— Мистър Копърфийлд, дъщеря ми Дора и нейната доверена приятелка!
Без съмнение това беше гласът на мистър Спенлоу, но аз не го разпознах, нито пък се интересувах чий е той. Само в един миг всичко бе свършено. Съдбата ми бе решена. Бях станал пленник и роб. Влюбих се в Дора Спенлоу безумно.
За мен тя беше нещо повече от човек. Виждах я като фея, като магьосница, не знам точно като какво — нещо, което никой досега не бе виждал и което всеки би пожелал за себе си. В един миг само бях обхванат от безмерна любов. Нито за минутка не се спрях на края на пропастта, не се огледах, нито пък отправих поглед назад. Втурнах се с главата надолу, преди още да се осмеля да й кажа и една дума.
— Познавам мистър Копърфийлд от по-рано — продума един добре познат глас, след като се бях поклонил и промълвил нещо.
Това бе казано не от Дора. Не, а от доверената приятелка, мис Мърдстоун!
Не мисля, че това ме учуди много. Доколкото можех да съдя, всичката ми способност да се учудвам бе вече изчерпана. Освен Дора Спенлоу в света вече нямаше нищо, което да заслужава учудване.
— Добър ден, мис Мърдстоун — казах аз. — Надявам се, че сте добре.
— Много добре — отвърна тя.
— Как е мистър Мърдстоун? — запитах аз.
— Брат ми е в отлично състояние, благодаря — беше отговорът й.
Предполагам, мистър Спенлоу се изненада, като разбра, че се познаваме.
— Радвам се, Копърфийлд — каза той, — че познавате мис Мърдстоун.
— Мистър Копърфийлд и аз сме далечни роднини — каза мис Мърдстоун със сурово спокойствие. — Едно време се познавахме бегло. Това беше през детинството му. Сетне обстоятелствата ни разделиха. Ако не бях чула името му, нямаше да го позная.
Отвърнах, че аз бих я познал, където и да я видя, и това беше напълно вярно.
— Мис Мърдстоун бе така любезна да заеме длъжността — ако мога така да се изразя — на доверена приятелка на дъщеря ми Дора. За нещастие дъщеря ми Дора няма майка и мис Мърдстоун прие да стане нейна приятелка и покровителка.
Мина ми през ум, че мис Мърдстоун по-скоро би играла роля на нападателка, отколкото на защитничка. Но тъй като не бях способен да мисля дълго за нищо друго освен за Дора, аз й хвърлих бърз поглед, който ми помогна да доловя, че тя едва ли е много склонна да се доверява напълно на покровителката си. Удари един звънец и мистър Спенлоу каза, че това е предупредителният звънец за вечеря, след което ме отведе да се облека.
Самата идея да се обличам или да предприема каквото й да било действие в това състояние на безкрайна любов беше просто смешна. Едничкото нещо, което можех да направя, беше да седя пред огъня в стаята си, да гриза ключа от куфара си и да си мисля за очарователната, нежна, светлоока, прелестна Дора. Каква фигура имаше тя, какво лице, какви грациозни и мили движения!
Звънецът отново прозвуча така скоро, че вместо да се облека грижливо и внимателно, както би трябвало при тези обстоятелства, просто нахлузих дрехите си и слязох долу. Бяха дошли и други гости. Дора разговаряше с един възрастен господин с посивяла коса. Макар и побелял и вече дядо, както подчерта това и самият той, просто изгарях от ревност, като го гледах.
Божичко, в какво състояние се намирах! Ревнувах Дора от всички присъствуващи. Не можех да понасям мисълта, че някой друг може да познава мистър Спенлоу по-добре от мен. Беше цяло мъчение да слушам как разговарят за неща и случки, в които не съм имал никакво участие. Когато един много обичлив човек със съвсем плешива лъскава глава ме запита през масата дали идвам тук за пръв път, искаше ми се просто да го ударя от гняв и раздразнение.
Не си спомням кой друг беше там освен Дора. Нямах никаква представа какво имахме за вечеря, освен Дора. Останал съм с впечатлението, че не ядох нищо друго, освен Дора, и върнах около половин дузина непобутнати блюда. Седях до самата нея. Приказвах й. Тя имаше най-приятния глас, най-веселия смях и най-очарователните маниери, които някога са заробвали някой нещастен младеж. Всичко в нея беше някак миниатюрно и в моите очи я правеше още по-привлекателна.
Когато тя напусна столовата, придружена от мис Мърдстоун (между гостите нямаше други дами), аз потънах в блажени мечти, смущавани само от ужасното опасение, че може би мис Мърдстоун ще пожелае да ме очерни в нейните очи. Обичливото същество с лъскавата глава ми разправи дълга история, която ми се стори, че имаше нещо общо с някакви градини. Като че ли на няколко пъти го чух да споменава за градинаря си. Давах вид, че го слушам с най-голямо внимание, обаче през всичкото време се разхождах в собствената си райска градина с Дора.
Когато се оттеглихме в салона, страховете ми, че съм очернен пред обекта на беззаветната ми любов, се съживиха отново от суровия изглед на мис Мърдстоун. Бях облекчен от тях по най-неочакван начин.
— Дейвид Копърфийлд — каза мис Мърдстоун, като ми кимна да я последвам до един от прозорците — една дума.
Явих се храбро пред суровия и поглед.
— Дейвид Копърфийлд — каза мис Мърдстоун, — няма нужда да се впущам в семейни подробности. Те съвсем не са приятна тема за разговор.
— Далеч не са приятна тема, госпожо — отвърнах аз.
— Далеч не са приятна тема — съгласи се мис Мърдстоун. — Не искам да събуждам спомени за минали недоразумения и минали обиди. Понесла съм обиди от едно лице — от една жена, принудена съм да призная за срам на собствения ми пол, — чието име не мога да спомена без отвращение и укор; следователно бих предпочела да не говоря за нея.
Обхвана ме силен яд, като чух да приказва така за леля ми. Обаче й отвърнах, че наистина би било по- добре, ако не споменава името й.
Прибавих, че не бих могъл да понеса да слушам да се говори неуважително за нея, без решително да изразя собственото си мнение.
Мис Мърдстоун затвори очи и презрително наклони главата си на една страна. Сетне, като отвори бавно очи, продължи:
— Дейвид Копърфийлд, няма да се опитвам да скривам обстоятелството, че през време на детството ви си бях съставила неблагоприятно мнение за вас. Може би е било неоснователно, а може би сте се изменили оттогава. Това не е въпрос, който трябва сега да разрешаваме. Произхождам от семейство, което е известно със своята твърдост; не съм човек, който променя мнението си. Мога да имам мнение за вас, както и вие за мен.
На свой ред кимнах с глава.
— Но съвсем не е необходимо — подхвана отново мис Мърдстоун, — щото тези мнения да се сблъскват в тази къща. При съществуващите обстоятелства най-добре би било това в никакъв случай да не става. Тъй като случаят отново ни е срещнал, а за в бъдеще може още по-често да ни среща, моето желание е да се виждаме като далечни познати. Семейните ни обстоятелства са достатъчна причина да общуваме само като такива и напълно излишно е да подхвърляме забележки по адрес един на друг. Съгласен ли сте с това?
— Мис Мърдстоун — отвърнах й аз, — поддържам, че вие и мистър Мърдстоун бяхте много жестоки към мен и че се отнасяхте с голяма суровост както с майка ми, така и с мен. Ще мисля така до края на живота си. Обаче напълно съм съгласен с предложението ви.
Мис Мърдстоун отново затвори очи и наклони глава. Сетне, като докосна ръката ми с върховете на студените си вдървени пръсти, тя се отдалечи, подреждайки верижките около врата и китките си. Те сякаш бяха съвсем същите и в съвсем същото състояние, в което ги бях видял, когато срещнах мис Мърдстоун за първи път. Те не можеха да не събудят в мен впечатлението за вериги, окачени върху някоя врата на затвор. Всеки, който ги зърнеше, знаеше какво може да се крие вътре.
Всичко, което си спомням за остатъка от вечерта, е, че чух господарката на сърцето си да пее очарователни балади на френски език, като си акомпанираше на някакъв божествен инструмент, напомнящ китара. Мотивът на всички тези балади беше един и същ: каквито и грижи да имаме, трябва винаги да танцуваме, та-ра-ла, та-ра-ла! Бях потопен в блаженство, отказах се от всички напитки и душата ми особено странеше от пунша. Когато мис Мърдстоун я взе под покровителството си и я поведе да спи, тя ми се усмихна и ми подаде прелестната си ръчичка. Зърнах лицето си в едно огледало и видях, че имам напълно идиотско изражение. Легнах си да спя в крайно разнежено настроение и на сутринта се събудих в състояние
