Трите стигми на Палмър Елдрич

Какво е открил? Нещо, което си е струвало усилията и смъртоносната катастрофа на Плутон?“

— Видя ли домашните вестници? — попита той мис Джъргенс. — Новината за кораба на Плутон? Такива като този Елдрич са един на милиард. Няма друг като него.

— Четох, че е абсолютно побъркан — отговори мис Джъргенс.

— Сигурно. Откъсване от живота за десет години, цялата тази агония, и за какво?

— Може да не се съмнявате, че е пожертвал тези десет години за нещо, което си е струвало — каза мис Джъргенс. — Той е побъркан, но умен. Грижи се за себе си, както правят всички останали. Не е чак толкова луд.

— Бих искал да се видя с него — изрече замислено Лео Бълеро. — Да си поговорим, дори да е само за минутка.

И в този момент той реши наистина да го направи. Да отиде в болницата, където лежи Палмър Елдрич, да се добере до стаята му насилствено или чрез подкупи и да научи онова, което Елдрич бе открил.

— Някога — каза мис Джъргенс, — когато първите ни кораби напускаха Слънчева система на път към други звезди… Нали си спомняте онова време? — Тя се поколеба. — Глупаво е, но когато Арнолдсън направи първия си полет до Проксима и обратно, аз бях дете… Искам да кажа, бях дете, когато той се върна. Наистина си мислех, че щом отива толкова далече, той… — Тя се извърна, отбягвайки погледа на Лео. — Смятах, че ще намери Бог.

„И аз така смятах — помисли си Лео. — А вече бях зрял човек. В средата на трийсетте. Както казвам на Барни по различни поводи.

И аз все още вярвам в това. Дори сега, след десетгодишния полет на Палмър Елдрич.“

След обяда, когато се върна в кабинета си в сградата на „П. П. Макети“, Лео видя Рондинела Фюгейт за първи път. Тя чакаше пристигането му.

„Не е зле — помисли си той, докато затваряше вратата на кабинета. — Хубава фигура и красиви сияещи очи.“

Тя изглеждаше нервна. Беше скръстила крака и постоянно опъваше полата си. Наблюдаваше го крадешком, докато той се настани в креслото си срещу нея.

„Много е млада — осъзна Лео. — Дете, което е способно да повиши тон и да противоречи на началника си, когато смята, че той греши. Трогателно…“

— Знаете ли защо ви повиках в кабинета си? — попита той.

— Предполагам, че сте ядосан, защото влязох в противоречие с мистър Майерсън. Но аз наистина усетих, че тези керамични изделия имат бъдеще. Така че какво друго можех да направя? — Тя се надигна леко с умоляващ поглед, после отново седна на мястото си.

— Вярвам ви — каза Лео. — Но мистър Майерсън е много чувствителен. След като живеете с него, трябва да знаете, че има портативен психиатър и го носи навсякъде със себе си.

Той отвори чекмеджето на бюрото си и извади оттам пакет „Куеста Рейс“ — марка висококачествени пури. Поднесе пакета на мис Фюгейт, тя му благодари и си взе една. Той също си взе, запали нейната, а след това своята и се облегна назад в креслото си.

— Знаете ли кой е Палмър Елдрич?

— Да.

— Можете ли да използвате способностите си на ясновидец за нещо друго, освен за предвиждания на модните тенденции? След месец или два във всички домашни вестници ще пише какво е местоположението на Елдрич. Бих искал да надникнете в тези бъдещи вестници и да ми кажете къде се намира той в момента. Знам, че можете да го направите.

„За теб ще е по-добре да можеш — помисли си Лео, — ако искаш да запазиш работата си тук.“

Той чакаше, пушейки пурата си, и наблюдаваше момичето. Зачуди се с лека завист дали тя е толкова добра в леглото, колкото е на външен вид…

— Имам видение, но е съвсем смътно, мистър Бълеро — изрече мис Фюгейт с мек, неуверен глас.

— Нищо, нека го чуем. — Той се пресегна и взе химикалката си.

Разказът й отне няколко минути и както бе предупредила, видението й не беше много ясно. Въпреки това най-накрая той беше записал в бележника си следното: Болница на ветераните „Джеймс Ридъл“, База III, Ганимед. Собственост на ООН, разбира се. Но той бе очаквал това. Не беше толкова зле — все щеше да намери някакъв начин да проникне там.

— Той е под чуждо име — добави мис Фюгейт, бледа и изтощена от усилията, които й бе струвало предвиждането. Тя запали отново пурата си, която междувременно бе изгаснала, и се изпъна в креслото, кръстосвайки отново изящните си крака. — В домашните вестници ще пише, че Елдрич е регистриран в болницата под името мистър… — Тя замълча със затворени очи, поемайки си дъх, и възкликна: — По дяволите! Не мога да го видя добре. Едносрично е. Френт. Брент. Не, мисля, че е Трент. Да, Елдън Трент е.

Тя се усмихна с облекчение. Големите й очи сияеха с наивна, детинска радост.

— Наистина са положили големи усилия, за да го скрият. И в момента го разпитват, така ще пише във вестниците. Тъй че той очевидно е в съзнание. — Внезапно тя се намръщи. — Чакайте. Виждам заглавие на първата страница. Аз съм сама в своя собствен апартамент. Рано сутринта е и чета първата страница. О, Господи!

— Какво пише там? — попита Лео, навеждайки се рязко напред. Усещаше, че момичето е разтревожено.

— В статията на първа страница пише, че Палмър Елдрич е мъртъв — прошепна мис Фюгейт. Тя примигна, огледа се слисано, после бавно спря погледа си върху Лео. Наблюдаваше го със смесица от страх и неувереност, отдръпвайки се едва забележимо назад. В следващия момент се сви в креслото си с нервно сплетени пръсти на ръцете. — И вие сте обвинен в убийството му, мистър Бълеро. Наистина. Така пише в статията.

— Искате да кажете, че аз ще го убия?

Тя кимна.

— Но… не е абсолютно сигурно. Виждам го само в някои от възможните варианти на бъдещето… Разбирате ли? Искам да кажа, че ясновидците виждат… — Тя направи неуверен жест.

— Знам.

Той познаваше добре ясновидците. В края на краищата Барни Майерсън работеше за „П. П. Макети“ тринайсет години, а някои от останалите — дори от по-отдавна.

— Това би могло да се случи — изрече Лео дрезгаво.

„Но защо ми е да правя подобно нещо?“ — запита се той. Нямаше как да знае отговора на този въпрос в момента. Може би след като се добереше до Елдрич и разговаряше с него… Което очевидно щеше да се случи.

Мис Фюгейт добави:

— Като се има предвид този възможен вариант на бъдещето, не мисля, че трябва да се опитвате да осъществите контакт с мистър Елдрич. Не сте ли съгласен, мистър Бълеро? Искам да кажа, че съществува риск, и то голям. Предполагам, че около четирийсет.

— Какво „четирийсет“?

— Процента. Почти половината от възможностите.

Сега тя беше по-спокойна. Пушеше пурата си и го гледаше. Тъмните й и напрегнати очи сияеха, докато го наблюдаваше. Несъмнено изгаряше от любопитство, мъчейки се да си отговори на въпроса защо той би направил подобно нещо.

Лео се изправи и отиде до вратата на кабинета.

— Благодаря ви, мис Фюгейт. Ценя високо съдействието ви по този въпрос.

Той зачака, показвайки ясно, че очаква тя да си тръгне.

Обаче мис Фюгейт не се помръдна от мястото си. Сблъскваше се със същата особена упоритост, която беше разстроила Барни Майерсън.

— Мистър Бълеро — изрече тя спокойно, — мисля, че трябва да уведомя полицейските сили на ООН за случая. Ние, ясновидците…