Трите стигми на Палмър Елдрич

Двамата бяха спорили по този страшно важен въпрос много пъти. Фран беше склонна да заеме позицията, че „пренасянето“ е само видение и мястото на действие и предметите са въображаеми.

— Вярвам — каза Фран бавно, докато измъкваше пръстите си от ръката му и спираше на вратата на стаята, — че независимо дали това е игра на въображението, предизвикана от наркотик халюцинация или истинско преместване от Марс на Земята чрез средство, за което не знаем нищо… — тя отново го погледна сурово, — …ние при всички случаи трябва да се държим прилично. За да не развалим чистотата на усещането за сливане.

Докато гледаше как той внимателно отмества металното легло от стената и бърка с дълга кука в разкрилата се дупка, тя добави:

— Това трябва да бъде пречистващо преживяване. Ние губим нашата тленна обвивка, нашата материалност, както се казва. И вместо това преминаваме в нетленни тела за известно време. Или завинаги, ако повярваме, че това става извън времето и пространството и е вечно. Не си ли съгласен, Сам? — Тя въздъхна. — Знам, че не си.

— Духовност — каза той с отвращение, докато вадеше пакета Кен-Ди от дупката в пода. — Отказ от реалността, и какво получаваш в замяна? Нищо.

— Признавам си — каза Фран, приближавайки се, за да види как той отваря пакета, — че не мога да докажа, че въздържането ще ти донесе някаква полза. Но знам, че е така. Това, което ти и останалите сенсуалисти10 сред нас не осъзнавате е, че когато дъвчем Кен-Ди и напускаме телата си, ние умираме. И със смъртта си губим бремето на…

Тя се поколеба.

— Кажи го — насърчи я Сам, докато отваряше пакета и отрязваше с ножа си парче от кафявото твърдо вещество, наподобяващо по структура нишките на растение.

— …греха — довърши изречението си Фран.

Сам Риган се разсмя.

— Добре… поне си ортодоксална.

Смяташе така, понеже повечето колонисти биха се съгласили с Фран.

— Обаче — продължи Сам, докато връщаше пакета в скривалището му, — причината, поради която аз дъвча Кен-Ди, не е тази. Аз не искам да губя нищо… По-скоро искам да спечеля нещо.

Той затвори вратата, после бързо извади собствения си Пърки Пат-макет, сложи го на пода и за много кратко време нареди предметите.

— Нещо, което по принцип нямаме право да вършим — добави той, сякаш Фран не го знаеше.

Нейният съпруг, съпругата му, двамата заедно или някой друг от обитателите на землянката можеха да се появят, докато той и Фран се бяха пренесли. И техните тела щяха да са на благоприлично разстояние едно от друго. Никой нямаше да забележи нищо нередно, дори и да имаше подозрения. Това се знаеше отдавна: незаконното съжителство не беше доказуемо. Експертите на ООН на Марс и на другите колонии многократно се бяха опитвали да го докажат в определени случаи, но не бяха успели. Докато е в състояние на „пренасяне“, човек би могъл да извърши кръвосмешение, убийство или каквото и да е престъпление, но от гледна точка на закона това би било фантазия, неосъществило се желание.

Този интересен факт беше причината Сам вече от доста време да взима Кен-Ди. И животът на Марс бе станал неочаквано привлекателен за него.

— Мисля, че ме изкушаваш да върша лоши неща — каза Фран.

Тя седна; изглеждаше тъжна. Големите й черни очи гледаха втренчено в центъра на макета, към огромния гардероб на Пърки Пат. Без да каже нито дума, тя започна да си играе разсеяно с миниатюрно черно палто от норка.

Сам й подаде половината от парчето Кен-Ди, след това мушна собствената си половинка в своята уста и започне да дъвче лакомо.

Все още тъжна, Фран също задъвка.

…Той беше Уолт. Имаше спортен ягуар, който вдигаше сто и петдесет мили в час. Носеше италианска риза и английски обувки. Когато отвори очи, видя пред себе си малък телевизор, който се включи автоматично, настроен за сутрешното шоу на великия комик Джим Брискин. Брискин вече беше на екрана със своята огненочервена перука. Уолт се изправи, натисна бутона, превръщащ леглото в кресло и се настани удобно, за да гледа шоуто.

— Стоя на ъгъла между Ван Нес и Търговска в Сан Франциско — изрече Брискин весело. — Всеки момент ще станем свидетели на откриването на великолепната нова подземна кооперация „Сър Франсис Дрейк“ — първата сграда, която е изцяло под земята. Заедно с нас на откриването на сградата присъства очарователната изпълнителка на балади…

Уолт изключи телевизора, стана и както си беше бос, отиде до прозореца. Дръпна завесите и погледна грейналите под ранната утринна светлина улици на Сан Франциско, хълмовете и белите къщи. Беше събота сутринта и не му предстоеше да ходи на работа в корпорация „Ампекс“ в Пало Алто. Той си спомни с удоволствие, че вместо това ще се види с приятелката си, Пат Кристенсен, която имаше модерен малък апартамент на хълма Потреро.

Винаги беше събота.

Уолт отиде в банята и наплиска лицето си с вода, после си сложи крем за бръснене и започна да се бръсне. Когато погледна към познатата си физиономия в огледалото, видя, че на челото му е залепена бележка, написана със собствения му почерк:

ТОВА Е ИЛЮЗИЯ. ТИ СИ САМ РИГАН, КОЛОНИСТ НА МАРС. ИЗПОЛЗВАЙ ПЪЛНОЦЕННО ВРЕМЕТО, ДОКАТО СИ ПРЕНЕСЕН, ПРИЯТЕЛЧЕ. ОБАДИ СЕ ВЕДНАГА НА ПАТ.

Бележката беше подписана с името Сам Риган.

„Илюзия — помисли си той, спирайки да се бръсне за момент. — Но по какъв начин?“ Опита се да си спомни: Сам Риган и Марс, мрачната землянка на колонистите… Да, появиха се някакви смътни спомени, но изглеждаха далечни, непълни и не особено убедителни. Той сви рамене и продължи да се бръсне, озадачен и леко потиснат. „Добре, да допуснем, че в бележката е написана истината.“ Може би той помнеше онзи друг свят, онзи мрачен псевдоживот на принудително изгнание от естествената му среда на обитаване. И какво от това? Защо трябваше да унищожава онова, което притежаваше в момента? Той отлепи бележката, смачка я и я хвърли в шахтата за боклук.

Веднага щом приключи с бръсненето, видеофонира на Пат.

— Слушай — изрече тя рязко и студено. Светлата й коса проблясваше — тя тъкмо я сушеше. — Не искам да се виждам с теб, Уолт. Моля те. Знам какво си замислил и то не ми харесва. Разбираш ли?

Сиво-сините й очи бяха студени.

— Хм — каза той объркано, опитвайки се да измисли подходящ отговор. — Но днес е прекрасен ден — нека да се разходим някъде. Може би да посетим Голдън Гейт Парк?

— Ще бъде прекалено топло навън.

— Не! — възрази той раздразнено. — По-късно ще се затопли. Можем да се разходим по брега и да се поплискаме във вълните. Какво ще кажеш?

Тя явно се колебаеше.

— Но разговора, който водихме неотдавна…

— Никакъв разговор не сме водили. Не сме се виждали цяла седмица, от миналата събота. — Той се постара да звучи колкото се може по-уверено и убедително. — Ще дойда да те взема след около половин час. Облечи си банския — сещаш се, онзи, жълтия. Испанския, който се връзва през врата.

— О! — възкликна тя не особено изискано. — Той вече изобщо не е модерен. Имам си нов, шведски. Ти още не си го виждал. Ще съм с него, ако разрешават да се носят такива. Момичето в магазина не беше много сигурно.

— Разбрахме се — каза той и прекъсна връзката.

След половин час ягуарът му се спусна върху паркинга на покрива на нейната кооперация.

Пат беше с пуловер и спортни панталони. Обясни му, че банският е под тях. Носеше кошница за пикник. Качи се с него до мястото, където беше паркирана колата му. Нетърпелива и прекрасна, тя бързаше пред