XXIII ГЛАВА
ИЗБИРАМ СИ ПРОФЕСИЯ
Когато на сутринта се събудих, дълго мислих за вълнението на малката Емилия, след като Марта си бе отишла. Почувствувах, че бях станал неволен свидетел на интимните й преживявания, за които не би трябвало да разправям никому, дори и на Стиърфорд. Към никого не бях чувствувал никаква нежност, както към това прекрасно същество, което, дълбоко съм убеден, предано обичах още от времето, когато си играехме като деца. Да разправя дори и на Стиърфорд онова, което тя не можа да потисне, когато разкри случайно сърцето си пред мене, ми се струваше странна подлост, недостойна за самия мен, недостойна за чистото ни детство, чието обаяние винаги обкръжаваше като ореол главата й. Твърдо реших, че ще пазя тази случка в тайна и струваше ми се, че в моите очи това придаваше нова прелест на малката Емилия.
Докато закусвахме, донесоха ми едно писмо от леля ми. В него бе засегнат един въпрос, относно който знаех, че Стиърфорд може да ми даде полезен съвет и върху който с удоволствие бих разисквал през време на пътуването ни за вкъщи. Засега и двамата бяхме твърде заети да си вземаме сбогом с приятелите си. Мистър Баркис много съжаляваше, че напущаме градчето, и съм сигурен, че с удоволствие би отворил сандъчето и би пожертвал още една гвинея, ако това би било в състояние да ни задържи поне още два дена. Пеготи и всичките й роднини бяха също много огорчени от заминаването ни. Цялото заведение на Оумър и Джорам излезе да ни пожелае добър път. Толкова много рибари бяха дошли да изпроводят Стиърфорд, че когато куфарите ни трябваше да се занесат до дилижанса, имахме такъв брой доброволни преносвачи, които биха ни стигнали дори ако бяхме взели със себе си багажа на цял полк. С една дума, когато напущахме Ярмут, ние оставяхме зад себе си чудесни спомени и общо съжаление.
— Дълго ли ще останете тук, Литимър? — запитах го аз, когато го видях да ни чака при дилижанса.
— Не, сър — отвърна ми той, — навярно не много дълго, сър.
— Това едва ли може да се каже още отсега — забеляза натъртено Стиърфорд. — Той много добре знае какво трябва да прави и ще го направи.
— Уверен съм в това — казах аз.
Литимър докосна шапката си в знак на благодарност за доброто ми мнение за него и се почувствувах горе-долу осемгодишен. После той я докосна още веднъж, като по този начин ни пожела добър път. Оставихме го застанал на плочника, благопристоен и загадъчен като египетска пирамида.
В продължение на няколко минути не приказвахме нищо. Стиърфорд бе необичайно мълчалив, а аз бях обхванат от мисли за родното си място, като се чудех дали ще го видя скоро и какви ли промени ще станат междувременно с мен и него. Най-после Стиърфорд изведнъж се оживи и развесели — той можеше да прави това винаги, когато пожелаеше — и ме дръпна за ръката.
— Продумай нещо, Дейвид. Какво ще кажеш за онова писмо, за което ми спомена на закуска?
— О — казах аз, като го извадих от джоба си, — то е от леля ми.
— И какво ти пише тя?
— Знаеш ли, Стиърфорд, леля ми ми напомни, че съм предприел това пътуване, за да видя какво има из света и да реша каква професия да си избера.
— И ти, разбира се, направи това, нали?
— Не мога да кажа, че съм се занимавал особено с този въпрос. Боя се, че изобщо не съм мислил върху него.
— Е, добре! Поогледай се сега и поправи грешката си — каза Стиърфорд. — Погледни надясно и ще видиш блатиста равнина, погледни наляво и ще видиш същото. Хвърли поглед напред и няма да забележиш никаква разлика. Обърни се назад и пак тя ще ти се изпречи пред очите.
Аз се разсмях и отвърнах, че поради еднообразието на гледката пред себе си не виждам никакви изгледи за подходяща професия.
— А какво казва нашата леля по въпроса? — попита Стиърфорд, като хвърли поглед към писмото в ръката ми. — Тя предлага ли ти нещо?
— Да — отвърнах аз. — Пита ме дали бих желал да стана проктор.8 Какво ще кажеш за това?
— Не знам — отвърна равнодушно Стиърфорд. — Струва ми се, че можеш да станеш проктор, както и каквото и да е друго.
Не можех да не се засмея, като виждах с какво безразличие се отнася към всички професии изобщо.
— А какво всъщност представлява прокторът, Стиърфорд?
— Той е нещо като адвокат в духовните съдилища — отвърна ми Стиърфорд. — Там играе същата роля, която в гражданските съдилища се заема от обикновения адвокат. Моето мнение е, че прокторската професия е трябвало да изчезне още преди двеста години. Най-добре ще ти обясня какво точно е прокторът, като ти опиша допотопните съдебни учреждения, в които той е на служба. Те са един вид съдилища близо до катедралата „Сейнт Пол“ и минават под общото име „Църковен съд“. То е една чудновата институция, в която се прилага така нареченото „църковно правораздаване“. Там правят какви ли не трикове с разни, отдавна отживели времето си закони, за които три четвърти от хората нищо не знаят, а една четвърт предполагат, че са били изкопани като археологически находки още от времето на Едуардовците. От минали времена тези съдилища имат монопол върху дела из областта на семейното и наследственото право, както и относно спорове от мореплавателно естество.
— Глупости, Стиърфорд! — възкликнах аз. — Да не би да искаш да кажеш, че има нещо общо между църковното и морското право?
— Не казвам нищо подобно, драги ми приятелю. Казвам само, че всички тези дела се решават от едни и същи хора в Църковния съд. Един ден ще отидем там и ще чуеш как тези проктори употребяват какви ли не морски термини във връзка с някакво дело, в което трябва да се отсъди, да речем, как корабът „Нанси“ е потопил „Сара Джейн“ или пък ще видиш как мистър Пеготи и ярмутските рибари предявяват претенции срещу Източноиндийската компания заради това, че през време на една буря са се отправили с котви и въжета да спасяват кораба „Нелсон“, принадлежащ на компанията. Друг път пък ще ги чуеш да разискват доказателствата и контрадоказателствата по обвинението на някакъв свещеник в неприлично за сана му държане. И тогава ще видиш съдията по морско право да действа като адвокат на свещеника или обратното. Приличат на актьори: даден проктор веднъж е съдия, друг път не е, сетне е нещо друго и тъй нататък. Но, така или иначе, там непрестанно се разиграват театрални представления пред най-отбрана публика и всичко това им носи добри доходи.
— Но адвокатът и прокторът не са едно и също нещо, нали?
— Не — отвърна ми той, — адвокатите са юристи из областта на гражданското право, следвали са юридически науки и са придобили съответната докторска титла, докато пък прокторите се ползуват от услугите на адвокатите. Тези две категории хора образуват една сплотена, всесилна компанийка, която си докарва хубави пари. Така че бих ти препоръчал да се отнесеш към този въпрос с подобаващото внимание. Ако това би ти послужило като атракция, мога да ти кажа, че прокторите много се гордеят с благородния си произход. Като знаех с каква лекота и насмешка говори Стиърфорд почти за всичко, не повярвах много на думите му. Атмосферата на древност и величие, която свързвах с Църковния съд, ме накара да погледна благосклонно към предложението на леля ми. Тя ме оставяше свободно да реша дали да го приема, като не криеше, че гази мисъл й хрумнала, когато веднъж напоследък отишла там, за да оформи изготвеното в моя полза завещание.
Споменах тази работа на Стиърфорд и той каза:
— Това е страшно мило от нейна страна, Дейзи, и моят съвет е да се отнесеш с интерес към въпроса.
Вече бях решил да направя това. Казах на Стиърфорд, че леля ми е в града и ме очаква (което разбрах от писмото й) и че е наела за една седмица апартамент в някакъв си частен хотел в Линкън Ин Фийлдз, където имало каменна стълба и удобна вратичка към покрива. Леля ми бе дълбоко убедена, че всяка нощ всяка лондонска къща е застрашена от пожар.
Остатъкът от пътуването мина много приятно. Често се връщахме на въпроса за Духовния съд и си представяхме как някой ден и аз ще служа там като проктор. Стиърфорд ме изобразяваше в такъв комичен и забавен вид, че през всичкото време не преставахме да се кикотим Когато пристигнахме, той си отиде вкъщи, като ми обеща, че ще ме потърси след един ден. Взех файтон за Линкън Ин Фийлдз, където заварих
