Къщата на художника

До смъртта си, петнайсет години по-късно, художникът не ще напусне повече това място, станало свидетел на страданията, вдъхновенията, възходите и паденията му.

„Господи! — въздъхва Клара, без да преустанови четенето. — Нищо чудно, че тук трудно се диша! Нима е възможно такъв емоционален заряд да цари в тази къща?“

Но Виерц не е удовлетворен от произведенията си. Според него блясъкът на маслената рисунка деформира способността на зрителя да я възприеме, прикривайки картините зад отражения, напластявайки ги с нежелателни и разрушителни отблясъци.

Точно тогава той се захваща с поредната задача — да измисли нов начин, с който да революционизира матираната рисунка. Издирванията увреждат белите му дробове, но той успява да изнамери и разработи нови предпазни покрития, за които е сигурен, че ще му донесат слава и авторитет. Ала следва нов неуспех: публиката и професионалистите в тази област не са доволни от неговите находки. Напук на всички, той извлича от работата си неистово удовлетворение, поне що се отнася до собственото му творчество. От този момент нататък произведенията му не съдържат повече ни лъч светлинка — човек би могъл да ги оцени единствено ако ги обхване в тяхната цялост. Въпреки болестта, която го разяжда, художникът работи като бесен. И през следващите десет години създава най-значимите неща в творчеството си, преди да си отиде с разкъсан дихателен апарат от тоя неразбрал го свят.

За зла участ и тук нещата се объркват тотално. Той отново се е излъгал както в техниката, така и в духа, и във формата. Неговият метод, който по собствените му думи „…трябва да пожали, да пощади маслените картини“, се оказва една ужасна грешка, тъй като с времето всичко започва от само себе си да се разпада. В началото сравнително бавен, с течение на годините процесът на гниене и разложение се задълбочава. Затова днес всички матирани картини на Виерц са потънали едновременно в дълбока и необратима нощ, представляват разруха без възможност за каквато и да е помощ. Те умират от същата болест, покосила и техния автор — жертви на необясними заблуди и окончателни химични реакции.

„Но това е ужасно!“ — мърмори на себе си Клара изумена.

Проказата.

Навсякъде около нея царства разкапването на нишките, деградацията. Гниенето разяждаше материята, с всеки изминат миг то поглъщаше цветовете и щрихите, смилаше видимия ужас с още по-ужасяваща настървеност.

Клара потръпва. Оглежда се с тревожен поглед, в който несигурност се преплита с погнуса. Нещо смътно витае във въздуха, но тя не може да го открие. Потапя се отново в книгата.

„Върхът на безумието — продължаваше там авторът, — е съдбата на двете картини — «Преждевременно погребение» и «Принцът на Мрака». Те са най-завършените произведения сред опитите на Виерц и същевременно най-големият му позор, плачевни, окаяни… Тук корозийните съставки не само че са атакували изцяло картините, нещо повече — те са ги видоизменили основно!“

„Дяволска работа!“

Клара не може да се сдържи. От глъбините на душата й викът е избликнал спонтанно.

Тя скача на крака, пресича тичешком ателието, после и другите зали, запъхтяна се спира едва пред стаичката в дъното. Вратата й обаче е затворена: тук със сигурност никой не е стъпвал с години. Несъмнено онова, което се таи отвътре, не става дори и за гледане.

Без да се колебае, Клара натиска дръжката. Прави една стъпка, прекрачва внимателно, ала с решимост прага. Влиза. Викът й изригва като вулкан.

Стените тук са обхванати от зеленикави пихтиести течове с отблъскваща миризма. „Преждевременно погребение“ — подпухнала, лепкава, похабена от мехури и буци, е станала неузнаваема, сякаш картината с месеци е престояла във вана с киселина. Колкото до „Величавият Луцифер“, от нея е останала само гнойна магма, от която едва-едва се подава последната останка на великолепието на Лукавия — разнищеният скелет на голямо черно крило.

Вкаменена, Клара е застинала. Вонящите изпарения се впиват в гърлото й. Тя кашля, прави три крачки назад, четвърта и отново се връща, против волята си — хипнотизирана, омагьосана.

Очите й машинално търсят любимата ниша, тясното ъгълче, където някога като дете се бе сгушвала като в майчин скут.

Нов вик. На изненада, на ужас.

Там, точно на мястото, където спомените отново и отново нахлуват, връщат се към нея на тласъци, въпреки царящата разруха навред, лежи сгърчено трупчето на дете, полузатрупано от разхвърляните край него книги, тетрадки, моливи…

Превъзмогвайки погнусата от разлагащата се плът, Клара се втурна натам, наведе се, затърси отчаяно следа, искрица живот… но не намери.

С треперлива ръка повдигна немощно отпуснатата върху гърдите детска главица, откри анемичното личице, което падналите кичури прикриваха. Бледи бузки, почти посинели, измършавели скули — детето бе на не повече от дванайсет години.

Леден покров се спусна, парализира девойката. Това мъртво момиченце пред нея, тази пихтиеста каша бе не друго, а именно…

Да, това бе самата тя преди двадесет години.

Всичко изведнъж рухна край нея. Пространството се завъртя, някакви центробежни сили като че ли го всмукаха навътре в небитието. Вселената се пропука, разнищи, пашкулът взе да се свива. Разложението започна да я разяжда, разрухата запъпли… Всичко се рушеше, пропадаше: обучението й по журналистика, бракът й, синовете й, които умираха пред очите й, професията й, която тя толкова обичаше и която толкова я вълнуваше… кошмарите, които я доведоха тук и отново…

ВСИЧКО!

От нея остана само анемичното, измършавяло момиченце, което издъхваше пред очите на нейното друго „аз“, поело по пътя за Вечното Никъде. Момиченце, задушавано ден след ден от зловредните изпарения в стая без прозорци и никога непроветрявана. Момиченце, което в предсмъртния си миг изхвърляше от богатото си, освободено от предразсъдъци въображение цяло едно бъдеще, което бе предусещало като щастливо и прекрасно. Обучение по журналистика, брак по любов, двама сина, вълнуваща професия…

Бъдеще, в което въпреки всичко Виерц и неговото проклятие заемаха своето място.

Кошмари, обсебване и в крайна сметка капчица любопитство дали на проклятието сила да довърши своето пагубно дело.

И само след малко, когато пожарникарската кола с надути сирени щеше да се закове със свистящи гуми пред решетестата ограда на портала, Клара нямаше да я чуе. Натровеният въздух в къщата на художника щеше окончателно да е довършил своето зловредно деяние… подпомогнат от задгробното дихание на гениалния Виерц, на изпълнения с доволство поглед на станалия още по-величав Луцифер, Принц на Мрака, на зле затворения ковчег и напластилата се с години злоба, омраза, обиди, лудостта на един свят и на един много лош, невероятно лош късмет…

,

Информация за текста

© Ан Дюгюел

© 2002 Любомир Найденов, превод от английски

Източник: Преводачът

Публикация:

Сборник „Странни светове“ (разкази)

Съставителство и превод: Любомир Найденов

Издателство „Офир“, 2002, Бургас