на лека побърканост.
Беше прекрасно ранно утро и реших да се поразходя из някоя от сводестите алеи, където спокойно ще мога да мечтая за нея. Когато минавах през преддверието, натъкнах се на малкото й куче, наречено Джип, умалено от Джипси. Приближих се мило към него, тъй като любовта ми се простираше дори и върху кучето на любимата ми, но то ми се озъби, скри се под един стол с явното намерение да ръмжи и просто не даваше да се издума за никакво сприятеляване.
Градината беше хладна и самотна. Разхождах се нагоре-надолу, като си представих колко щастлив бих бил, ако можех да се сгодя за това чудно създание. А колкото до самата женитба, до зестра и други подобни неща, мога чистосърдечно да кажа, че те съвсем не ме занимаваха, също както по време на любовта ми към малката Емилия. Да ми бъде позволено да я наричам „Дора“, да й пиша, да я обожавам и боготворя, да имам основание да мисля, че дори когато е с други хора, тя не ме забравя — това ми се струваше върхът на човешкото щастие, поне на моето щастие… Безсъмнено тогава бях глупав, сантиментален младеж, но чувствата ми бяха така чисти и искрени, че ми е невъзможно да си спомням за тях с презрение, колкото и смешни да ми се виждат сега.
Не бях вървял дълго, когато свих по друга алея и я видях. И в този момент, когато си спомням това, трепет обхваща цялото ми тяло и перодръжката ми се тресе в ръката.
— Много… много… рано сте станали… да се разхождате… мис Спенлоу — казах аз.
— В къщи е толкова глупаво — отвърна ми тя, — а мис Мърдстоун е такава чудачка! Говори такива глупости — казва, че денят трябва да се проветри, преди да изляза да се разхождам. Да се проветри (при тези думи тя се засмя сладко) — в неделя сутрин, когато не се упражнявам, все трябва да правя нещо, нали? Затова снощи казах на татко, че просто е наложително да се поразходя. Освен това сега денят е най-свеж, не намирате ли?
Реших се на нещо много смело и казах (не без заекване), че в настоящия момент действително ми е много светло, при все че само преди малко ми е било мрачно.
— Това ласкателство ли е? — каза Дора. — Или времето действително се е променило?
Заекнах още по-ужасно и отвърнах, че ни най-малко не я лаская, а казвам самата истина. При все че промяната не се дължи на слънцето, а на собствените ми чувства — прибавих свенливо аз, за да дам най- изчерпателно обяснение.
Никога не бях виждал такива къдри — а и как ли бих могъл да ги видя, когато такива къдри никога по- рано не са съществували! И как прекрасно затрептяха те, когато тя ме погледна поруменяла. А сламената шапка със сините панделки върху къдриците! Какво ценно притежание би била тя, ако можех да я окача в стаята си на Бъкингам Стрийт!
— Току-що сте се завърнали от Париж, нали? — запитах я аз.
— Да — каза тя. — Били ли сте някога там?
— Не.
— О! Надявам се, че скоро ще отидете! Там така много ще ви хареса!
Следи от най-остра мъка сигурно се бяха появили на лицето ми. Как може да се надява тя, че ще отида в Париж! Как може да й мине през ума, че ще бъда в състояние да мисля за подобно нещо! Не ми трябваше никакъв Париж; не ми трябваше никаква Франция! Заявих й, че при съществуващите обстоятелства не бих напуснал Англия на никаква цена. Нищо не би било в състояние да ме принуди да сторя това. Накъсо казано, тя отново затресе къдрите си, а малкото куче се втурна тичешком по алеята за наше най-голямо облекчение.
То много ме ревнуваше и упорито лаеше насреща ми. Тя го взе на ръце — о, небеса! — и го погали, но то продължаваше да лае. Когато се опитах да го погаля, то се дърпаше, а сетне тя го наби. Страданията ми се усилиха, когато видях как го удря по основата на тъпото му носле, докато то мигаше с очи, лижеше ръката й и ръмжеше като някакъв бас. Най-сетне кучето се успокои — а и как би могло да не стори това, когато милата брадичка с трапчинката бе опряна на главата му! — и тримата отидохме да разгледаме градинската къщичка.
— Не сте много близък с мис Мърдстоун, нали? — каза Дора. — Миличкият ми.
(Последните две думи бяха отправени към кучето. О, ако бе ги казала на мен!)
— Не — отвърнах аз. — Ни най-малко.
— Тя е досадно създание — каза Дора, като се нацупи. — Просто не мога да разбера какво е мислил татко, като е избрал такава неприятна особа за моя защитничка. Та аз не се нуждая от защитничка! Джип може да ме защищава много по-добре от мис Мърдстоун, нали Джип, миличък?
Той само намигна лениво, когато тя целуна топкоподобната му глава.
— Татко я нарича моя доверена приятелка, но тя не е нищо подобно, нали, Джип? Джип и аз съвсем нямаме намерение да се доверяваме на такива начумерени хора. Ние сами си знаем кому да се доверяваме и кого да избираме за наш приятел, така че няма нужда друг да върши това вместо нас, нали, Джип?
В отговор Джип заскимтя подобно на чайник, който пее, преди да заври. А колкото до мен, всяка дума беше ново звено във веригата, която ме приковаваше към Дора.
— Ужасно е това, дето си нямаме майчица и вместо нея по петите ни винаги трябва да ходи една такава мрачна и сърдита личност като мис Мърдстоун, нали, Джип? Но това няма значение, Джип. Ние няма да й се доверяваме, ще си живеем щастливо въпреки нея, ще я дразним и няма да я слушаме, нали, Джип?
Ако това бе продължавало още, сигурно бих паднал на колене върху чакъла с вероятността да ги нараня и да ме изхвърлят от къщата. Но за щастие градинската къщичка не беше далеч и тези думи ни доведоха до нея.
В нея имаше цял куп прекрасно мушкато. Помайвахме се около него и Дора често се спираше да се възхищава от един или друг цвят, като и аз се спирах да се възхищавам, а сетне Дора вдигаше по детски кучето и смеешком го караше да ги помирише. И ако тримата не бяхме в царството на феите, то поне аз бях там. Ароматът на мушкато и до ден днешен ме кара да виждам една сламена шапка със сини панделки, разпръснати къдрици и едно малко черно кученце, обхванато от две нежни ръчици, на фона на светли листа и цветове.
Мис Мърдстоун ни намери в градинската къщичка, след като ни бе търсила навсякъде. Тя подаде на Дора непривлекателната си буза да я целуне, сетне я хвана подръка и ни поведе на закуска, сякаш отивахме на войнишко погребение.
Не си спомням колко чаши чай изпих, тъй като беше приготвен от Дорините ръце. Едно само си спомням, че количеството чай, което погълнах, би могло съвсем да разстрои нервната ми система, ако тогава изобщо имах такава. След това отидохме на черква. На скамейката мис Мърдстоун седеше между Дора и мен; аз обаче я чух да пее и всички хора от черквата изчезнаха. Свещеникът произнесе слово — за Дора, разбира се — и боя се, че това бе всичко, което запомних от службата.
Денят мина тихо. Други гости нямаше. Разходихме се, след това обядвахме, а вечерта разглеждахме книги и картини. Мис Мърдстоун държеше пред себе си една книга с духовни беседи и не ни изпущаше от очи. Когато него ден следобед мистър Спенлоу седеше срещу мен с носната си кърпичка върху лицето, той едва ли си представяше как горещо го прегръщах във въображението си като негов зет. Едва ли си представяше, когато му пожелавах лека нощ, че току-що ми е дал съгласието си да се сгодя за Дора и аз го отрупвах с благословии!
Потеглихме рано сутринта, тъй като в Адмиралтейското съдилище щеше да се гледа едно заплетено морско дело, което изискваше доста точни знания из областта на мореплаването. И тъй като от прокторите не можеше да се очаква да го владеят в подробности, съдията беше повикал на помощ двама стари специалисти. Дора пак приготви чая за закуска и аз изпитах тъжното удоволствие да й махна с шапка от файтона, докато тя стоеше на прага с Джип в ръце.
Няма да правя безплодни опити да описвам как гледах него ден на Адмиралтейското съдилище, какви глупости минаваха в ума ми по повод на делото, докато слушах как го разглеждаха, как ми се виждаше, че върху сребърното весло, което бяха сложили на съдийската маса и което служеше за емблема на тази висока юрисдикция, беше гравирано името „Дора“ и как, когато мистър Спенлоу си отиде в къщи без мен (имах безумната надежда, че пак ще ме вземе със себе си), самият аз се почувствувах като изоставен моряк, а корабът, към който се бях числил, бе отплувал и ме бе забравил на някакъв пуст остров. Ако този сънлив съд можеше да се събуди и представи във видима форма мечтите, които си изплитах, докато слушах разглеждането на делата, той сигурно би разказал много неща.
