да ме чакат леля ми и една превъзходна вечеря.
Ако след като се бяхме разделили, бих отишъл на околосветско пътешествие, леля ми и аз нямаше да се зарадваме повече един на друг. Тя ме прегърна и се разплака, като каза, преструвайки се, че се смее, че ако клетата ми майка била жива, непременно щяла да зарони сълзи, като ме види.
— Значи, лельо, ти си оставила мистър Дик самичък, така ли? — казах аз. — Жалко. О, Джанет, здравей.
Джанет ми направи реверанс и изказа надеждата, че съм добре. Видях, че по лицето на леля ми сякаш мина някаква сянка.
— И аз съжалявам — каза тя, като се почеса по носа. — Не съм имала нито минутка спокойствие, Трот, откакто съм тук.
Преди да я запитам за причината, тя сама ми я разкри.
— Убедена съм — каза леля ми, като сложи тъжно ръка на масата, — че със своя мек характер мистър Дик не ще бъде в състояние да се справя с магаретата. Би трябвало да оставя Джанет вкъщи и тогава щях да бъда по-спокойна. Сигурна съм, че днес към четири часа едно магаре е минало през моравката ми. Студени тръпки ме побиха и съм положителна, че някакво магаре я е погазило.
Опитах се да я успокоя, обаче не успях.
— Сигурна съм, че е било магаре — настояваше леля ми, — при това същото онуй магаре с късата опашка, на което се бе качила онази сестра на убиеца. (Това бе едничкото име, с което леля назоваваше мис Мърдстоун.) Това магаре е най-нахалното от всички четирикраки в Дувър! — каза тя, като удари с юмрук по масата.
Джанет се осмели да загатне, че мис Бетси се тревожи напразно, тъй като магарето сигурно понастоящем е заето с пренасяне на чакъл и пясък и няма възможност да накърнява чуждата собственост. Леля ми обаче не искаше и да я чуе.
Лелините стаи бяха на най-горния етаж на хотела. Не знам дали ги бе наела, за да има повече каменни стъпала за парите, които дава, или за да бъде по-близо до вратичката към покрива. Както и да е обаче, въпреки височината поднесената ни вечеря беше съвсем топла. Тя се състоеше от печена птица, ростбиф и зеленчуци. Аз си взех обилно от всичко и останах много доволен. Но леля ми си имаше специално мнение за лондонските продукти и яде много малко.
— Предполагам, че тази нещастна птица е била родена и отгледана в зимник — каза тя — и никога не е видяла чист въздух, освен когато са я пренасяли с каруцата. Надявам се, ростбифът да е телешки, но не ми се вярва. Моето мнение е, че тук нищо не е истинско освен мръсотията.
— Не мислиш ли, че тази птица може да е дошла от провинцията, лельо? — смирено запитах аз.
— Разбира се, че не — отвърна ми тя. — Никакво удоволствие не би доставило на един лондонски търговец да продава истински продукти.
Не се осмелих да й възразя, но добре си хапнах — нещо, което истински я зарадва. Когато разчистиха масата, Джанет й помогна да си нагласи косата, да си сложи нощната шапчица, която беше по-хубава от обикновените й. (В случай, че има пожар, каза леля ми), както и да загъне роклята си над колената, за да ги стопли пред огъня, преди да си легне. Сетне според едно отдавна установено правило, от което не бе възможно да се направи и най-малкото отклонение, й приготвих чаша горещо бяло вино и парче препечен хляб, нарязан на ивици. Когато всичко това бе свършено, Джанет си излезе и ни остави да прекараме остатъка от вечерта самички. Леля ми седна срещу мен, потапяше една по една ивиците препечен хляб в чашата с вино, преди да ги сложи в устата си, и ме поглеждаше благосклонно изпод къдричките на нощната си шапка.
— Е, Трот — започна тя, — какво мислиш за прокторската професия? Или може би още не си мислил за нея?
— Мислих твърде много, леличко, и надълго разговарях по този въпрос със Стиърфорд. Идеята ми харесва страшно много.
— Добре, добре, това е насърчително — каза тя.
— Виждам само една трудност, лельо.
— И каква е тя, Трот?
— Доколкото разбирам, човек трудно влиза в прокторското съсловие и затова бих искал да запитам дали подготвянето ми за тази професия няма да е много скъпо.
— За да влезеш там, ще са необходими точно хиляда лири стерлинги — заяви леля ми.
— Виж какво, скъпа лельо — казах аз, като приближих стола си към нея, — това много ме тревожи. Сумата е доста голяма. Изразходвала си вече значителни средства за образованието ми, а и винаги си била много щедра към мен. Ти си самото великодушие. Сигурно има и други възможности да започна живота си без харчене на толкова пари, а с надеждата, че с труд и усърдие пак бих напреднал. Не мислиш ли, че би било по-добре да постъпим именно така? Сигурна ли си, че можеш да пожалиш толкова много пари, и смяташ ли, че е справедливо да ги даваш? Ти си ми втора майка и аз ти казвам всичко това, защото искам да поразмислиш. Сигурна ли си, че заслужавам тези жертви?
Леля ми свърши парчето препечен хляб, което бе започнала, като през всичкото време ме гледаше право в лицето. Сетне постави чашата си върху камината, кръстоса ръце върху вдигнатите си поли и ми отговори по следния начин:
— Мое дете, ако имам някаква цел в живота, то е да ти помогна да станеш добър, разумен и честит човек. И двамата с Дик горещо желаем това. Бих искала някои от познатите ми да чуят как Дик говори по този въпрос. Той е поразително умен. Никой обаче не познава дълбочината на ума му така добре, както аз.
Тя се поспря малко, за да вземе ръката ми между своите, и продължи:
— Няма смисъл, Трот, да си припомняме миналото, ако то не оказва своето влияние върху настоящето. Може би бих могла да бъда по-добра приятелка на баща ти. Може би бих могла да бъде по-добра приятелка и на онова клето дете, майка ти, дори и след като сестричката ти Бетси Тротууд ме разочарова. Когато ти дойде при мен като малък бежанец, целият изпрашен и изпокъсан, аз наистина си помислих това. Оттогава насам, Трот, винаги си бил моята гордост и радост. Парите не ми трябват за нищо друго, най-малкото… — за мое учудване тук тя се поспря и се смути. — Не, те не ми трябват за нищо друго и ти си моето осиновено дете. Само че трябва да ме обичаш, когато остарея, и да бъдеш снизходителен към хрумванията и чудатостите ми. По този начин ще направиш повече за една стара жена — чиято младост не е била така щастлива и спокойна, както би трябвало да бъде, — отколкото същата тази стара жена е направила за теб.
За първи път чувах леля си да спомене нещо за миналото си. В начина, по който го направи, имаше толкова достойнство, че ако това изобщо би било възможно, любовта и уважението ми към нея се усилиха още повече.
— Значи, Трот, напълно сме се разбрали — каза тя — и няма какво повече да приказваме. Сега ме целуни, а утре сутринта след закуска ще отидем в съда.
Преди да си легнем, дълго време разговаряхме край камината. Спях в една стая на същия етаж с лелината ми и през нощта на няколко пъти бях събуждан от изплашеното й почукване. Щом като чуеше далечно боботене и скърцане на коли или кабриолети, тя идваше да ме пита „дали не съм чул пожарникарските коли“. Когато обаче наближи сутринта, тя заспа по-спокойно, като позволи и на мен да сторя същото.
Към обед се запътихме за бюрото на господа Спенлоу и Джоркинс. Леля ми, която беше сигурна, че всеки срещнат човек в Лондон е джебчия, ми даде чантичката си, в която имаше десет гвинеи и други по- дребни пари. Тъкмо пресичахме към Лъдгейт Хил, когато тя изведнъж ускори стъпките си и придоби изплашен вид. В същия миг забелязах един приведен, зле облечен човек, който преди малко се бе спрял и ни бе загледал, а сега вървеше така близо зад нас, че просто се удряше в нея.
— Трот! Миличкият ми Трот! — прошепна изплашено леля ми, като ме хвана за ръка. — Просто не знам какво да правя.
— Не се плаши, лельо — казах й аз. — Няма от какво да се страхуваш. Влез в някакъв магазин и аз скоро ще те отърва от този човек.
— Не, дете, не! — отвърна тя. — В никакъв случай не трябва да го заговаряш. Моля те, заповядвам ти!
