прозорче и гледах как овците си пасат кротичко, облени от светлината на изгряващото слънце.
Старите ни съседи мистър и мисис Грейпър бяха заминали за Южна Америка, а дъждът бе проникнал в празната им къща и бе направил петна по външните стени. Мистър Чилип се бе оженил повторно за една висока кокалеста жена. Имаха си сбръчкано, сухо дребничко бебе, което не можеше да държи голямата си глава изправена, а слабите му втренчени очи сякаш питаха защо изобщо се е родило.
Разхождах се из родното си място с някаква чудна смесица от мъка и радост, докато червеното слънце ме предупреждаваше, че е станало време да се връщам. Но когато оставях зад себе си това скъпо за мен кътче и особено когато Стиърфорд и аз вечеряхме щастливи край лумналия огън, сърцето ми се изпълваше със сладост при мисълта, че съм бил там. Същото чувство, макар и не толкова силно, изпитвах и когато се прибирах вечер в спретнатата си стаичка. Като прелиствах страниците на книгата за крокодилите (тя винаги стоеше там на една малка масичка), с благодарност си мислех колко съм щастлив, че имам такива приятели като Стиърфорд и Пеготи и че благородната ми и великодушна леля така прекрасно бе заменила скъпата ми майка.
Обикновено се връщах от тези дълги разходки с един сал. Той ме оставяше на пустия пясъчен бряг между морето и града, като по този начин съкращавах пътя си и избягвах дългото шосе. Къщичката на мистър Пеготи отстоеше само на около стотина ярда от това място и винаги се отбивах, преди да се прибера. Почти винаги Стиърфорд отиваше там преди мен и ме чакаше. Връщахме се заедно в мразовития въздух и припадащата мъгла, а светлинките на градчето потрепваха срещу нас.
Една тъмна привечер отидох по-късно от обикновено, тъй като поради предстоящото ни заминаване бях посетил Блъндърстоун за последен път. Намерих Стиърфорд самичък в къщата на мистър Пеготи, седнал замислено пред огъня. Той беше така вдаден в мислите си, че не усети кога влязох. Застанах край него и го загледах, а той продължаваше да седи унесено с дълбока бръчка на челото.
Когато сложих ръка на рамото му, той така се стресна, че и аз подскочих.
— Идваш при мен като някакъв укоряващ призрак! — каза ми почти ядосано той.
— Почувствувах, че по някакъв начин трябва да ти покажа, че съм дошъл — отвърнах му аз. — От звездите ли те свалих?
— Не — каза той, — не.
— Тогава откъде? — запитах го, като седнах до него.
— Гледах картините, които рисуваше огънят — отговори той.
— Но сега ги разваляш и аз не мога да ги видя — казах аз, когато той го разбута бързо с една разпалена главня, от която лумнаха цял рояк червени искри и литнаха навън през комина.
— Ти не би ги видял — отвърна той. — Как ненавиждам този глупав здрач! Нито ден, нито нощ. Колко закъсня! Къде си бил досега?
— Взех си сбогом с родния кът — казах аз.
— А аз седя тук — каза Стиърфорд, като се поогледа из стаята — и си представям, че всички тези хора, които бяха толкова щастливи вечерта когато пристигнахме, сега — ако се съди по пустотата на къщата — са изчезнали, умрели или пък ги е сполетяла кой знае каква беда. Дейви, бих желал, за бога, през последните двадесет години да бях имал един разумен баща!
— Драги ми Стиърфорд, какво има?
— Бих желал от цялото си сърце да ме бяха ръководили по-добре! — възкликна той. — Бих желал да можех самичък да се ръководя по-добре!
От цялото му държане се излъчваше някакво отчаяние, което просто ме смая. Никога не можех да си представя, че той ще е в състояние да приказва така.
— Колко по-добре би било да е човек на мястото на този беден Пеготи или на онзи недодялан негов племенник — каза той, като стана и се опря намръщен на камината, с лице към огъня. — Много по-добре, отколкото такъв като мен, двадесет пъти по-богат и двадесет пъти по-умен. Ако знаеш само как съм се терзал през този половин час в тази дяволска ладия!
Бях така объркан от промяната в него, че отначало не можах да кажа нищо и само го наблюдавах, изправен до камината, с опряна на ръката си глава, и гледаше замислен огъня. Най-после го замолих загрижено да ми разкаже какво се е случило, та да изпадне в такова мрачно настроение. Ако не можех да го посъветвам, можех поне да му съчувствувам. Преди още да се бях изказал, той започна да се смее — отначало нервно, а после весело.
— Няма нищо, Дейзи, абсолютно нищо! — отвърна ми той. — Нали ти казах в онзи хотел в Лондон, че понякога дотежавам сам на себе си. Преди малко се чувствувах в кошмар. Понякога, когато човек е с разстроени нерви, в паметта му изплуват разни страшни приказки, слушани през детството, и му се представят като нещо реално. Както изглежда, преди малко се мислех за онова лошо момче, което било нехайно към всичко и послужило за храна на лъвовете. Бяха ме обзели тръпки на ужас и просто се изплаших от самия себе си.
— Струва ми се, че от нищо друго не се плашиш.
— Може би си прав, макар че има доста неща, от които би трябвало да се страхувам — отвърна той. — Кошмарът се разсея и аз няма да се оставя вече да бъда овладян от него, Дейвид. Но, драги ми приятелю, пак ти повтарям, за мен (както и за някои други хора) би било много по-добре, ако имах един разсъдлив и с твърд характер баща.
Докато приказваше така, с поглед, отправен към огъня, лицето му бе придобило такова сериозно и загрижено изражение, каквото никога по-рано не бях забелязвал.
— Стига толкова! — каза той и сякаш подхвърли нещо леко във въздуха. — Нали си спомняш какво казва Макбет, когато се освобождава от измъчващото го привидение: „Изчезна то и аз отново ставам мъж“. А сега да отидем да вечеряме.
— Но чудно, къде са другите — казах аз.
— Господ знае — отвърна Стиърфорд. — Разходих се край брега да видя дали си идваш, а сетне наминах тук и намерих къщата празна. Това ме накара да се замисля и ти ме завари обзет от мрачното ми настроение.
Мисис Гъмидж си дойде с кошница в ръка и обясни как се е случило да няма никой вкъщи. Тя излязла набързо да купи нещо и оставила вратата отключена за Хам и Емилия, които тази вечер щели да се приберат по-рано от обикновено. Стиърфорд развесели меланхоличната мисис Гъмидж с няколко шеги, хвана ме подръка и бързо ме поведе навън.
Но той бе поправил не само настроението на мисис Гъмидж, а и своето собствено. Сега се държеше както обикновено и разговаряше весело.
— Значи утре слагаме край на този скитнически живот, така ли?
— Нали така решихме — отвърнах аз. — Пък и вече сме ангажирали местата си в дилижанса.
— Значи няма какво друго да правим, освен да тръгнем — каза Стиърфорд. — Просто бях забравил, че в света има нещо друго освен разходки по море. И бих желал да беше така.
— Ще ти бъде интересно, докато не си се наситил — казах му аз, като се смеех.
— Възможно — отвърна той. — Но признавам, не очаквах такива саркастични думи от една невинна маргаритка като тебе. Е, да! Аз съм капризен човек, Дейвид, знам това, обаче умея да кова желязото, докато е горещо. Струва ми се, че мога вече да издържа боцмански изпит.
— Мистър Пеготи казва, че си същинско чудо — отвърнах аз.
— Същинско морско чудо, а? — засмя се той.
— Да, той настина се възхищава от тебе и с пълно право. Ти успяваш във всичко, за което се заловиш. И знаеш ли, Стиърфорд, винаги съм се чудил как можеш да пръскаш така силите и способностите си.
— Така ли? — отвърна весело той. — Нищо на този свят не ме задоволява, Дейзи освен твоята невинност. А колкото до лекомислените ми увлечения, вярно е, че не мога да се привържа към едно- единствено нещо. Знаеш ли, че си купих ладия?
— Какъв особен човек си ти, Стиърфорд! — възкликнах, като се спрях, тъй като за пръв път чувах това. — Купуваш си ладия, а едва ли ще дойдеш отново тук!
— Не бъди толкова сигурен. Мястото ми харесва. Но както и да е — продължи той, като ускори крачките си, — лодката, която купих, е бързоходна и мистър Пеготи ще бъде неин господар, когато ме няма.
— О, сега те разбирам много хубаво, Стиърфорд! — възкликнах възторжено аз. — Купил си лодката уж за себе си, а всъщност, за да направиш добро на него. Така добре те познавам, че трябваше веднага да се
