това не ме беше направило по-възрастен и продължавах да страдам от младостта си както и по-рано.
Стиърфорд не се появи никакъв и предположих, че трябва да е болен. Рано на третия ден излязох от съда и се запътих към Хайгит. Мисис Стиърфорд много се зарадва, когато ме видя. Тя ми каза, че синът й отишъл с един приятел от Оксфорд да посети друг един, който живеел близо до Сент Олбънс, но че го очаквала да се върне на следния ден. Толкова го обичах, че го ревнувах от оксфордските му приятели. Тя настоя да остана за вечеря и можете да бъдете сигурни, че цял ден приказвахме само за него. Разправих й как всички в Ярмут са го обикнали и какъв приятен спътник е той. Мис Дартъл задаваше какви ли не въпроси и правеше какви ли не намеци. Беше страшно любопитна и искаше да узнае всичко за пътуването ни до Ярмут, като непрестанно повтаряше: „Наистина ли беше така? Вярно ли?“ По този начин измъкна от мен всичко, каквото искаше. Външният й вид беше точно такъв, какъвто го описах и по-рано, но обществото на двете дами ми беше толкова приятно, че сега малко се поувлякох по нея. Докато седях там и особено когато вървях към Бъкингам Стрийт, не можех да не си мисля колко приятно би ми било присъствието й в самотната ми квартира.
На другата сутрин, преди да тръгна за съда, аз тъкмо закусвах с кафе и кифла, когато за най-голяма моя радост при мен влезе самият Стиърфорд.
— Скъпи ми Стиърфорд! Бях започнал да мисля, че вече никога няма да те видя!
— Отвлякоха ме насила — каза Стиърфорд — още щом като се прибрах в къщи. Я гледай, Дейзи, та ти си се наредил тук като истински ерген!
Разведох го не без гордост из жилището си, като не пропуснах и кухнята. Той много го похвали.
— Знаеш ли какво, момчето ми, виждам как ще използвам квартирата ти, когато съм в града.
Това просто ме очарова.
— А сега ще ти поръчам закуска — казах с ръка на въжето на звънеца. — Мисис Круп ще ти свари кафе, а аз ще ти изпържа малко бекон на ергенската си печка.
— Не, не, няма защо да звъниш! Обещал съм да закусвам с един от оксфордските си приятели в Пиаца Хотел, в Ковънт Гардън.
— Но ще се върнеш за обед, нали? — казах аз.
— Невъзможно ми е. Нищо не бих желал повече от това, обаче просто съм длъжен да бъда с онези двама приятели. Утре сутринта и тримата заминаваме.
— Тогава доведи ги тук за вечеря — отвърнах аз. — Смяташ ли, че биха дошли?
— О, да, ще дойдат с най-голямо удоволствие, но ще ти създадем безпокойства. Най-добре ще е ти да дойдеш да вечеряш някъде с нас.
В никакъв случай не исках да се съглася на това. Чувствувах, че трябва по някакъв начин да съживя жилището си и съвсем нямах намерение да пропусна тази чудесна възможност. След като Стиърфорд бе похвалил стаите ми, те ме бяха изпълнили с още по-голяма гордост и сега горях от желание да проявя домакинските си способности. Накарах го да ми обещае от името на приятелите си, че непременно ще дойдат, и определихме вечерята за шест часа.
Когато той си отиде, позвъних на мисис Круп и я уведомих за намеренията си. Тя ми отвърна, че разбира се, от нея не може да се очаква да ни прислужва, но че знае един сръчен момък, когото би могла да убеди да стори това за пет шилинга и каквато почерпка пожелая. Заръчах й непременно да го ангажира. Сетне заяви, че естествено, тя не може да бъде едновременно на две места (което ми се стори твърде разумна забележка) и че поради това ще е необходимо да повикаме някоя „млада прислужничка“, която да не мърда от кухнята и през всичкото време да се занимава с миенето на чиниите. Запитах я колко ще струва това и отговорът й беше, че според нея осемнадесет пенса нито ще ме разорят, нито ще ме обогатят. Съгласих се, така че уредихме и това. Тогава мисис Круп поиска да узнае какво смятам да поднесем на вечерята.
Просто безобразно беше от страна на тенекеджията на мисис Круп, обаче печката й не бе в състояние да сготви нищо друго освен котлети и пюре. А колкото до съда за риба, достатъчно било само да го погледна, за да се уверя колко негоден бил той. Тъй като знаех, че и да го погледна, нямаше да разбера много, отвърнах, че в такъв случай няма защо да мислим за риба. Оказа се обаче, че там могат да се приготвят стриди, така че и това се възприе. Тогава мисис Круп ми изложи собствения си план: две горещи печени птици — от деликатесния магазин; телешко със зеленчуци — от деликатесния магазин; пирожки с месо и една чиния бъбреци — от деликатесния магазин; торта и ако желая, желе — пак от деликатесния магазин. Това, каза мисис Круп, ще я остави да съсредоточи свободно вниманието си върху картофите, както и върху поднасянето на сиренето и керевиза както подобава.
Възприех съветите на мисис Круп и самичък дадох нужните разпореждания в деликатесния магазин. Като се връщах оттам, видях на витрината на една колбасница някакво си твърдо петнисто вещество, прилично на мрамор, над което стоеше надписът: „Телешка глава“. Съблазнен от вида му, влязох вътре и накарах да ми отрежат едно голямо парче, което по-късно разбрах, би могло да стигне на петнадесет души. След доста дълга препирня мисис Круп се съгласи да го свари и тогава то толкова се сви, че според думите на Стиърфорд в това състояние едва можеше да задоволи апетита на четирима.
Благополучно завършил тези приготовления, купих сладкиши от пазара на Ковънт Гардън и дадох една доста голяма поръчка в един винарски магазин в същия квартал. Когато следобед се прибрах вкъщи и видях бутилките, наредени на кухненския под, те ми изглеждаха толкова много (макар и за най-голямо смущение на мисис Круп две да липсваха), че просто се изплаших от тях.
Единият от приятелите на Стиърфорд се наричаше Грейнджър, а другият Маркъм. И двамата бяха много живи и весели младежи. Грейнджър изглеждаше малко по-възрастен от Стиърфорд, а Маркъм имаше младежки вид, сякаш нямаше повече от двадесет години.
Забелязах, че той винаги говори за себе си неопределено, като се нарича „човек“ и рядко приказва в първо лице единствено число.
— Човек би живял тук твърде добре, мистър Копърфийлд — каза той, като имаше предвид себе си.
— Вярно, жилището ми не е лошо и стаите са доста удобни.
— Надявам се, че и двамата имате добър апетит — каза Стиърфорд.
— Честна дума — отвърна Маркъм, — този град просто изостря апетита. Човек е гладен цял ден. Просто не престава да яде.
Когато известиха, че вечерята е готова, се почувствувах твърде млад да председателствувам на масата и ми беше доста стеснително, затова помолих Стиърфорд да заеме челното място, а аз седнах срещу него. Яденето беше много вкусно. Виното се лееше като река, а приятелят ми така усърдно се стараеше всичко да мине добре, че пиршеството наистина излизаше много сполучливо. По време на вечерята не бях особено занимателен събеседник, тъй като столът ми беше точно срещу вратата и вниманието ми почти през всичкото време беше приковано към сръчния момък, който ни прислужваше. Той често излизаше от стаята и всеки път на отсрещната стена се отразяваше сянката му с бутилка на уста. „Младата прислужничка“ също ми създаваше известни безпокойства, не защото миеше бавно чиниите, а защото ги чупеше. Бидейки любопитна по природа, тя не се задоволяваше да седи само в кухнята (както й беше заповядано), непрестанно надничаше към мас и си въобразяваше, че я хващам на местопрестъплението, поради което на няколко пъти нагазваше върху чиниите, с които грижливо бе постлала пода, като по този начин нанесе доста големи поражения.
Това обаче бяха дребни неприятности, които веднага забравих, щом като разчистиха масата и поднесоха десерта. До това време сръчният момък не беше в състояние да продума ни една дума. Тихичко го посъветвах да потърси обществото на мисис Круп и да заведе и „младата прислужничка“ там, а самият аз се отдадох на веселие.
Чувствувах се особено весел и безгрижен. Разправях какви ли не полузабравени случки и преживявания и езикът ми се развърза както никога дотогава. Гръмко се смеех на собствените си шеги, както и на остротите на гостите си. Подканвах Стиърфорд да не забравя да налива чашите; обещавах им най-сърдечно, че ще им отида на гости в Оксфорд; заявих, че възнамерявам да устройвам подобни гуляи веднъж седмично; и безразсъдно заграбих толкова енфие от кутийката на Грейнджър, че бях принуден да се оттегля в кухнята, където скритом кихах в продължение на цели десет минути.
Наливах чашите все по-често и по-често и непрестанно отварях нови бутилки, много преди да имаше нужда от тях. Пих наздравица за Стиърфорд. Казах, че е най-скъпият ми приятел, покровител на детството ми и другар в младостта ми. Заявих, че с радост пия за негово здраве и никога не ще смогна да се отплатя за добрините, които ми е правил, никога не ще съумея да изразя колко се възхищавам от него. Завърших с
