — отговори Колбер студено.
— Но тия пари не са ли на семейството му?
— Ако бяха на семейството му, щяха да влязат в завещанието на кардинала като останалото му богатство. Ако бяха на семейството му, аз, който съставих дарението в полза на ваше величество, щях да ги прибавя към четиридесетте милиона, които той ви предлагаше.
