там. — Сещам се много добре.
— Марта Ендел — каза Хам. — Две или три години по-възрастна от Емилия, но са били заедно в училище. Всичко, което може да се каже за нея, се съдържа в думите: „Емилия, Емилия, смили се над мене, за бога. И аз едно време бях като тебе.“ Тя искаше да поговори с Емилия. Емилия обаче не можеше да разговаря с нея вкъщи, тъй като вуйчо й щеше скоро да се върне. А той, мастър Дейви, колкото и добър и милостив да е, не би се съгласил да ги види една до друга, дори и да му дадат всички съкровища, които морето е погълнало.
Знаех, също както и Хам, че наистина е така.
— Тогава Емилия написа нещо на едно парче хартия, подаде й го през прозореца и каза: „Дай това на леля ми мисис Баркис и от любов към мен тя ще те пусне да се постоплиш до огъня, докато вуйчо излезе и аз мога да дойда“. Сетне, мастър Дейви, Емилия ми разправи всичко и ме помоли да я доведа тук. Можех ли да направя нещо друго? Тя не би трябвало да се събира с такива жени, но нима можех да й откажа, когато ме молеше със сълзи на очи?
Той пъхна ръка в пазвата на грубоватата си куртка и внимателно извади оттам една хубава мъничка чанта.
— И ако можех да й откажа, когато ме молеше със сълзи на очи, мастър Дейви — каза Хам, като сложи нежно чантичката върху грубата си длан, — как бих могъл да й откажа, когато ми даде да й нося тази мила играчка — още повече пък, като знам за какво й трябва! — каза замислено Хам, като гледаше чантата. — Милата ми Емилия, толкова малко пари има и въпреки това е готова да ги даде другиму.
Когато той прибра чантата, аз му стиснах горещо ръката. Този мой жест изразяваше чувствата ми по- добре от всякакви думи. В продължение на една-две минути двамата се разхождахме нагоре-надолу в мълчание. После вратата се отвори и се появи Пеготи. Тя кимна на Хам да влезе. Аз смятах да се отдръпна встрани, но тя дойде подир мене, като ме замоли и аз да вляза. Дори и тогава бих предпочел да не влизам в стаята, където всички се бяха събрали, обаче вратата се отваряше направо в спретнатата, постлана с плочки кухня, която вече съм описвал, така че преди да се усетя, се намерих вече вътре.
Девойката, същата, която бях видял на брега — седеше на земята, близо до огъня и бе положила глава на един стол. От начина, по който се бе облегнала, се досетих, че Емилия сигурно току-що бе станала от този стол и навярно главата на девойката бе лежала на скута й. Виждаше се много малко от лицето й, тъй като върху него се бе разпиляла косата й, която, изглежда, тя бе дърпала с ръце. Успях обаче да забележа, че бе млада и имаше бяло лице. Пеготи и Емилия бяха плакали. Когато влязохме, никой не говореше. Тиктакането на холандския часовник върху скрина се чуваше сякаш двойно по-силно от обикновено. Първа заговори Емилия.
— Марта иска да отиде в Лондон — обърна се тя към Хам.
— А защо тъкмо там? — запита я той.
Той бе застанал между двете девойки, като гледаше към седналата на пода Марта. Никога няма да забравя този негов поглед. В него се четеше едновременно и състрадание, и неудоволствие от това, че е близка с годеницата му. И двамата говореха по такъв начин, сякаш девойката е болна — с нисък, задушевен глас, който се чуваше ясно при все че шепнеха.
— По-добре там, отколкото тук — каза високо един друг глас — Мартиният, макар и самата тя да не се бе помръднала. — Там никой не ме познава, а тук всички ме знаят.
— Какво ще прави тя там? — запита Хам.
Тя вдигна глава и го погледна мрачно за минутка. Сетне отново я сведе и се хвана за шията, като че ли бе в треска или я пронизваше някаква болка.
— Ще се постарае да започне нов живот — каза малката Емилия. — Вие не знаете какво ни разказа тя, нали, леличко?
Пеготи заклати глава съчувствено.
— Ще се опитам да захвана живота си наново, ако ми помогнете да се махна оттук. Едва ли бих могла да бъда по-зле, отколкото съм тук. Ох! — промълви тя, като потрепна конвулсивно. — Махнете ме от тези улици, където целият град ме познава от дете!
Емилия протегна ръка към Хам и видях, че той й даде една кеневирена кесия. Тя е пое, като помисли, че е нейната чантичка, и направи една-две стъпки напред. Но като разбра грешката си, тя се върна към него и му я показа.
— Всичко, каквото има там, е твое, Емилия — чух го да й казва. — Това, което е мое, е и твое, миличка. То не би ме радвало, ако не беше ти!
Сълзи отново се появиха на очите й, обаче тя се извърна и се доближи до Марта. Не разбрах какво й даде. Видях само как се наведе над нея и сложи пари в пазвата й. После прошепна нещо и запита дали е достатъчно.
— Повече от достатъчно — отвърна другата, като взе ръката й и я целуна.
Тогава Марта се изправи, загърна се в шала си и като хлипаше с глас, отиде бавно до вратата. Спря се за малко, преди да излезе, сякаш искаше да промълви нещо или да се извърне, обаче никаква дума не се отрони от устните й. После отново се чу провлеченото й жално ридание и тя си излезе от кухнята.
Когато вратата се затвори, Емилия хвърли бърз поглед към трима ни, зарови лице в ръцете си и се разхълца.
— Недей, Емилия! — каза Хам, като я потупа нежно по рамото. — Недей, миличката ми! Не бива да плачеш така!
— О, Хам! — възкликна тя, като продължаваше да плаче жално. — Аз съвсем не съм толкова добра, колкото би трябвало да бъда! Знам, че понякога съм същинска неблагодарница!
— Напротив, много си добра — утешаваше я Хам.
— Не! Не! Не! — извика малката Емилия, като хълцаше и клатеше глава. — Не съм толкова добра, колкото би трябвало да бъда. Никак не съм!
И продължаваше да плаче, сякаш сърцето й щеше да се пръсне от мъка.
— Твърде много злоупотребявам с любовта ти. Знам това! — хълцаше тя. — Често пъти ти се сърдя и капризнича, когато знам, че трябва да бъда съвсем друга. А ти никога не си лош към мене. И защо ли се държа така, когато много добре съзнавам, че трябва само да съм ти благодарна и да те правя щастлив!
— Та ти винаги ме правиш щастлив, миличка! — каза Хам. — Достатъчно ми е само да те погледна, за да бъда щастлив. Дори когато по цял ден мисля за теб, пак съм щастлив.
— О, но това не е достатъчно! — извика тя. — Това е, защото ти си добър, а не аз. Миличкият ми, може би за теб щеше да бъде по-хубаво, ако беше обикнал друга девойка — по-постоянна и много по-ценна, а не такова лекомислено и променчиво създание като мен.
— Милото, нежно сърчице — каза Хам с нисък глас. — Марта съвсем я е разстроила.
— Моля ти се, леличко изхълца Емилия, — ела тук и нека да облегна глава на гърдите ти. Толкова съм нещастна тази вечер! Съвсем не съм такава, каквато би трябвало да бъда, леличко. Знам това много добре!
Пеготи отиде бързо до стола край огъня, а Емилия коленичи до нея, прегърна я и я загледа.
— Моля ти се, леличко, опитай се да ми помогнеш! Хам, мили мой, помогни ми и ти. Мистър Дейвид, помогнете ми и вие заради спомените ни от миналото! Искам да бъда по-добра, отколкото съм сега. Искам да бъда сто пъти по-признателна. Искам по-дълбоко да почувствувам какво прекрасно нещо е да бъда съпруга на един добър човек и да водя спокоен живот. О, боже мой, боже мой, сърцето ми се къса!
Тя склони глава на гърдите на старата ми бавачка и заплака, докато Пеготи я галеше като дете. Малко по малко Емилия се успокои и ние всички взехме да я утешаваме. Ту й приказвахме ободрително, ту се шегувахме с нея, докато най-после тя вдигна глава и ни заговори. Продължихме в същия дух, докато най- после можа да се усмихне, сетне се разсмя, а най-после седна, полузасрамена. Пеготи среса разбърканите й къдри, избърса очите й и я оправи, за да не би вуйчо й да се чуди защо е плакала.
След малко я видях да прави нещо, което никога дотогава не правила. Тя се приближи до грубата фигура на годеника си, сгуши се до него, сякаш той беше едничката й закрила, и го целуна невинно по бузата. Когато при слабата светлина на новия месец те си тръгнаха за къщи, аз ги загледах, докато се отдалечаваха, и не можех да не си помисля каква голяма разлика имаше между тяхното заминаване и Мартиното. Емилия се бе хванала за годеника си с двете си ръце и не се отделяше от него.
