думите: „Да пием за здравето на Стиърфорд! Да го благослови бог! Ура!“ В негова чест изпихме наведнъж по три чаши. После още по две. Сетне тръгнах към него, като без да искам, счупих чашата си, стиснах му ръката и му казах (само в две думи): „Стиърфорд, ти си пътеводната ми звезда“.
Внезапно открих, че някой бе захванал някаква песен. Певецът беше Маркъм, а песента „Когато човек изпадне в тъга“. След като свърши, той заяви, че предлага да пием за „жените“. Възпротивих се на това, като настоях, че не съм съгласен с подобно нещо. Казах, че с тази наздравица не се показва нужното уважение към нежния пол и че в моята къща може да се вдигне тост само за „дамите“. Обърнах се към него много строго, главно защото забелязах, че Стиърфорд и Грейнджър се смеят подигравателно. Той каза, че човек няма да се остави да му се заповядва. Аз казах, че ще се остави. Тогава той отвърна, че човек не трябва да бъде обиждан. Аз казах, че тук той има право. Под моя покрив правилата на гостоприемството се зачитат над всичко. Той каза, че човек не би се унизил, ако признае, че съм дяволски приятен младеж. Аз веднага вдигнах тост в негова чест.
Някой пушеше. Всички пушехме. Самият аз пушех и се мъчех да скрия надигащото се неприятно усещане. Стиърфорд произнесе реч в моя чест, през време на която се развълнувах до сълзи. Поблагодарих му и изказах желание тримата да се срещаме всеки ден в жилището ми, за да имаме по-голяма възможност да се радваме на дружбата си. Почувствувах се длъжен да пия още една наздравица — за мис Бетси Тротууд, най-благородната жена в света!
Някой се бе надвесил от прозореца на спалнята ми и разхлаждаше челото си на студения каменен перваз, а вятърът подухваше в лицето му. Този някой бях аз. Обърнах се към самия себе си с името „Копърфийлд“ и си казах: „Защо се опита да пушиш? Много добре знаеш, че не те бива за подобно нещо.“ Сега пък някой разглеждаше образа си в огледалото. Този някой бях пак аз. Бях много бледен, погледът ми блуждаеше, а косата ми — само косата ми и нищо друго — изглеждаше пияна.
Някой ми каза: „Нека да отидем на театър, Копърфийлд“. Пред мен вече се виждаше не спалнята, а клатушкащата се маса с чашите отгоре й. Грейнджър беше от дясната ми страна, Маркъм от лявата, а Стиърфорд — пред мен. Всички седяха като в някаква мъгла и изглеждаха много далеч. На театър ли? Разбира се. Прекрасно. Хайде! Но трябва да ме извинят: ще изляза последен и ще се погрижа да загася лампата, за да не стане пожар.
Поради тъмнината вратата изчезна нанякъде. Опипвам за нея по средата на завесите, когато Стиърфорд идва смеейки се при мен, хваща ме за ръка и ме повежда навън. Слизаме по стълбата един подир друг. Малко преди да достигнем външната врата, някой пада и се търкулва. Някой друг казва, че това е Копърфийлд. Възмущавам се от тази лъжа, но когато се озовавам пред входа, легнал по гръб, си казвам че може би в това твърдение има нещо вярно.
Нощта беше много мъглива и около уличните фенери бяха образувани светли кръгове. Спомена се, че било влажно, обаче ми се стори, че е мразовито. Стиърфорд ме изтупа под един фенер и ми нагласи шапката, която някой измъкна отнякъде. Това много ме учуди, тъй като преди малко тя не беше на главата ми. Тогава Стиърфорд ме запита: „Копърфийлд, ти си добре, нали?“ А аз му отговорих: „Никога не съм бил по-добре“ — всичко в една дума. Някакъв човек седеше зад едно прозорче, целият забулен в мъгла и взе пари от някого, като запита дали купеният билет е за мен. Спомням си, че той ми хвърли твърде неуверен поглед, като се двоумеше дали да вземе от мен пари, или не. Скоро след това се озовахме в един много горещ театрален салон и се качихме много нависоко. Надвесвахме се над един много голям партер, от който като че ли излизаше пушек. Хората, които седяха там, изглеждаха много неясни. Сцената също така беше много голяма и ми се виждаше много равна и чиста в сравнение с улиците. По нея се движеха някакви хора и приказваха нещо неразбрано. Имаше изобилна светлина, чуваше се музика, долу в ложите се виждаха дами и не знам какво друго. Струваше ми се, че цялата сграда се учи да плува. Опитвах се да я спра, но нищо не помагаше.
Някой предложи да слезем долу в ложите, където имаше дами. Погледнах в едно голямо огледало и видях един господин да лежи на един диван с бинокъл в ръка, както и собствената си фигура. Въведоха ме в една от ложите и когато седнах, чух да се казва нещо, а хората наоколо предупреждаваха някого да пази тишина. Дамите ми хвърляха възмутени погледи. И, боже мой!
Не! Не се лъжа! Агнеса седеше на стола пред мен, в същата ложа, а с нея бяха един господин и една дама, които не познавах. Сега виждам лицето й по-добре оттогава, виждам неизразимото изумление и жал, изписани по него, когато обърна очи към мен.
— Агнеса! — промълвих дрезгаво аз. — Ббо-же ммой! Агнеса!
— Шт! Моля ти се! — отвърна ми тя, без да разбирам защо. — Пречиш на хората. Обърни се към сцената!
Опитах се да съсредоточа погледа си там, където тя ме съветваше, и да чуя нещо от това, което се говореше на сцената, но напразно. След малко пак я погледнах, тя се свиваше в ъгъла и слагаше на челото си облечената си в ръкавица ръка.
— Агнеса! — казах аз. — Ббоя се, чче не си ддобре.
— Да, да, не ми обръщай внимание, Тротууд. Виж какво, няма ли да си отиваш скоро?
— Дда си отттивам ли? — повторих аз.
— Да.
Хрумна ми глупавата мисъл да й отговоря, че ще я чакам, за да я изпроводя до екипажа й. Трябва да съм изразил това по някакъв начин, защото тя ме погледна внимателно, разбра сякаш какво искам да й кажа и ми каза с нисък глас:
— Знам, че ще ме послушаш, ако те помоля. Върви си, Тротууд, направи това заради мен и накарай приятелите ти да те заведат у дома ти.
Думите й ме бяха малко поотрезвили. Макар и да ме беше яд на нея, почувствувах се засрамен и с едно късо „Лека нож“ (което трябваше да мине за „лека нощ“) станах и си излязох. Другарите ми ме последваха и от вратата на ложата изведнъж се намерих в спалнята си. Само Стиърфорд беше с мен и ми помагаше да се разсъблека. Аз ту му казвах, че Агнеса е милата ми сестричка, ту го увещавах да донесе тирбушона, за да отворим нова бутилка вино.
Цяла нощ се мятах като в треска и непрестанно повтарях казаното и стореното през вечерта, а леглото ми се люлееше като някакво бурно море. Имах усещането, че съм някой друг човек. Малко по малко този друг човек прие отново моя образ. Струваше ми се, че кожата ми се е превърнала на дъска, че езикът ми е дъното на някоя стара тенджера, сложена празна върху нажежена печка, а дланите на ръцете ми — метални пластинки, които никакъв лед не е в състояние да разхлади.
Но какъв срам и разкаяние изпитвах на следното утро! Каква мъка ме терзаеше! Имах чувството, че съм извършил хиляди срамни неща, които сега не можех да си припомня и които с нищо не бих могъл да залича. Спомних си и погледа, който Агнеса ми бе хвърлила. Боже мой, какъв глупак бях, че не я запитах защо е дошла в Лондон и къде е отседнала! Поне да знаех как мога да вляза във връзка с нея! Какво отвращение ми вдъхваше стаята, в която бях устроил пиршеството! Какви болки пронизваха главата ми, особено като гледах празните чаши и усещах миризмата на застоял цигарен дим! Невъзможно ми бе да стана, нито дори да се помръдна! Божичко, какъв ден!…
А каква ужасна вечер преживях, когато седях край огъня с паничка агнешки бульон в ръце и си мислех, че ми е отредено да наследя не само жилището на предшественика си, а и жалката му съдба. Какво желание изпитвах да избягам в Дувър и всичко да разправя! Когато мисис Круп дойде да прибере паничката и да ми донесе един бъбрек (едничкият остатък от вчерашния пир по нейните думи), едва не се хвърлих на бархетните й гърди с думите: „Мисис Круп, мисис Круп, не обръщайте внимание на счупените чинии! Толкова съм нещастен!“ Спря ме само мисълта, че може би мисис Круп не е жената на която мога да се доверя!
XXV ГЛАВА
ДОБРИЯТ АНГЕЛ И ЗЛИЯТ ГЕНИЙ
След този печален ден на главоболие, отпадналост и разкаяние излязох от квартирата си, а в главата ми бе настъпила такава бърканица относно датата на знаменития ми гуляй, сякаш някакви великани бяха взели грамаден лост и го бяха отместили месеци назад. Още бях до вратата на жилището си, когато видях един разсилен да се изкачва нагоре с писмо в ръка. Той пристъпваше съвсем бавно, но когато ме видя да го наблюдавам над перилата, веднага ускори стъпките си и стигна при мен едва ли не на един скок и с такова задъхване, сякаш се бе изтощил от тичане.
