една срещу друга порти. Образува огромен кръг, в чийто център беше Капуа с нейните оръдия, а в двете крила — пехотата и стрелците. Опустошенията в редовете на ладзароните бяха страшни. Две хиляди убити и ранени останаха да лежат на бойното поле между Казерта и Понтана. Всички, останали живи и невредими, или леко ранени, побягнаха и се събраха едва в Казанова.
На другият ден оръдейна канонада се разнесе от страната на Неапол. Измъчени, невъзстановени от вчерашното поражение, ладзароните се подкрепяха с вино и чакаха вести от бойното поле. На сутринта те узнаха, че французите са победили, завладели са двадесет и седем оръдия, убили са хиляда и взели в плен шестстотин човека.
Тогава те отново се събраха и в група от седем хиляди човека, бързо потеглиха на помощ на защитниците на Неапол, оставяйки по пътя си като кървава диря ранените, които се бяха присъединили към тях през нощта, и сега вече нямаха сили да ги следват.
На площад Кастело се разделиха на три групи: едната през улица Толедо трябваше да отиде на помощ на площад Пи-ние; другите по улица Трибунале трябваше да стигне замъка Капуано; третите през Марина — до Стария пазар.
Покрити с прах и кръв, пияни от виното, с което ги бяха поили по пътя новото попълнение ладзарони започнаха да се вливат в редовете на тези, които бяха защитавали града предния ден.
Самите те веднъж победени, дошли на помощ на победените си братя, те не искаха да допуснат второ поражение. Всеки републиканец, който се сражаваше сам против шест, сега трябваше да порази още един или двама, а за да порази, трябваше не само да ги рани, но да ги убие, защото, както вече казахме, тези, които даваха някакви признаци на живот, продължаваха да се бият упорито до последен дъх.
И така, битката продължи почти до три часа, без някоя от страните да вземе превес. Салвато, Моние и Матийо Морис превзеха замъка Кармине и Стария пазар. Шампионе, Тиебо и Дюем завладяха замъка Капуано и придвижиха аванпостовете си до площад Сан Джузепе, а Дюем стигна до улица Трибунале. Келерман измина цялата улица Кристалине, докато Дюфрес, след ожесточени боеве, превзе Болницата за бедни.
И тогава, благодарение на изнемогата от двете страни, настъпи нещо като примирие: хората се бяха уморили да убиват. Шампионе се надяваше, че ужасният ден, когато ладзароните изгубиха четири или пет хиляди човека, ще им послужи за урок и те ще молят за милост. Но като не видя никакво желание за примирение от тяхна страна, под звуците на изстрелите главнокомандуващият написа на един барабан обръщение към народа на Неапол и поръча на своя адютант Вилньов, който отново беше поел задълженията си, да го предаде на неаполските магистрати. Като парламентьор, връчиха му тръба и бяло знаме. Но сред ужасния безпорядък, чиято жертва стана градът, магистратите бяха изгубили всякакъв авторитет. Патриотите, знаейки, че у дома ще ги убият, се криеха. Въпреки тръбата и бялото знаме, навсякъде, където се опитваше да мине, Вилньов срещаше само пушечни изстрели. Куршум проби седлото му и той трябваше да се връща пеша, без да може да запознае врага с прокламацията на генерала.
Ето я. Беше съставена на италиански, който Шампионе знаеше толкова добре, колкото и френския.
„Главнокомандуващият Шампионе до народа на Неапол.
Граждани,
За малко спрях отмъщението на моите войници, предизвикано от ужасните безчинства и яростта на някои лица, заплатени от вашите убийци. Зная колко добър е неаполитанският народ и от все сърце скърбя за злото, което бях принуден да му причиня. Тези минути спокойствие посвещавам на възможността да се обърна към вас, както баща би се обърнал към своите непокорни, но неизменно любими деца, за да ви кажа:
Откажете се от безполезната съпротива, хвърлете оръжието. Хората, имуществото и религията ще останат неприкосновени.
Всяка къща, от която се раздаде изстрел, ще бъде изгорена, а обитателите й разстреляни. Но ако спокойствието се възобнови, ще забравя миналото и небесната благословия ще се спусне отново над този щастлив край.
След приема, оказан на Вилньов, не оставаше никаква надежда, поне за този ден. В четири часа неприятелските действия се възобновиха с още по-голяма ожесточеност от преди. Дори нощта, спуснала се от небето, не можа да раздели сражаващите се. Едни продължаваха да стрелят в тъмнината, други заспиваха направо на земята, сред трупове, гореща пепел и пламтящи развалини.
Френската армия, изнемогваща от умора, изгубила хиляда човека, повечето убити, отколкото ранени, все пак издигна трицветното знаме над крепостта Кармине, замъка Капуано и Болницата за бедни.
Както вече казахме, почти една трета от града беше в техни ръце.
Беше дадена заповед да не оставят оръжието през нощта, да запазят заетите позиции и на разсъмване да възобновят боя.
XV
ТРЕТИЯТ ДЕН
Не само заповедта на главнокомандуващия, но и грижата за собствената безопасност принуждаваха войниците нито за миг да не се разделят с оръжието. През цялата нощ камбаните на всички църкви, разположени в кварталите, където още нямаше французи, биеха непрекъснато. Ладзароните се опитаха да атакуват френските аванпостове, но навсякъде бяха отблъснати със значителни загуби.
През нощта всеки командир получи разпорежданията за другия ден. Салвата, който се яви при генерала с доклад за превземането на крепостта Кармине, получи заповед с двете предни колони да тръгне по брега на морето към Новия замък и да го завладее, каквото и да се случи, за да може незабавно да обърне всичките му оръдия срещу ладзароните. Моние и Матийо Морис с третата част от войската трябваше да удържи своите позиции, а Келерман, Дюфрес и главнокомандуващият, след като се съединят на улица Фория, щяха да си пробият път към улица Толедо през площад Пиние.
Към два часа през нощта в бивака на главнокомандуващия в Сан Джовани а Карбонара се яви човек в селски дрехи. От пръв поглед генералът позна в него Еторе Карафа.
Карафа идваше от замъка Сан Елмо, за да съобщи, че в крепостта има малко боеприпаси и ще могат да дадат само пет-шестстотин изстрела. Те не искат да хабят снарядите напразно, но на другия ден, за да помогнат на французите, атакуващи ладзароните фронтално, те ще се сражават в тила им и от крепостните стени ще поразяват с оръдията си врага, навсякъде, където го забележат.
Уморен от бездействие, Еторе беше дошъл не само, за да донесе тези сведения на генерала, а и за да вземе участие в утрешното сражение.
В седем сутринта зазвучаха фанфари и забиха барабани. През нощта войниците на Салвато се бяха придвижили напред. С четиристотин войници по даден сигнал, той заобиколи Дуана отзад и бегом се устреми към Новия замък. В тази минута щастливият случай му дойде на помощ.
Николино, който също нямаше търпение да участва в боевете, се разхождаше по крепостните стени и подканяше артилеристите си де изразходват неголемия запас снаряди, който им оставаше.
Един от тях, който беше по-смел, го повика.
Николино се приближи.
— Какво има? — попита той.
— Виждате ли знамето, което се развява над Новия замък? — на свой ред го запита артилеристът.
— Разбира се, — отвърна младият човек, — и дори ще ти призная, че ме дразни твърде много.
— А бихте ли ми разрешили да го сваля?
— Как?
— С оръдеен снаряд.
