Александър Дюма
Ема Лайона
I
СЪД БОЖИ
Сутринта на 22 декември, тоест на другия ден след току-що разказаните събития, многочислени групи хора се събираха още с първите лъчи на слънцето пред обявленията, заковани през нощта по стените на Неапол.
Тези обяви съдържаха указ на кралските военни власти, който известяваше, че княз Пинятели се назначава за наместник на Неаполитанското кралство, а генерал Мак за негов помощник. Кралят обещаваше да се върне от Сицилия с мощни подкрепления. Неаполитанците разбраха най-после страшната истина: кралят, страхлив както винаги, беше напуснал народа си, както преди беше напуснал армията. Само че този път, спасявайки се с бягство, той беше ограбил столицата, отмъкнал беше всички шедьоври на изкуството, събирани в течение на векове, и всичкото злато от хазната.
Народът отчаяно се спусна към пристанището. Корабите на английската флотилия, задържани от насрещния вятър, все още стояха на рейд. По вимпела на мачтата можеха да познаят кораба, на който се намираше кралят. Това беше, както вече казахме, „Вангуард“.
Към четири часа сутринта, както и предполагаше граф дьо Турн, вятърът действително поутихна и морето се успокои. След като прекараха нощта в дома на надзирателя на пристанището, замръзнали от студ, бегълците отново тръгнаха на път и с голям труд се добраха до адмиралския кораб.
Младите принцеси бяха изгладнели и с удоволствие хапнаха солена аншоа с корав хляб като поливаха вечерята си с вода. Принцеса Антония, най-младата от дъщерите на кралицата, споменава за това в своя дневник, който лежи сега пред нас, и описва своя страх и страха на августейшите си родители, преживян в тази ужасна нощ.
Макар морето все да се гневеше и в пристанището не беше безопасно. Неаполският архиепископ, бароните, магистратите и пратениците от народа се разположиха в лодките, след като се бяха договорили с най-смелите лодкари да ги закарат на кралския кораб. Бяха решили да молят краля да се върне в Неапол, обещавайки му да бранят града до последна капка кръв.
Но кралят се съгласи да приеме само архиепископа, монсеньор Кепече Дзурло, който, въпреки горещите си молби, успя да получи от краля само една фраза:
— Поверявам живота си на морето, защото земята ме предаде.
Сред множеството лодки беше една със самотен пасажер.
Този човек, целият в черно, седеше с наведена глава. От време на време той повдигаше бледото си лице и вперваше отчаян поглед към кораба, станал убежище на краля, като че ли мислено измерваше разделящото ги разстояние.
Кралският кораб, както вече казахме, беше обкръжен от лодки, но пред тази с единствения пътник всички се отдръпнаха в страни.
Не беше трудно да се забележи, че причина за това не е излишна почтителност, а напротив, дълбоко отвращение.
Човекът се приближи до долното стъпало на висящия от кораба трап. Там стоеше часовой в униформата на английския флот, който беше получил заповед да не пуска никого. Но черният настойчиво молеше да му окажат тази милост, която отказваха на другите. Неговата настойчивост привлече вниманието на един от офицерите.
— Господине, — извика този, комуто бяха отказали достъп, — ще бъдете ли така добър да предадете на нейно величество кралицата, че маркиз Вани я моли за честта да бъде приет за няколко минути!
От всички лодки се надигна ропот на възмущение.
Ако кралят и кралицата, които бяха отказали да приемат магистратите, бароните и избраниците на народа, допуснаха при себе си Вани, това би било оскърбление за всички.
Офицерът предаде молбата на Нелсън. Нелсън, който познаваше прокурора поне по име и комуто бяха известни отвратителните услуги, оказани от този чиновник на кралицата, предаде молбата му на последната.
След минута офицерът отново се приближи до стълбата и извика на английски:
— Кралицата е болна и не може да приеме никого.
Вани, който не знаеше английски или поне си даваше вид, че не разбира, продължаваше да стиска трапа, от който караулният постоянно го отблъскваше.
Приближи се друг офицер и му предаде отказа на развален италиански.
— Тогава помолете краля, — извика Вани. — Не може кралят, комуто съм служил толкова предано, да откаже да изслуша молбата ми.
Офицерите започнаха да се съветват как да постъпят, но в този момент на палубата се появи кралят, който изпращаше архиепископа.
— Господарю, господарю, — извика Вани като го видя, това съм аз! Вашият верен слуга!
Без да отговори на Вани, кралят целуна ръка на архиепископа. Той слезе по стълбата и като се изравни с Вани се отдръпна, стараейки се да не го докосне дори с дрехата си.
Това явно отвращение, което съвсем не беше християнско, беше забелязано от хората в лодките, от където се надигна одобрителен шум.
Кралят веднага схвана настроението на тълпата и реши да извлече от него полза за себе си.
Това беше още една низост, но Фердинанд вече беше престанал да се съобразява с подобни неща.
— Господарю, — повтори Вани като свали шапката си и простря ръце към краля. — Това съм аз!
— Кой сте вие? — попита кралят с гъгнивия глас, с който обикновено произнасяше плоските си шеги, което му предаваше сходството с Полишинел.
— Аз, маркиз Вани.
— Не ви познавам.
— Господарю! — извика Вани. — Не познавате своя прокурор, докладчика на Държавния съд.
— Ах, да! Значи вие сте говорили, че спокойствието в кралството ще се възстанови едва след като бъдат арестувани всички аристократи, всички барони, всички магистрати и всички якобинци? Вие ли искахте да екзекутирате тридесет и двама души и да положите на мъчение Медичи, Кандано и Теодоро Монтичели?
По челото на Вани изби пот.
— Господарю! — простена той.
— Да, — продължи кралят, — познавам ви, — но само по име. Никога не съм имал работа с вас, или по- точно, вие никога не сте имали работа с мен. Давал ли съм ви някога лично поне една заповед?
— Не, господарю, истина е, — отвърна Вани като поклати глава. — Всичко съм вършил по заповед на кралицата.
— В такъв случай, ако имате някаква молба, обърнете се към кралицата.
— Господарю, вече се обърнах към нея.
— Прекрасно! — каза кралят, виждайки, че всички одобряват отговора му и решил с цената на неблагодарността да възстанови за малко изгубения си авторитет, вместо да прекъсне разговора, се стараеше да го продължи. — И какво?
— Кралицата отказа да ме приеме.
— Хм, това е твърде печално за вас, бедни ми маркизе! Но както преди не одобрявах когато кралицата ви приемаше, сега, когато отказва да стори това, не мога да я укоря!
— Господарю, — примоли се Вани с отчаянието на човек, претърпял корабокрушение, който чувства, че последният отломък, в който се е вкопчила цялата му надежда за живот, се изплъзва от ръцете му. — Господарю, вие прекрасно знаете, че след услугите, оказани от мен на вашето правителство, не мога вече да остана в Неапол… Да ми откажете убежище на борда на някой от английските кораби, значи да ме осъдите на смърт: якобинците ще ме обесят!
— Какво пък! Ще признаете, че напълно сте го заслужили!
— О, господарю, господарю! И като връх на нещастията ваше величество ме напуска!
— Мое величество, скъпи маркизе, има тук не повече власт, отколкото в Неапол. Истинското „Величество“ — и вие прекрасно го знаете — е кралицата! Тя царува. Аз се занимавам с лов и се забавлявам — не сега, не, моля ви, повярвайте. Кралицата, а не аз, извика Мак и го назначи за
