— Защо?
— Защото имаме работа с хора, които ще бъдат много по-силни от нас, ако бъдат предупредени.
— Основете съдебна палата, господине.
— Ще я основа.
— Това ли е всичко?
— Не, всемилостиви господарю… има и друго важно нещо… Какви права дава ваше Величество на това интендантство?
— Но… Не зная… които се следват…
— Всемилостиви господарю, необходимо ми е това интендантство да има правото да чете преписката с Англия.
— Невъзможно, господине, защото тая преписка се преглежда в съвета, така беше и при господин кардинала.
— Струва ми се, ваше величество обяви тая сутрин, че няма да има вече съвет.
— Да, обявих.
— В такъв случай нека ваше величество благоволи да чете лично своите писма, специално тия, които се получават от Англия; особено държа на това.
— Господине, вие ще получавате тая преписка и ще ми докладвате.
— Сега, всемилостиви господарю, какво ще върша по финансовата част?
— Всичко, което не върши господин Фуке.
— Ето какво исках да зная. Благодаря, отивам си спокоен.
Наистина след тия думи той излезе. Луи го изпрати с очи. Колбер не се беше отдалечил и на сто крачки от Лувър, когато пристигна куриер от Англия. След като разгледа и опипа пакета, кралят го разпечата бързо и видя най-напред писмо от краля Чарлз II.
Ето какво пишеше английският монарх на височайшия си брат:
„Ваше величество се безпокои навярно много от болестта на господин кардинала Мазарини; но тая опасност може да ви бъде само полезна. Кардиналът е осъден от лекаря си. Благодаря ви за благоприятния отговор на моето предложение за сестра ми лейди Анриет Стюърт; след една седмица принцесата ще замине за Париж със свитата си.
Приятно Ми е да видя братското приятелство, което ми засвидетелствувахте, и да ви наричам с още по- голямо право мой брат. Особено ми е приятно да докажа на ваше величество колко се грижа за това, което може да ви харесва. Вие укрепявате тайно Бел Илан Мер. Това е грешка. Никога между нас няма да има война. Мерките, вземани от вас, не ме безпокоят, а ме опечаляват… Вие пръскате милиони без всякаква полза; кажете това на вашите министри и повярвайте че полицията ми е добре осведомена. Правете ми, братко мой, същите услуги в случай на нужда.“
Кралят иззвъня силно. Влезе камердинерът.
— Господин Колбер излезе ей сега от тука и не може да бъде далеч — рече Луи. — Да се повика!
Камердинерът искаше да изпълни заповедта, но кралят го спря и каза:
— Не, няма нужда…
„Виждам всички замисли на тоя човек — помисли си той. — Бел Ил принадлежи на господин Фуке; Бел Ил се укрепява, значи господин Фуке прави заговор… Откриването на тоя заговор ще повлече след себе си провала на суперинтенданта, а това откриване произтича от преписката с Англия; ето защо Колбер искаше Да има тая преписка. О, не мога обаче да поверя цялата си сила на тоя човек: той е само главата, а трябва ми и ръка.“
Изведнъж Луи извика радостно.
— Аз имах — каза той на камердинера — един лейтенант на мускетарите, нали?
— Да, всемилостиви господарю: господин д’Артанян.
— Той излезе в оставка?
— Да, всемилостиви господарю.
— Да се намери и утре да бъде тука при ставането ми!
Камердинерът се поклони и излезе.
— Тринадесет милиона в избата ми — каза кралят тогава. — Колбер ще държи кесията ми, а д’Артанян ще носи шпагата ми: аз съм крал!
LI
СТРАСТ
В деня на пристигането си в Париж Атос, както вече видяхме, отиде от Пале Роял направо у дома си на улица Сент Оноре.
Там го чакаше виконт дьо Бражелон, който приказваше с Гримо.
Да се приказва със стария слуга не беше нещо лесно; само двама души притежаваха тая тайна: Атос и д’Артанян. Първият успяваше, защото сам Гримо се мъчеше да го накара да говори; д’Артанян, напротив, умееше да накара Гримо да говори.
Раул го беше накарал да разкаже за пътуването в Англия и Гримо го разказа подробно с няколко движения на ръцете и осем думи, ни повече, ни по-малко. Най-напред показа с вълнообразно движение на ръката, че господарят му и той бяха преминали морето.
— За някаква експедиция? — попита Раул. Гримо отговори утвърдително с кимане на главата.
— В която господин графът се е излагал на опасности? — запита Раул.
Гримо вдигна леко рамене, сякаш искаше да каже: „Ни много, ни малко“.
— Но на какви опасности? — настоя Раул.
Гримо показа шпагата, огъня и един мускет, окачен на стената.
— Значи господин графът имаше там неприятел? — извика Раул.
— Мънк — отговори Гримо.
— Чудно! — продължи Раул. — Господин графът ме смята все още за новак и не споделя с мене честта или опасността на тия походи.
Гримо се усмихна.
В тая минута пристигна Атос.
Хазаинът му светеше по стълбата. Като позна стъпките на господаря си, Гримо изтича да го посрещне и прекъсна разговора.
Но Раул не се спря: искаше да има отговор на въпроса си. Затова улови двете ръце на графа с жива, но почтителна нежност и запита:
— Как така се случи, господине, че се впуснахте в опасен път, без да се сбогувате с мене, без да поискате помощта на шпагата ми, с мене, който трябва да ви бъда опора, откак станах силен, с мене, когото възпитахте като мъж? Ах, господине, нима искахте да ме сполети нещастието да не ви видя никога?
— А кой ви каза, Раул, че пътуването ми е било опасно? — попита графът, като сложи мантията и шапката си в ръцете на Гримо, който беше отпасал шпагата му.
— Аз — отговори Гримо.
— А защо? — запита Атос строго.
Гримо се обърка. Раул го изпревари и отговори вместо него:
— Напълно естествено е, господине, че добрият Гримо ми казва истината за вас. Кой ще ви обича и помага, ако не съм аз?
Атос не отговори. Той отпрати Гримо с приятелско движение на ръката, а след това седна в едно кресло. Раул остана прав пред него.
— Както и да е — продължи Раул, — вашето пътуване е било експедиция… и са ви заплашвали желязо и огън.
— Да не говорим за това, виконте — каза Атос меко. — Аз тръгнах набързо наистина; но службата на краля Чарлз II изискваше такова бързо заминаване. Колкото за вашето безпокойство, много ви благодаря За него; зная, че мога да се надявам на вас… През време на отсъствието ми от нищо ли нямахте нужда, виконте?
