— Боже мой, лельо! Та той не е нищо друго освен някакъв си нахален просяк.
— Ти нямаш понятие кой е и какъв е! Просто не знаеш какво приказваш!
Бяхме се спрели в едно преддверие, а и той беше сторил същото.
— Не го гледай — каза леля ми, когато извърнах възмутено глава, — а ми намери файтон, миличък, и ме чакай в двора на катедралата „Сейнт Пол“.
— Да те чакам ли? — повторих аз.
— Да — отвърна тя. — Трябва да бъда сама. Трябва да отида с него.
— С него ли, лельо? С този човек ли?
— Напълно съм с ума си и ти казвам, че непременно трябва да сторя това. Намери ми файтон.
Колкото и учен да бях, схващах много добре, че нямам право да не се съобразя с тази недопущаща възражения заповед.
Повървях няколко крачки и извиках един файтон, който минаваше празен. Още дори преди да сваля стълбичката, леля ми скочи вътре не знам по какъв начин и човекът я последва. Тя така настоятелно ми махна с ръка да се отдалеча, че макар и разтревожен, не можах да не я послушам. Чух я, че каза на файтонджията:
— Карай където и да е! Карай напред!
И файтонът отмина, като тръгна по височината.
Тогава се сетих за думите на мистър Дик и за това, което бях сметнал за проява на болното му въображение. Вече не се съмнявах, че това беше същият човек, за когото той така тайнствено ми бе споменал, макар и да не можех да си представя какви изисквания може да има той по отношение на леля ми. След като поседях в двора на катедралата около половин час, файтонът се върна. Кочияшът спря конете до мен и леля ми беше вътре сама.
Тя все още не се беше успокоила достатъчно, за да бъде готова за посещението, което щяхме да направим. Повика ме да се кача при нея и ме помоли да кажа на файтонджията да ни поразходи малко нагоре-надолу. Едничките й думи бяха:
— Мило дете, никога не ме разпитвай за тази случка, нито пък споменавай отсега нататък за нея.
Сетне малко по малко се успокои и ми каза, че вече е добре и може да продължим. Когато ми даде чантата, за да платя на кочияша, открих, че десетте гвинеи бяха изчезнали, а вътре бяха останали само дребни пари.
За да се влезе в Църковния съд, трябваше да се мине през един свод. Бяхме направили само две-три крачки, когато уличният шум просто изчезна като по магия и се чуваше само далечно боботене. Преминахме през няколко мрачни дворове и тесни улички, които ни отведоха в осветените през тавана бюра на господа Спенлоу и Джоркинс. В преддверието, където посетителите влизаха, без да чукат, се виждаха няколко писари. Един от тях, дребен сух човечец с твърда кафява перука, стана да посрещне леля ми и да ни въведе в стаята на мистър Спенлоу.
— Мистър Спенлоу е в съда, госпожо — каза сухият човек. — Той е на заседание, обаче мястото е тук наблизо и веднага ще изпратя да го повикат.
Останахме да почакаме мистър Спенлоу и в това време се възползувах от случая да поразгледам наоколо. Мебелите на стаята бяха старомодни и прашни, а зеленото сукно върху писалището беше съвсем обезцветено, раздърпано и извехтяло като някакъв стар просяк. Там имаше множество снопове документи със залепени върху тях етикети. На някои от тях пишеше „доказателства“, а на други (за моя изненада) — „клевети“.9 Някои бяха предназначени за Адмиралтейския съд, други за Църковния, трети за Наследствения и тъй нататък. Започнах да се чудя колко видове съдилища има тук и за колко време ще изуча всичките. Доказателствата по всяко едно дело се съдържаха в отделни папки, които бяха толкова големи, сякаш всичките представляваха неколкотомни истории. Не можех да не си помисля, че като се занимава с оправянето на такива заплетени и сложни работи, един проктор бездруго трябва да е твърде почтено и доходно звание. Разглеждах всичко е най-голямо любопитство, когато отвън се чуха бързи стъпки и в стаята влезе мистър Спенлоу. Беше облечен в черна тога, поръбена с бели кожички. Влезе забързано и свали шапка.
Мистър Спенлоу беше дребен човек с възрядка руса коса, с изящни, обувки и с най-коравите бяла яка и нагръдник, които някога бях виждал. Беше облечен много изискано и спретнато и сигурно бе положил големи грижи за накъдрените си бакенбарди. Златната му верижка на часовник беше толкова масивна, че си представих как и ръката му трябва да е направена от същия материал, за да има сили да изважда с нея верижката. Беше нагласен толкова грижливо и бе така стегнат, че едва можеше да се навежда. Така че, когато трябваше да прегледа едни книжа на писалището си, необходимо беше да наклони целия си гръб като марионетка.
Преди това леля ми ме бе представила и той си отнесе много любезно към мен. Сега той каза:
— Значи, мистър Копърфийлд, вие възнамерявате да влезете в нашата професия, така ли? Когато онзи ден имах удоволствието да разговарям с вашата леля по друг един въпрос, споменах случайно, че понастоящем тук има едно свободно място (при тези думи той пак се наклони като марионетка). Мис Тротууд бе така любезна да каже, че има племенник, за когото е загрижена да намери някоя благородна професия. Надявам се, че сега имам честта да видя пред себе си тъкмо този племенник. (Последва нов поклон.)
Поклоних се и аз и казах, че леля ми е говорила за тази възможност и че навярно длъжността много ще ми хареса. Казах също така, че както се надявам, преди да се заема окончателно с тази работа, ще имам случай най-напред да опитам дали наистина ще е по вкуса ми.
— О, да, то се знае — каза мистър Спенлоу. — Тук ние винаги даваме един пробен месец. Ако зависеше от мен, бих предложил два месеца, три, дори повече, но си имам и съдружник, мистър Джоркинс, който е на друго мнение.
— И таксата, господине, ще е хиляда лири, нали?
— Да, таксата, включително гербът, е хиляда лири. Както споменах и на мис Тротууд, аз не се ръководя от материални съображения. Едва ли има някой друг, който да ги зачита по-малко от мен. Обаче мистър Джоркинс има своите възгледи по въпроса и аз трябва да ги уважавам. Мистър Джоркинс дори счита, че хиляда лири са твърде малко.
— Предполагам, господине — казах аз, като исках да спестя излишни разноски на леля си, — че може би, ако човек покаже по-голямо старание и способности (тук не можах да не се изчервя, тъй като с тези думи изглеждаше, че се възхвалявам твърде много). — И ако се прояви повече в професията си, то по- нататък навярно бихте му дали…
С голямо усилие мистър Спенлоу успя да надигне главата си от нагръдника, само колкото да я поклати, и отвърна, като предчувствуваше, че ще спомена думата „заплата“.
— Не. Не мога да ви кажа какво мнение бих имал аз по въпроса, ако бях свободен, обаче мистър Джоркинс е непоклатим.
Мисълта за този страшен Джоркинс вече истински ме тревожеше. По-нататък обаче открих, че той е кротък човечец с флегматичен нрав, чиято главна длъжност се състоеше в това, да се държи в сянка и да минава за най-упорития и най-безмилостен от всички хора. Ако някой от чиновниците искаше увеличение на заплатата, отговаряха му, че мистър Джоркинс не ще и да чуе за подобно нещо. Ако някой клиент бавеше да заплати дължимия от него хонорар, пак мистър Джоркинс беше този, който искаше неотложно уреждане на сметката. И колкото и болезнени да биваха тези неща за мистър Спенлоу, мистър Джоркинс винаги изискваше своя килограм плът.10 Когато поотраснах и разширих житейския си опит, срещнах много други предприятия, които също се ръководеха от принципа на Спенлоу и Джоркинс.
Установи се, че ще започна пробния месец веднага щом като ми е угодно и че леля ми няма защо да остава в Лондон, нито пък да идва тук, когато той изтече, тъй като ще й изпратят необходимите за подпис книжа в Дувър. След като решихме всичко това, мистър Спенлоу ме покани да ме разведе из съда, за да го разгледам подробно. Тъй като и аз имах това желание, оставихме леля ми и излязохме. Тя считаше всички съдилища за барутни складове, които всеки миг могат да избухнат, и каза, че никога не би се решила да влезе в такова място.
Мистър Спенлоу ме поведе по един постлан от плочи двор, край който се издигаха внушителни тухлени къщи. Разбрах по имената върху вратите им, че са официални резиденции на учените адвокати, за които Стиърфорд ми бе разправил. Влязохме в една голяма мрачна зала вляво, прилична на черква. Горната й
