някаква лудория. Ловък младеж сте вие, Стиърфорд, пък и аз съм си такава, нали? Ха, ха, ха! Бихте се обзаложили за сто фунта, че няма да ме срещнете тук, нали? Да ви благослови бог, момко, та мен човек може да ме види навред. Аз съм тук, там, навсякъде — също като златната монета в кърпичката, която изкусният фокусник взима от някоя дама. А като е думата за кърпички и дами, каква сте ми вие утеха за майка ви, нали, милото ми момче?
Като приказваше така, мис Маучър развърза панделките на шапката си, отметна ги назад и седна задъхана на едно столче за крака пред огъня, а махагоновата маса образуваше нещо като беседка над главата й.
— Ох, божичко — възкликна тя, като плясна с две ръце върху всяко едно от колената си и ме загледа лукаво. — Дебеличка съм и това си е, Стиърфорд. Тази стълба така ме измъчи, сякаш съм вадила сто ведра с вода. Ако ме видите да се подавам от някой висок прозорец, ще кажете, че съм доста хубавичка, нали?
— Ще кажа това, където и да ви видя — отвърна Стиърфорд.
— Ах, какъв сте ми ласкател! — провикна се малкото същество, като го цапна с носната кърпичка, с която изтриваше лицето си. — Но кълна ви се, има и други хора, които ме ласкаят. Миналата седмица бях у лейди Мидърз — ето една жена на място! Само как умее да се облича! — и самият Мидърз дойде в стаята, където я чаках — ех, и той е мъж както трябва — от десет години носи перука, но как я носи! — та казвам, той така се увлече да ми прави комплименти, че си помислих: май ще трябва да викам за помощ. Ха, ха, ха! Бива си го него, макар че му липсват принципи.
— Какво сте правили у лейди Мидърз? — запита я Стиърфорд.
— Нямам намерение да клюкарствувам, милото ми детенце — отвърна тя, като отново потупа с пръст по носа си, изкриви лице и запримигва с очи подобно на някакво хитро дяволче. — Не е ваша работа какво съм правила там! Искате да знаете дали мажа с нещо косата й да не пада, дали я боядисвам, дали й правя масажи или пък дали не й оправям веждите, така ли? Да, миличък, и това ще узнаете. Ами известно ли ви е името на прадядо ми?
— Не — каза Стиърфорд.
— Наричал се е господин Ходатай и произхожда от цял род ходатаи, та и аз съм получила по наследство всичките им хватки и номера.
Не бях виждал друг човек така умело да намига като мис Маучър. Ловкостта в намигането й можеше да се сравни само със самочувствието й. Тя имаше и друга една способност — когато чакаше да й отговорят на някой въпрос, накланяше лукаво глава на една страна и извърташе едното си око като сврака. Изобщо тази жена така бе събудила любопитството ми, че се боя, напълно бях забравил всички повеления на учтивостта.
Между това мис Маучър бе дръпнала до себе си стола и пъргаво изваждаше от чантата си (като втикваше ръката си чак до рамото) разни шишенца, гъби, гребени, четки, фланелени парцалчета, маши за къдрене, както и други инструменти, които натрупа накуп върху стола. Изведнъж тя спря това свое занимание и много ме смути, като запита Стиърфорд:
— Кой е приятелят ви?
— Мистър Копърфийлд — отвърна Стиърфорд. — Той иска да се запознае с вас.
— Добре, добре, ще се запознае. Видът му наистина издава, че желае това! — отвърна мис Маучър, като се заклатушка към мен с чанта в ръка. — Лице като праскова! — възкликна тя и се повдигна на пръсти да ме щипне по бузата. — Колко съблазнително! Много обичам прасковите. Приятно ми е да се запозная с вас, мистър Копърфийлд.
Отвърнах й, че и аз се радвам, задето имам честта да й бъда представен.
— Всемогъщи боже, колко сме учтиви! — възкликна мис Маучър, като правеше отчаяни опити да покрие голямото си лице с нищожната си ръчичка. — Колко фалш и притворство има в този свят!
— Какво искате да кажете с това, мис Маучър? — запита я Стиърфорд.
— Ха! Ха! Ха! Каква мила сбирщина от шарлатани представляваме всички, пиленцето ми — провикна се чудноватото дребосъче, като пак мушна ръка в чантата си, наклони глава на една страна и вирна око нагоре. — Я вижте! — показа ни нещо тя. — Това са ноктите на един руски княз. Наричам го княз Азбука, тъй като името му съдържа всички букви на азбуката.
— Значи руският княз ви е клиент, така ли? — каза Стиърфорд.
— Точно така, гълъбче. Два пъти в седмицата режа ноктите на ръцете и краката му.
— Надявам се, че плаща добре — каза Стиърфорд.
— Плаща така, както и приказва, детето ми — през носа си — отвърна мис Маучър. — Не държи никак на бръсненето. За да се уверите, достатъчно е да видите мустаците му — червени по природа и черни благодарение на изкуството.
— Благодарение на вашето изкуство, разбира се — обади се Стиърфорд.
Мис Маучър намигна в знак на потвърждение.
— Принуден е да търси услугите ми. Не може иначе. Тукашният климат не понася на неговата боя. В Русия може да е била хубава, но тук не. Никога през живота си не сте виждали такъв ръждив княз. Прилича на старо желязо.
— Затова ли ей сега го нарекохте шарлатанин? — запита Стиърфорд.
— Не извъртайте думите ми, гълъбче — отвърна мис Маучър, като затресе буйно глава. — Казах какви прекрасни шарлатани сме всички въобще и ви показах ноктите на княза, за да потвърдя думите си. Те ми проправят път в хайлайфните семейства много по-сигурно, отколкото всичките ми таланти, взети заедно. Винаги ги нося със себе си. Те са моята най-добра препоръка. Ако мис Маучър реже ноктите на княза, положително трябва да е жена на място. Раздавам ги на младите девойки. Те сигурно си ги слагат в албуми. Ха! Ха! Ха! Бога ми, „цялата социална система“ (както я наричат мъжете, когато държат речи в парламента) не е нищо друго освен една система от княжески нокти! — завърши речта си дребосъчето, като се мъчеше да скръсти късите си ръце и кимаше с голямата си глава.
Стиърфорд се разсмя сърдечно, а и аз сторих същото. Мис Маучър продължаваше да клати главата си (наклонена твърде много на една страна), поглеждаше нагоре с едното си око и намигаше с другото.
— Но стига! — каза тя, като цапна малките си колена. — Да се заловим за работа. Хайде, Стиърфорд, нека да се заемем с изследването на полярните области и да свършим, каквото имаме.
Сетне тя взе два-три от малките инструменти, както и едно шишенце и запита (за най-голямо мое учудване) дали масата ще я удържи. Стиърфорд отговори утвърдително. Тя бутна стола до нея, помоли ме да й подам ръка и се качи сръчно отгоре й, също като че ли масата беше сцена.
— Ако някой от вас успя да види глезените ми, кажете ми да си отида вкъщи и да се самоубия — каза тя, когато беше вече горе.
— Аз не ги видях — каза Стиърфорд.
— Нито пък аз — добавих и аз.
— Добре тогава — извика мис Маучър. — В такъв случай съгласна съм да поживея още малко.
Тогава тя извика Стиърфорд и му каза да седне с гръб към масата. И той наистина стори това, като обърна засмяното си лице към мен и подложи на преглед главата си очевидно само за забавление. Просто удивително беше да се наблюдава как мис Маучър се беше надвесила над него и разглеждаше с увеличително стъкло буйната му кестенява коса.
— Несъмнено вие сте красив младеж — обърна се тя към него, — но ако не съм аз, за една година косата ви ще окапе като на кюре. Потърпете само половин минутка, приятелю, и аз ще ви направя такъв масаж, че ще можете да запазите къдриците си още десет години!
С тези думи тя капна малко от съдържанието на шишенцето върху вълнените парцалчета, както и върху една малка четчица, и започна пъргаво да разтрива и четка темето му, като едновременно с това не преставаше да приказва.
— Знаете ли — каза тя, — откакто съм дошла тук, не съм видяла нито една хубава девойка.
— Така ли? — каза Стиърфорд.
— Нито дори сянка на подобно нещо — отвърна мис Маучър.
— Ние бихме могли да й покажем не сянка, а жива красавица, нали, Дейвид? — каза той, като отправи поглед към мен.
— О, да, разбира се — отвърнах аз.
