чувството ми за гостоприемство надделяха и го поканих вътре. Запалих свещите и той изпадна във възторг от стаята ми. Когато приготвих кафето в едно простичко тенекиено канче (което служеше за топлене на вода за бръснене), той така се разчувствува, че с удоволствие бих го полял с горещата вода.
— Наистина, мастър Копърфийлд, искам да кажа, мистър Копърфийлд, никога не бих предположил, че ще дойде ден, когато самият вие ще ми приготвяте кафе! Но пък, от друга страна, напоследък ми се случват толкова много неща, които в нищетата и смирението си никога не съм очаквал, че всичко това ми се струва като някаква благословия. Може би сте чули нещичко, мастър Копърфийлд, искам да кажа, мистър Копърфийлд, за благоприятната промяна в положението ми.
Той седеше на дивана ми, подгънал дългите си крака така, че чашата с кафе беше на коленете му. Оставил бе шапката и ръкавиците си на пода и полекичка разбъркваше кафето с лъжичката, а лишените му от ресници очи бяха обърнати към мен, без да ме гледат. Като наблюдавах как неприятно мърда ноздрите си и какви змийски тръпки минават по цялото му тяло, реших в себе си, че ужасно го ненавиждам. Крайно неприятно ми беше да се държа с него като със свой гост — тогава бях още много млад и ми бе невъзможно да прикривам чувствата си.
— Предполагам, мистър Копърфийлд, че сте чули нещичко за благоприятната промяна в положението ми — повтори Юрая.
— Да, чух нещо — потвърдих аз.
— А-а! Така си и мислех, че това навярно е известно на мис Агнеса! — спокойно отвърна той. — Така се радвам, че мис Агнеса го знае. О, благодаря ви, мистър Копърфийлд! Благодаря ви! — Толкова се ядосах, че бе успял да ме подведе да кажа нещо за Агнеса, колкото и нищожно да бе то, че просто ми идеше да хвърля по него чехъла си (който стоеше готов до камината). Но не направих нищо и продължих да пия кафето си.
— Какъв пророк излязохте, мистър Копърфийлд — продължи Юрая. — Божичко, какъв пророк наистина! Не ми ли споменахте веднъж, че може би някой ден ще стана съдружник на мистър Уикфийлд и фирмата ще се нарича „Уикфийлд и Хийп“? Вие може би не си спомняте това, мистър Копърфийлд, но когато човек е нищ, той не може да забрави подобни думи!
— Спомням си, че съм казвал такова нещо, макар тогава да не мислех, че то наистина ще стане.
— Та кой ли би могъл да си го помисли, мистър Копърфийлд! — отвърна Юрая възбудено. — Дори през ум не ми бе минавало. Спомням си как казах със собствената си уста, че съм твърде нищ за такава чест. И това беше искреното ми мнение.
Той продължаваше да гледа огъня с отвратителната си застинала усмивка и аз не го изпусках от очи.
— Но и най-нищият човек, мистър Копърфийлд — подхвана той, — може да служи за оръдие на доброто. Така се радвам, като си помисля, че по отношение на мистър Уикфийлд наистина съм бил оръдие на доброто и за в бъдеше мога да му помогна още повече. О, какъв ценен човек е той, мистър Копърфийлд, и колко неразумен е бивал понякога.
— Много съм огорчен да чуя това — казах аз, като не се стърпях да прибавя: — Във всяко отношение.
— Точно така, мистър Копърфийлд, във всяко отношение — каза Юрая. — Преди всичко по отношение на мис Агнеса. Може би вие не си спомняте собствените си красноречиви изрази, мистър Копърфийлд, но аз много добре помня, че един ден казахте, че всеки трябва да се възхищава от нея, и аз ви благодаря! Забравили сте, нали, мистър Копърфийлд?
— Не съм го забравил — отговорих сухо аз.
— О, колко съм доволен! — възкликна Юрая. — Само като си помисля, тъкмо вие бяхте човекът, който за пръв път запали в смирените ми гърди искриците на амбицията! О, бихте ли ме извинили, ако ви помоля за още една чаша кафе?
В начина, по който той наблегна за запалването на искриците, както и в погледа, който ми отправи, имаше нещо, което ме накара да се сепна, сякаш го бях видял осветен от някакъв огън. Подтикнат от молбата му, изказана със съвсем друг тон, се заех да изпълня дълга си на домакин, но сторих това с несигурна ръка, обхванат от чувството, че не съм в състояние да се боря с този човек. Обзе ме неприятно предчувствие за следващите му думи и усетих, че това не му убягна.
Той не каза абсолютно нищо. Само продължаваше да разбърква кафето си и да го пие глътка по глътка. Сетне попипа брадичката си с мъртвешката си ръка, погледна огъня, огледа стаята, поусмихна ми се, закълчи се и се заогъва раболепно, отново разбърка и отпи от кафето си, но предостави разговора на мен.
— Значи мистър Уикфийлд, който струва петстотин пъти повече от теб или от мен (невъзможно ми беше да не разделя по този начин изречението си), е бивал неразумен, така ли, мистър Хийп?
— Наистина твърде неразумен, мистър Копърфийлд — каза Юрая, като въздъхна скромно. — Много, много неразумен! Но бих желал, ако обичате, да ме наричате само Юрая. Както едно време.
— Добре, Юрая! — измънках с известна мъка.
— Благодаря ви — отвърна той с жар. — Благодаря ви, мистър Копърфийлд! Когато ме наричате Юрая, сякаш чувам звъна на родните камбани или усещам полъха на пролетен ветрец. Простете, че се отклоних. Казвах ли нещо?
— Говореше за мистър Уикфийлд — подсетих го аз.
— О, да, вярно. Голяма е неговата небрежност, мистър Копърфийлд. Не бях загатнал никому другиму за това освен на вас. Дори и на вас мога само да загатна за нея. Ако в продължение на няколко години някой друг беше на моето място, до това време той би съумял да сложи мистър Уикфийлд (о, какъв ценен човек е той, мистър Копърфийлд) под палеца си. Под па-ле-ца си — каза Юрая много бавно, като простря жестоката си ръка над масата ми и я натисна с другия си палец, докато тя затрепера и сякаш цялата стая затрепера с нея.
Ако го бях видял да натиска главата на мистър Уикфийлд с плоското си стъпало, нямаше да го мразя повече от този миг.
— О, божичко, мистър Копърфийлд — продължи той със съвсем мек глас, странно контрастиращ с движението на палеца му, който ни най-малко не бе отслабил натиска си върху масата. — В това няма никакво съмнение. Щеше да се стигне до разорение, до позор, до какво ли не. Мистър Уикфийлд знае това. Аз съм само едно скромно оръдие, което му служи, въпреки цялото си нищожество. И той ме издигна до положение, за каквото едва ли бих могъл някога да се надявам. Колко благодарен трябва да му бъда! — Той замълча с обърнато към мен лице, без обаче да ме гледа, и като най-сетне махна палеца си от масата, бавно го прокара по брадичката си, сякаш се бръснеше.
Спомням си с какво възмущение заби сърцето ми, когато видях лукавото му лице, огряно от червеникавите пламъци, които така добре му подхождаха, сякаш се готвеше да каже нещо.
— Мистър Копърфийлд — поде той — но… да не би да ви задържам?
— Не ме задържаш. Обикновено си лягам късно.
— Благодаря ви, мистър Копърфийлд! Вярно, че съм се издигнал в сравнение със скромното положение, в което се намирах, когато ме видяхте за пръв път, но все още съм си нищ. Надявам се, че никога няма да бъда нещо друго освен нищожество. Вярвам, че няма да ме сметнете за нескромен, ако ви доверя една мъничка тайна, нали, мистър Копърфийлд?
— О, не — казах с усилие аз.
— Благодаря ви! — той извади носната си кърпа и започна да трие с нея дланите си. — Мис Агнеса, мистър Копърфийлд…
— Е, Юрая?
— О, колко е приятно, че ме наричате Юрая така спонтанно! — той се заизвива като уловена риба. — И вие намерихте, че тя изглеждаше много добре тази вечер, нали?
— Намирам, че изглеждаше такава, каквато е била винаги: по-съвършена във всяко отношение от всички наоколо й.
— О, благодаря ви! Толкова е вярно! О, много ви благодаря за тези думи!
— Съвсем няма за какво да ми благодариш — казах отвисоко аз.
— Знаете ли, мистър Копърфийлд, точно това е тайната, която ще си позволя свободата да ви доверя. Колкото и нищ да съм — той заизтрива още по-усърдно ръцете си и погледна последователно тях и огъня, —
