Едва после схванах удоволствието, с което той ми разправяше всички тези подробности, тъй като в него момент мислено си правех план на разположението на къщата и градината на мистър Спенлоу.
— Тя е много мило момиче! — каза Тредълс. — Малко е по-възрастничка от мене, но е най-милото момиче в света! Нали ти бях казал, че за известно време ще бъда вън от Лондон? Точно там отивах. Вървях пеш и на отиване, и на връщане и прекарах просто чудесно! Боя се, че годежът ни ще бъде дългичък, но нашето мото е „Чакай и се надявай“! Винаги си го повтаряме — чакай и се надявай; да, Копърфийлд, и тя ще ме чака дори ако стане шестдесетгодишна, а дори и повече.
Тредълс стана от стола си и като се усмихна триумфално, сложи ръка върху бялата покривка, за която споменах.
— Не че не сме започнали да се грижим за наредбата си. Започнали сме и как още. Вървим малко бавничко, но все пак сме започнали. Ето — и той отдръпна бялата покривка с голяма гордост и старание, — тук има две парчета мобилировка, с които сме сложили началото. Тази поставка и саксия за цветя — тя ги купи. Слагаш ги на прозореца на приемната — каза Тредълс, като се отдръпна малко и ги загледа с още по- голямо възхищение — посаждаш вътре някакво цвете и — чудесно, нали? А тази кръгла масичка с мраморната плоча (има обиколка два фута и десет инча) е купена от мен. Искаш да си сложиш там някаква книга или пък някой ви идва на гости и трябва да му поднесете чашка чай и масичката веднага влиза в работа! Изработката й е чудесна! Здрава е като скала!
Изразих възторга си и Тредълс ги покри също така внимателно, както ги бе развил.
— Това не е нещо много, но все пак сложили сме началото. Знаеш ли, Копърфийлд, най-много ме тревожи бельото — чаршафи, калъфи за възглавници, покривки за маса и така нататък. Също и съдовете — скари, кутии за свещи и други такива… Но „чакай и се надявай“. И аз те уверявам, че тя е най-милото момиче в света!
— Не се съмнявам в това — съгласих се аз.
— Междувременно — каза Тредълс, като се върна на стола си — вече няма да те занимавам със себе си, работата ми върви добре. Не изкарвам кой знае колко, но и не харча много. Храня се долу у хазаите си, които са действително много приятни хора. Мистър и мисис Микобър са се блъскали много в живота и сме си чудесна дружина.
— Драги ми Тредълс! — възкликнах бързо аз. — Какво ми разправяш?
Тредълс ме погледна по такъв начин, сякаш самият се чудеше какво аз му разправях.
— Мистър и мисис Микобър! — повторих. — Та аз ги познавам много добре!
Едно навременно двойно почукване по вратата, което познавах от живота си на Уинзър Терас и което можеше да дойде само от ръката на мистър Микобър, разпръсна всички мои съмнения. Помолих Тредълс да покани хазаина си да влезе вътре. Тредълс стори това и мистър Микобър — ни най-малко неизменен — бричовете му, бастунът му, нагръдникът му и монокълът — също както едно време — влезе по своя си благороден, младежки маниер.
— Извинете, мистър Тредълс — каза мистър Микобър, като произнасяше предвзето думите, след като бе спрял да си тананика нещо, — не ми беше известно, че във вашия храм на науката има лице, което не се числи към този дом.
Мистър Микобър ми кимна леко и си подръпна нагоре яката.
— Как сте, мистър Микобър? — запитах го аз.
— Сър — отвърна ми той, — вие сте крайно любезен. Аз съм in statu quo.
— А мисис Микобър? — продължих аз.
— Сър — отвърна мистър Микобър, — слава богу, и тя е in statu quo.
— Ами децата, мистър Микобър?
— Сър, щастлив съм да кажа, че и те се радват на отлично здраве.
През всичкото това време мистър Микобър не ме беше познал, при все че стоеше с лице към мен. Но сега, като ме видя да се усмихвам, той ме разгледа по-внимателно, отдръпна се назад и извика:
— Възможно ли е! Нима отново имам щастието да зърна Копърфийлд!
След което пламенно разтърси ръката ми.
— Велики боже, мистър Тредълс! — възкликна мистър Микобър. — Можел ли съм да си помисля, че ще излезете познат с приятеля на младостта ми, с другаря на миналите ми дни! Скъпа моя! — провикна се той над парапета към мисис Микобър, докато Тредълс слушаше учудено (с пълно основание) епитетите, които ми бяха прикачени. — В апартамента на мистър Тредълс има един господин, с когото той иска да те запознае!
След тези думи мистър Микобър се появи отново и отново се ръкува с мен.
— А как е нашият добър приятел, докторът, Копърфийлд? — запита ме той. — Както и другите познати от Кентърбъри?
— За тях имам само добри новини.
— Радвам се да чуя това — каза мистър Микобър — Последния път се видяхме в Кентърбъри. Под сянката, ако мога да се изразя фигуративно, на онази света сграда, обезсмъртена от Чосър, която едно време е била прицелна точка на поклонници от най-далечните кътища на… — накъсо казано, в близко съседство с катедралата.
Кимнах удивително, докато мистър Микобър продължи да приказва със старата си охота, но не без да показва с израза на лицето си известна загриженост за това, че чува звуковете от съседната стая, които показваха, че мисис Микобър мие ръцете си и забързано отваря разни чекмеджета, които скърцаха и не се поддаваха лесно.
— Копърфийлд, понастоящем вие ни намирате — започна мистър Микобър, като хвърли поглед към Тредълс — в обстановка, която може да се нарече скромна и непретенциозна. Но вие знаете, че е трябвало да се сблъскам с много мъчнотии и да сразявам много неприятности. Не ви е чуждо обстоятелството, че в живота ми е имало моменти, когато е било необходимо да спра дейността си, докато изскочат известни очаквани от мен обстоятелства. И настоящият момент е такъв — спрял съм се, преди да скоча, като се надявам, че скокът ще бъде висок.
Точно тогава влезе мисис Микобър. Тя беше малко по-размъкната от по-рано или поне така ми се стори, като обаче личеше, че е положила грижи да се облече за гости и си беше сложила чифт кафяви ръкавици.
— Мила моя — обърна се към нея мистър Микобър и я поведе насреща ми, — ето един джентълмен на име Копърфийлд, който желае да поднови познанството си с теб.
Щеше да бъде по-добре, ако я беше подготвил малко за това съобщение, тъй като тя, бидейки с деликатно здраве, така много се разчувствува, че й стана много зле, та мистър Микобър се принуди да изтича разтревожено долу в задния двор и да наточи един леген вода, с която да намокри челото й. Междувременно обаче тя дойде на себе си и много се зарадва, когато ме видя. Разговаряхме в продължение на половин час; запитах я за близнаците, които според думите й били станали вече „големи хора“, както и за мастър и мис Микобър, които тя ми описа като „същински гиганти“.
Мистър Микобър много искаше да остана за вечеря. Самият аз не бих имал нищо против, но добих впечатлението, че в очите на мисис Микобър се четеше опасение, че може би студеното месо няма да стигне за всички. Поради това се извиних, като казах, че имам друга покана и веднага забелязах как очите на мисис Микобър светнаха от облекчение.
Поканих Тредълс и мисис и мистър Микобър да си изберат ден да дойдат на вечеря при мен. Службата на Тредълс не му позволяваше това да стане много скоро, обаче все пак определихме деня и аз си взех сбогом.
Под претекст да ми покаже по-близък път от този, по който бях дошъл, мистър Микобър ме придружи до ъгъла, за да ми довери, както самият той се изрази, някои обстоятелства.
— Драги ми Копърфийлд — каза мистър Микобър, — едва ли има нужда да ви казвам, че при съществуващото положение да имаме под покрива си един такъв блестящ ум като този, който свети — ако мога така да се изразя, — който свети в лицето на вашия приятел Тредълс, е неописуема утеха. Като имате предвид, че до нас живее една перачка, която излага на прозореца си разни кравайчета за продан, и че от другата страна на жилището ни обитава един полицейски надзирател, ще можете много добре да разберете какъв източник на облекчение представлява неговото общество както за мен, така и за мисис Микобър. Понастоящем, драги ми Копърфийлд, се занимавам с комисионерство за търговия със зърнени храни. Това не
