Най-после, след три-четири дни спорове, се съгласиха да разпределят длъжностите по равно между буржоазията и аристократите. На тази основа беше изработен план за действие и след по-малко от три дни броят на завербуваните нарасна на четиринадесет хиляди. Но по време на вербуването на хората възникна въпросът за тяхното въоръжение. И тук се сблъскаха с упоритата съпротива на кралския наместник.
След дълга борба получиха отначало петстотин пушки, след това още двеста. После бяха повикани патриотите — тази дума вече се произнасяше открито — и им раздадоха оръжието. Патрулът незабавно пристъпи към задълженията си и в града се установи видимо спокойствие.
Неочаквано, за голяма всеобщо учудване, в Неапол стана известно за сключването на двумесечно мирно съглашение, първо условие, за което беше предаването на Капуа. На предния ден, девети януари 1799 година, по искане на генерал Мак, беше подписано примирие между княз ди Милано и херцог Жено от страна на неаполитанското правителство, представено от кралския наместник, и военният комисар Аршамбал за френската републиканска армия. Примирието се оказа твърде навременно за Шампионе, тъй като го спаси от много трудно положение. Оставените от краля заповеди за унищожение на французите се изпълняваха безпрекословно. Освен трите големи банди на Пронио, Мамоне и Фра Дяволо, които ние видяхме в действие, всеки беше тръгнал на лов за французи. Хиляди селяни изпълваха пътищата, населяваха горите и планинските усои, устройваха засади зад дърветата и скалите, криеха се в ровове и безмилостно избиваха всички, които имаха неблагоразумието да изостанат от колоната или да се отдалечат от лагера. Освен това, войските на генерал Назели, присъединили се при връщането си от Ливорно с остатъците от колоната на Дама, трябваше да се спуснат с лодки към устието на река Гариляна и да нападнат французите в тил, докато Мак трябваше да се срещне с тях лице в лице.
Положението на Шампионе, изгубен със своите две хиляди войници сред тридесет хиляди въстанали и заплашван едновременно от Мак, който удържаше Капуа с петнадесет хиляди души, от Назели с неговите осем хиляди, от Дама, на когото бяха останали пет хиляди, и от Рока Романа и Молитерно, всеки от които разполагаше с по един полк доброволци, беше несъмнено крайно сериозно.
Армейският корпус на Макдоналд, придвижвайки се през нощта, смяташе да завари Капуа неподготвена. Той вече беше обкръжил форта пред Сан Джузепе, когато един артилерист дочу шума и откри огън; стреляше напосоки, но все пак вдигна тревога.
Французите се опитваха да преминат Волтурно през брода при Каяцо, но бяха отблъснати от Рока Романа и доброволците му. Тук Рока Романа показа чудесата на военното си изкуство. Шампионе веднага даде заповед да се съсредоточат всички сили при Капуа, която искаше да превземе, преди да тръгне срещу Неапол. Армията изпълни заповедите му. Именно тогава видя колко е откъснат и разбра напълно опасното си положение. Търсейки изход, той беше готов и на крайни мерки, каквито внушава отчаянието. Заплашвайки врага с грохота на оръдията си, в момента, когато той най-малко беше очаквал, Шампионе изведнъж видя, че вратите на Капуа се разтварят и от тях излиза голяма група военни с високи чинове и с парламентьорско знаме в ръце, за да започнат преговори за примирие.
Тези генерали, които не познаваха Шампионе, бяха както вече казахме, княз Милано и херцог Жено.
Примирието, за което се говореше в преговорите, имаше за цел в крайна сметка да установи здрав и продължителен мир. Условията, които тези двама пълномощника трябваше да предложат, бяха предаването на Капуа и прекарване на граничната черта, от двете страни на която неаполитанската и френската армия биха очаквали решението на своите правителства.
В положението, в което се намираше Шампионе, такива условия бяха не само приемливи, но извънредно изгодни.
Въпреки това Шампионе ги отхвърли като каза, че единствените условия, които би могъл да приеме, трябва да включват пълното подчинение на провинциите и предаването на Неапол. Пратениците не бяха упълномощени за такива големи отстъпки и затова си тръгнаха.
На другия ден се върнаха със същите предложения, които бяха отхвърлени, както и преди. Най-после, след два дни, през които положението на френската армия, обкръжена от всички страни, още повече се влоши, княз Милано и херцог Жено се върнаха за трети път и обявиха, че могат да приемат всички условия, освен предаването на Неапол.
Тази нова отстъпка на неаполитанските пълномощници беше толкова странна, ако се вземе предвид положението, в което се намираше френската армия, че Шампионе заподозря някакъв капан — толкова изгодни бяха предлаганите условия. Той събра генералите си. Мнението им беше единодушно: да се съгласят.
И така, примирието беше сключено за три месеца при следните условия:
Неаполитанците да предадат крепостта Капуа с всичко, което се намира в нея.
Да се изплати контрибуция от два и половина милиона ду-ката, за да се покрият разноските по войната, за която бяха принудили Франция враждебните действия на Неаполитанското кралство.
Тази сума да бъде внесена на два пъти: първата половина до петнадесети януари, втората — до 25 същия месец.
Да се прекара погранична линия, от двете страни на която да се намират френската и неаполитанската армии.
Това примирие учуди целия свят, дори самите французи, на които бяха неизвестни мотивите, довели до сключването му. То получи названието Спаранизско, по името на селото Спаранизе, където беше подписано на 10 декември.
Тези причини са ни добре известни и по-късно ще разкажем за тях на нашия читател.
III
ТРИТЕ ПАРТИИ В НЕАПОЛ В НАЧАЛОТО НА 1799 г.
Нашата книга, както отдавна трябваше да отбележим, е историческа повест, към която някак случайно се включват драматически елементи. Но тези романтически добавки, вместо да ръководят събитията и да ги подчиняват, сами изцяло се подчиниха на фактическите изисквания и само се показват от време на време, за да свържат в едно тези факти.
А те са толкова любопитни и хората, които ги движат, са толкова необикновени, че за първи път, откакто взехме перото, трябва да се оплакваме от богатството на историческия материал, което превъзхожда нашето въображение. И така, ние не се боим, ако необходимостта го изисква, да оставим за няколко минути нашата повест (ние не предаваме измислен разказ, — всичко в тази книга е правдиво) и да свържем Тацит с Уолтър Скот. Единственото, за което съжаляваме и което ще стане ясно с течение на времето, е че не обладаваме едновременно перото на римския историк и шотландския романист: с материала, който ни беше предоставен, бихме създали шедьовър.
Предстои ни да запознаем Франция с една революция, която е все още малко известна, защото се извършваше в такова време, когато собствената революция беше погълнала изцяло вниманието на французите, и защото част от разказваните от нас събития беше неизвестна на самите неаполитанци.
А сега се връщаме към нашето повествование и ще посветим няколко реда на примирието в Спаранизе, което в деня на подписването си предизвика учудване в целия Неапол.
Разказахме ви за това как градът избра свои представители, как сам реши да се обърне към кралския наместник и изпрати при него депутати. В резултат от трикратните опити да се договорят стана ясно, че княз Пинятели представлява абсолютната кралска власт, древна, но все още могъща, а градът — властта на народа, току-що породена, но вече съзнаваща правата си, които щяха да получат признание едва шестдесет години по-късно. Тези две власти, естествено враждебни една към друга, разбираха, че не могат да действуват заедно. Тук народната воля удържа първата си победа над кралската: беше създадена националната гвардия.
Но освен тези две партии, представляващи съответно кралския абсолютизъм и върховната власт на народа, съществуваше и трета, ако можем да се изразим така, партия на разума.
Това беше профренската партия, с главните представители на която запознахме нашите читатели в първите глави на тази книга.
Тези хора, знаейки за невежеството на низшите класи в Неапол, за корупцията на благородниците, за разединението на буржоазията, която едва се зараждаше и до сега нито веднъж не беше допускана до управлението на държавните работи, — тези хора предполагаха, че неаполитанците не са способни на
