Къщата на художника

никакво съмнение в същото време е бил гений. Каквото и да е, талантът му е безспорен!“

Клара спира за миг.

„Дали да вляза вътре? — пита се тя. — Ще имам ли смелост да го сторя?“

Вече двадесет години тя прекрачва този праг насън и мигом се събужда, обляна цялата в пот, готова да закрещи, задавена от ужас. Ала да го извърши наяве си е чиста психотерапия. Иска да си я наложи. Знае, че това е единственият начин да се пречисти, да се освободи от всичко, да се преобрази.

С цената на жестоко усилие тя прави три крачки. Още една. Четири. Връщането вече е невъзможно: виденията се прокрадват насреща й, склещват я в своите обятия.

Най-лошото е да чувстваш как тялото ти настръхва, сякаш се отделяш от него, пренасяш се другаде, неизвестно къде.

Стената, откъм която се намира вратата, е покрита цялата с картини. Непознати за нея. Те са апогеят на този кошмар, рушащата приливна сила на ужаса. Тя никога не ги е поглеждала, дори и в най-смелите пристъпи на наивния си детински героизъм. Какво ли представляват, какви безименни и страховити видения се крият иззад цветовете, добили форми върху платното?

Те приближават. Прокрадват се тихо, спотаени, невидими в полуздрача. Съвсем наблизо са — точно зад гърба й, на няколко сантиметра. Усеща ги почти органически. Чувства тяхното вледеняващо, хипнотично и зловещо присъствие, което натежава в пространството наоколо, лепи се по тялото й. Да се обърне ли? Не! Това е невъзможно! Впрочем, защо пък не: нали е тук точно заради това?

С разтреперана брадичка, почти докосваща ключиците, със сгушен врат и извит до счупване гръбнак, напрегната до крайност, Клара овладява страха — извръща глава, крадешком хвърля плашлив поглед през рамо.

Онова, което вижда, не прилича на нищо. Някакъв сивочерен конгломерат от движещи се, напълно абстрактни форми, изтерзани от начина, по който са изваяни с четката. Огромната картина се накланя насреща й, сякаш иска да се сгромоляса върху нея, но тя е прекалено близо, лицата им почти се докосват, усеща дъха им. Вече може да обгърне с поглед целия ансамбъл.

Точно в средата на стаята е подредена изложбата.

Може да си отдъхне — благоразумна предпазливост: тези невероятни движения на светлини и дебнещи сенки могат да бъдат възприети само ако наблюдаващият ги е седнал. И обратното — те нарушават равновесието на онзи, който ги съзерцава в изправено положение, вследствие на което бива завихрен в центъра на своеобразен, опияняващ циклон, плод на халюцинациите на упорити и неосведомени зрители.

„Стигна ли до канапето без да припадна, значи съм върха!“ — мисли си Клара.

Отпред, отдясно, отляво, а вече и зад нея, Вселената на Виерц се разгъва. Набъбва в гигантски пашкул. Бавно, тихо, после с пукот, сякаш нечий невидим бръснач разрязва свилената плът на небето. Материализацията на една необхватна и трагична невроза, където въздухът е пропит с мистицизъм, а леките повеи на мисълта повдигат драпериите на апокалиптични преддверия.

„Ще издържа! — обнадеждава се Клара. — Ще издържа!“

Овладява паниката си, ала очите се затварят пряко волята й.

Най-сетне! Канапето! Тайнственият спасителен остров, изплувал от небитието на безбродния океан. Тя го докосва пипнешком, отпуска се върху него. Брои до три, разтваря бавно клепачи.

Повдига й се, но успява да се сдържи. Свита в кожената тапицерия, тя се опитва да овладее виденията. Между отделните пристъпи на напрежение и жлъчни спазми, на моменти успява. Платната от двете страни на входа, които са й били непознати, всъщност са „Триумфът на Голгота“ и „Сцена от Ада“. Непоносими спомени. Тя за миг се опитва да си представи художника, измъчван от своите душевни терзания, в плен на обърканата си и необуздана метафизика. Застанал сам на собствения си ешафод, изправен безмилостно пред прага на собствената си бездна. С ръцете си, със своите четки и бои този човек бе изобразил своята собствена присъда. А най-накрая я беше подписал.

Тъкмо е посвикнала донякъде с обкръжението и атмосферата, когато най-неочаквано Клара онемява:

„Господи! Какво е това?“

Петно! Насред самата Голгота!

Огромно и влажно петно се е разстлало сред цветовете на Пъкъла. Малко по-нататък — друго! По- насетне — още едно. При това върху една и съща картина, чиято материя сякаш се разлага от съмнителна корозия.

„Но какво става?“

Тя извърта поглед. С останалите картини е същото!

„Боже милостиви? Защо това място е толкова зле поддържано? — Клара започва да се възмущава. — Какви са тези щети! Дали няма течове на тавана? Направо да си помисли човек, че тези произведения тук са престояли години наред под дъжда! За да се оправят, ще е необходима пълна реставрация!“

Всъщност, не е така с всички картини! Част от тях са запазили своята свежест. Например тази — „Гърци и троянци, оспорващи тялото на Патрокъл“ — е напълно недокосната. Подобно е и положението с „Прелестната Розина“, съзерцаваща в огледалото скелетното си изражение. Но онези, останалите…

Като омагьосана Клара ги гледа втренчено и е изумена. Вече не съзира налудничавите идеи на художника, изразени в картините, очите й настойчиво търсят опустошенията, причинени от замърсяванията. Онова, което открива, я води до отчаяние. На места боята дотолкова се е олющила, че е изчезнала изцяло и ленената основа е изскочила наяве, самата тя повредена. Някои от героите, като например този хилещ се циклоп, почти напълно са се размили и пропаднали в тъмнината на разложението, чертите им са съвсем заличени.

Клара напряга своята памет, мъчи се да си спомни с всички сили. Дали като дете, когато често посещаваше тези места, не бе забелязала подобна катастрофа?

Не й се струваше да е така.

Нима се страхуваше толкова, защото всичко бе така отдалечено назад в миналото? Нима наистина до този момент не бе виждала тези картини? Или може би просто навремето бе възприела тревожната им съблазън, без да се опитва да ги разбере? Е, нали точно затова днес бе тук — заради това уточняване със самата себе си, заради равносметката с онова минало, което живееше в нея, обитаваше я, населяваше сънищата й, чиито сили тя искаше да обуздае с умението на възрастен, след като толкова дълго бе понасяла неконтролируемата му власт…

„Ще отида да поговоря с пазача!“ — решава Клара. Изправя се и взема една книга, оставена върху еднокраката масичка наблизо.

„Виерц1, разбитите илюзии на несретника- гений“.

„Боже мили! Пак ли?“

Заинтригувана, тя разтваря книгата, пробягва с поглед по страниците, спира се на някои пасажи. Ето я, вече се е оплела и в тяхната магия. И пред нея се явява в цялата си сложност едно измъчено, комплексирано същество.

Антоан Виерц — нарисувал с желание своя автопортрет.

Изпод измамливите черти на цивилизования, брадат и вежлив мъж, от страницата я лъхва цялата му трагична същност.

През 1850 година този четиридесет и четиригодишен човек, преждевременно изтощен от мегаломанията и безразличието на своите съвременници, предлага сделка на новосформираното белгийско правителстгво: къщата, построена изцяло по негов вкус, но на държавни разноски, след смъртта му да бъде разменена като дарение срещу цялото негово творчество. Приживе Виерц е готов да основе там музей-паметник, предназначен за бъдните поколения, където творчеството му да бъде по достойнство оценено.

Предложението е прието. Гигантското дете най-сетне може да се излюпи от Яйцето, сътворено специално от и за него.