самостоятелни действия, и с цялата си душа желаеха идването на французите, без които, според тях, неаполитанците щяха да се избият един друг в граждански смутове и вътрешни междуособици.
И така, за да се създаде здраво правителство в Неапол, — а такова правителство, според хората от тази партия, трябваше да бъде републиканско, — за да се създаде република, беше необходима твърдата ръка и честността на Шампионе.
Колкото до партията на краля и партията на народа, които утопистите се надяваха да обединят, при тях беше трудно: кралят не знаеше какви отстъпки трябва да направи на народа, народът не знаеше какво изисквания да предяви на краля си.
Програмата на републиканците беше проста и ясна: правителството на народа ще се избира от народа, от неговите представители. Но нашият беден свят е устроен твърде странно: това, което е просто и ясно, винаги най-трудно се претворява в живота.
Получили свобода на действие с отпътуването на краля, вождовете на републиканската партия се събраха този път не в двореца на кралица Джована — тайната на събранията беше вече безполезна, макар че все още бяха необходими някои предпазни мерки, — а в Нортичи, у Скипани.
Там беше решено с всички сили да помагат за влизането на французите в Неапол и да учредят под защитата на френската армия своята Партенопейска република.
Но въпреки че градът се обръщаше за помощ към своите депутати и републиканските вождове бяха отворили вратите на тайните си събрания за известен брой хора от своята партия и всичко се решаваше с болшинството на гласовете, четиримата останали ръководители, (поради затварянето на Николино в крепостта Сан Елмо и отсъствието на Еторе Карафа) нямаха достатъчно власт, за да могат след обсъждане на събитията да вземат решения.
И така, в републиканския клуб Портичи беше решено единодушно — изключение правеха четири гласа: Чирило, Мантоне, Скипани и Веласко — да започнат преговори с Рока Романа, който току-що се беше отличил срещу французите при Каяцо, и с Молитерно, който беше дал неотдавна нови доказателства за мъжество, проявено от него още в Тирол през 1796 година.
На двамата бяха предложени високи постове в бъдещото правителство на Неапол, ако се присъединят към партията на републиканците. Парламентьорът, натоварен да води преговорите, красноречиво убеждаваше двамата полковници да се съгласят, изброявайки нещастията, които ще постигнат Неапол, в случай че французите се оттеглят, и, дали от честолюбие или от патриотизъм, двамата велможи се съгласиха да станат съюзници на републиканците.
Мак и Пинятели бяха единствените противници на възраждането на Неапол, тъй като, ако те двамата, представляващи гражданската и военната власт, отстъпеха, народната партия несъмнено би се обединила с републиканците, тъй като различията между тях бяха твърде незначителни.
Ще приведем някои подробности, които нашите читатели не ще намерят нито у Куоко, добросъвестен писател, но яростен привърженик на своята партия, поради което го приемаме с известно съмнение, нито у Колета, писател, отдаващ се на бурните си страсти, който е писал далеч от Неапол, разполагайки с единствен източник — собствените спомени, водени ту от ненавист, ту от личното му настроение, — ние ще приведем, повтаряме, някои подробности от „Мемоари за последната революция в Неапол“, произведение твърде рядко и твърде любопитно, публикувано във Франция през 1803 година.
Авторът на „Мемоарите“, Бартоломео Н… — неаполитанец, с простодушието на човек, който има твърде смътно понятие за добро и зло, разказва факти, където честта се смесва с позора.
Това е като откъс от Светоний, който пише „за да разказва, а не за да одобрява“.
„И така, — разказва той, — състоя се среща между княз Молитерно и един от ръководителите на якобинската партия в Неапол, чието име няма да назова, от страх да не го компрометирам. По време на срещата беше решено, че през нощта срещу 10 декември в Капуа ще бъде убит Мак, след което Молитерно незабавно ще поеме командуването на армията и ще заповяда на някого от офицерите си да открие пред стените на кралския дворец заговорника, когото лесно ще узнае по описанието и по уговорената парола. Този заговорник, след като се увери в смъртта на Мак, ще проникне под предлог на приятелско посещение при княз Пинятели и ще го убие. Патриотите веднага ще завладеят Новия замък, на чийто комендант може да се разчита. После ще вземат всички необходими мерки за смяна на правителството и като се побратимят с французите, ще сключат мир, при колкото е възможно по-изгодни условия.
Пратеникът от Капуа се озова в уречения час пред стените на кралския дворец и намери там заговорниците: само че, вместо да им съобщи за смъртта на Мак, той им разказа за ареста на Молитерно.
Узнал, че срещу него се готви заговор, Мак беше накарал да арестуват Молитерно, но патриотите от Капуа заедно с тези от Неапол вдигнаха народа в негова защита. Молитерно беше освободен, но го изпратиха в крепостта Санта Мария.
Заговорът беше разкрит, а щом Мак беше останал жив, нямаше смисъл да премахват Пинятели.
Но Пинятели, несъмнено предупреден от Мак за подготвяния заговор, жертви на когото трябваше да станат те двамата, се изплаши и прати самия княз Милано и херцог Жено да сключат примирие с французите.
Ето защо Шампионе, когато най-малко очакваше това, изведнъж видя как вратите на Капуа се отварят и отвътре излязоха двамата пратеници на кралския наместник“.
А сега ще дадем кратко обяснение на заповедта за убийството на Мак и Пинятели.
За френските моралисти и особено за тези, които не познават Южна Италия, убийството в Неапол и неговите провинции е голям грях, ако се съди от гледната точка, възприета във Франция. В Неапол и дори в Горна Италия съществуват две различни думи за убийство, в зависимост от това кой е жертвата — обикновен човек или деспот.
В Италия има убийство и тираноубийство.
Първото е убийство на човек от човек; второто — убийство на тиранин или служител на тиранията. Видяхме, впрочем, че северните народи — имаме предвид немците — споделят сериозно това нравствено заблуждение.
Немците са създали почти култ към Карл Занд, убил Коцебу и Щабс, нападнал дори Наполеон. Неизвестният убиец на Роси и Аджесилау Милано, който се опита с удар на щика си да прободе Фердинанд П-ри по време не военен парад, се считат в Рим и Неапол не проста убийци, a тираноубийци.
Това не оправдава, но обяснява покушенията на италианците.
При деспотичния режим в Италия, образованието винаги е било класическо, следователно — републиканско. Класическото образование прославя политическото убийство, което нашите закони заклеймяват, а нашата съвест осъжда.
И това е вярно, не само защото популярността на Луи Филип се поддържаше благодарение на многочислените покушения срещу него през осемнадесетте години на царуването му, но и за това, че тази популярност беше придобита впоследствие.
Ако поръчате във Франция служба в памет на Фиеско, Алибо и Льоконт, кой ще се реши да я посети? Може би само някоя престаряла майка, благочестива сестра или син, невинен за престъпленията на баща си.
На всяка годишнина от смъртта на Милано в Неапол отслужват меса за спасение на душата му; всяка година църквата излиза на улицата.
И действително, славната история на Италия е събрана между покушението на Муций Сцевола срещу краля на етруските и убийството на Цезар от Брут и Касий.
Но какво направил сенатът след признанието на Муций Сцевола, че е смятал да убие Порсена, когато убиецът, помилван от врага на Рим, се върнал в столицата с изгорена ръка?
В името на Републиката сенатът наградил убиеца и в името на Републиката, която спасил, му предоставели голяма имение.
А какво направил Цицерон, известен н Рим като особено честен човек, когато Брут и Касий убили Цезар?
Той добавил нова глава към книгата си „За задълженията“, за да докаже, че когато член на обществото стане вреден за това общество, всеки гражданин, ставайки хирург в политиката, има право да отсече този клон от тялото на обществото.
След всичко казано ще отбележим, ако ние самонадеяно вярваме в това, че тази книга има някаква
