подсказват това. Те ми помагат. Няма да издържа и няколко фройда стрес — погледнете ме.

Той вдигна ръцете си. Те не можеха да спрат да треперят.

— Вижте реакцията ми на безобидната забележка на мис Фюгейт. Вижте реакцията ми, когато Хнат донесе грънците на Емили. Вижте…

— Добре, добре — каза Лео, но все още беше обезпокоен. Обикновено от връчването на повиквателната до момента на мобилизацията изминаваха деветдесет дни, а мис Фюгейт едва ли щеше да бъде готова да заеме мястото на Барни толкова скоро. Разбира се, можеше да повика Мак Ронстън от Париж, но дори Ронстън, със своята петнайсетгодишна практика, не беше от класата на Барни Майерсън. Той имаше опит, но талантът не се трупа с течение на годините, талантът се дава на човека от Бог по рождение.

„От ООН наистина са се захванали с мен“ — помисли си Лео. Зачуди се дали повиквателната на Барни беше дошла по случайност точно в този момент или това бе още един опит да го атакуват в слабите му места. Ако бе така, лошо му се пишеше на Барни. И Лео не можеше да окаже никакъв натиск върху ООН, за да отърве служителя си.

„И всичко това е, защото снабдявам онези колонисти с техния Кен-Ди — помисли си той. — А все някой трябва да ги снабдява — те не могат без него. За какво са им иначе Пърки Пат-макетите?“

Пък и това беше един от най-печелившите бизнеси в Слънчевата система. Ставаше въпрос за страшно много трюфелови кожи.

И ООН също беше наясно с този факт.

В дванайсет и трийсет нюйоркско време Лео Бълеро обядваше с новото момиче, което се бе присъединило към отряда на секретарките. Пия Джъргенс, седнала срещу него в уютното сепаре на ресторант „Виолетовата котка“, се хранеше много дисциплинирано, боравейки прецизно с приборите. Тя беше червенокоса, а той обичаше червенокосите — те бяха или отвратително грозни, или изключително привлекателни. Мис Джъргенс беше от последните. Сега, ако намереше някакъв повод да я покани на „Хралупата на Мечо Пух“… Стига Скоти да нямаше нищо против, разбира се. Което не изглеждаше особено вероятно в момента: Скоти беше доста своенравна, което е опасна черта при жените.

„Много лошо, че не успях да пробутам Скоти на Барни Майерсън — помисли си той. — Щях да реша два проблема едновременно: да направя Барни по-устойчив психически и да се отърва от…“

„Глупости! — сепна се той. — Барни има нужда да е по-неустойчив, в противен случай отиването на Марс му е сигурно. Ето защо е взел под наем онова говорещо куфарче. Явно изобщо не разбирам съвременния свят. Живея в миналото, в двайсети век, когато психоаналитиците са премахвали стреса у хората.“

— Винаги ли сте толкова мълчалив, мистър Бълеро? — попита мис Джъргенс.

— Не.

„Дали бих могъл да допринеса с нещо за успеха на Барни? Да му помогна да… как да го кажа? Да стане по-неустойчив?“

Но това не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Разбираше го инстинктивно, благодарение на увеличения преден дял на мозъка. Не можеше от здрав човек да се направи болен по поръчка.

Или можеше?

Той се извини, повика робота-сервитьор и го помоли да донесе видеофон на масата му. Малко по-късно вече разговаряше със секретарката си мис Глийсън в офиса.

— Слушай, веднага щом се върна, искам да се видя с мис Рондинела Фюгейт, сътрудничката на мистър Майерсън. Но мистър Майерсън не бива да разбира. Ясен ли съм?

— Да, сър — отвърна мис Глийсън, водейки си бележки.

— Чух ви — каза Пия Джъргенс, след като той прекъсна връзката. — Нали знаете, бих могла да кажа на мистър Майерсън. Виждам го почти всеки ден в…

Лео се разсмя. Мисълта, че Пия Джъргенс може да се откаже от прекрасното бъдеще, което се откриваше пред нея, го забавляваше.

— Слушай — каза той, потупвайки ръката й, — не се сърди, но това не е присъщо на човешката природа. Довърши си крокета от ганимедска жаба и да се връщаме в офиса.

— Имах предвид — изрече студено мис Джъргенс, — че откритото ви държане изглежда малко странно в присъствието на външен човек, когото почти не познавате.

Тя го изгледа и нейният огромен и съблазнителен бюст се издаде още по-напред, сякаш за да демонстрира възмущението си.

— Значи трябва да те опозная по-добре — каза Лео, гледайки я с копнеж. — Опитвала ли си някога Кен-Ди? Трябва да опиташ. Въпреки че човек се пристрастява към него. Преживяването си заслужава.

Разбира се, той имаше запас от Кен-Ди в „Хралупата на Мечо Пух“, при това от най-високо качество. Когато му идваха гости, често именно наркотикът разнообразяваше партитата, които иначе щяха да са доста скучни.

— Питам те, защото създаваш впечатление за жена с развито въображение, а реакцията на Кен-Ди зависи предимно от творческите сили на въображението.

— Бих го пробвала с удоволствие някой път — каза мис Джъргенс, после се огледа, наведе се към него и прошепна: — Но нали е незаконно?

— Нима? — погледна я той.

— Знаете, че е незаконно. — Момичето изглеждаше раздразнено.

— Чуй ме — каза Лео, — аз мога да ти намеря Кен-Ди.

Той би могъл, разбира се, да опита наркотика заедно с нея — при съвместното му взимане умовете на хората се сливаха, образувайки нов разум, или поне такова беше усещането. Няколко пъти Кен-Ди заедно с нея — и той щеше да знае всичко, което си струваше да се знае за Пия Джъргенс. В нея имаше нещо, което го привличаше — нещо повече от обикновените анатомични подробности. Копнееше да се сближат.

— Няма да използваме макети.

Каква ирония — той, създателят и производителят на микросвета на Пърки Пат, предпочиташе да взема Кен-Ди просто така. Какво можеше да даде на теранците свързването с макет, предлагащ минимума от комфорта на всеки обикновен терански град? За заселниците на някоя луна, скрити на дъното на своите землянки, предпазващи ги от бушуващите на повърхността урагани и от замръзналите кристали метан, Пърки Пат-макетите бяха нещо съвсем различно — врата към света, в който се бяха родили. Но той, Лео Бълеро, беше адски уморен от света, в който беше роден и където все още живееше. И дори „Хралупата на Мечо Пух“, с всичките си необикновени и не чак толкова необикновени забавления не можеше да запълни пустотата. И все пак…

— Този Кен-Ди — каза той на мис Джъргенс — е нещо прекрасно и не е чудно, че е забранен. Той е като религия. Кен-Ди е религията на колонистите. — Лео се засмя. — Взимаш едно парче и след петнайсет минути — няма я вече землянката, няма замръзнал метан. Дава им причина да живеят. Не си ли струва риска преживяването?

„Но какво има същата стойност за нас?“ — запита се той и се почувства потиснат. Чрез производството на Пърки Пат-макетите и отглеждането на лишея, от който се извличаше Кен-Ди, Лео правеше поносим живота на повече от милион колонисти, принудително изселени от Тера. Но какво, по дяволите, получаваше в замяна? „Целият ми живот е посветен на другите — помисли си той. — И вече започвам да си плащам. Защото това не е достатъчно.“ Да, той имаше своя сателит, където го чакаше Скоти. Имаше два свързани големи бизнеса, единият от които бе законен, а другият — не… Но нима в живота нямаше и по-важни неща?

Лео не знаеше. И никой друг не знаеше, защото, подобно на Барни Майерсън, всички бяха заети с имитирането на неговата схема в различни варианти. Барни и неговата мис Рондинела Фюгейт бяха по-лошо копие на Лео Бълеро и мис Джъргенс. Накъдето и да погледнеше, виждаше едно и също. Вероятно дори Нед Ларк, ръководителят на Агенцията за борба с наркотиците, водеше същия начин на живот. Навярно така правеше и Хепбърн-Гилбърт, който сигурно все още беше с онази руса, висока шведка, изгряващата кинозвезда с големи и твърди гърди, като топки за боулинг. Дори и Палмър Елдрич…

„Не! — осъзна внезапно той. — Не и Палмър Елдрич. Той е намерил нещо друго. За десетте години, които е прекарал в системата на Проксима или поне от момента на тръгването до завръщането му.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×