Не говоря само за мечтите си през този ден, а също за всички онези блянове, с които живях в продължение на много дни и месеци.
Отивах там не за да слушам какво става, а за да мисля за Дора. Ако някога обръщах внимание на делата, когато се точеха бавно пред мен, то беше само за да се чудя, във връзка с бракоразводните дела (като имах предвид Дора), как е възможно женени хора да не са щастливи. А ако делото биваше из областта на наследственото право, все си правех сметка какво бих направил с парите, във връзка с Дора, в случай, че те бяха оставени на мен. През първата седмица от влюбването си купих четири разкошни жилетки — не за себе си: ако не бе Дора, те не биха ми доставили никакво удоволствие. Също така само заради нея придобих навика да нося светли кожени ръкавици, а и положих основата на всички мазоли, от които някога съм страдал. Ако обувките, които носех тогава, можеха да се сравнят с естествената големина на краката ми, те щяха най-красноречиво да покажат в какво състояние съм се намирал.
И макар по този начин да бях станал едва ли не хром поради любовта си към Дора, изминавах цели мили с надеждата, че мога да я срещна. Не само че по пътя за Норууд станах така добре познат както пощаджията, но едновременно с това обикалях и цял Лондон. Разхождах се из улиците, където се намираха най-хубавите магазини за дамска мода, блуждаех из базара като привидение, кръстосвах парка надлъж и нашир, дълго след като бях капнал от умора. Понякога, при редки случаи и след дълги интервали от време, я срещах. Зървах ръкавицата й да ми маха от прозореца на някой екипаж, а понякога я срещах с мис Мърдстоун, повървявах с тях и разговарях с нея. В последния случай винаги след това се измъчвах при мисълта, че не съм й споменал нищо за чувствата си или че тя няма понятие какво изпитвам към нея, или пък най-после, че тя никак не се интересува от мен. Непрестанно дебнех дали няма да получа покана да отида у дома на мистър Спенлоу и винаги бивах разочарован, тъй като покана не идваше.
Мисис Круп трябва да е била твърде прозорлива жена, защото откри чувствата ми още когато не се бе изминало повече от няколко седмици от влюбването ми и когато още не се бях осмелил да разправя никому за тях, освен дето в едно писмо до Агнеса споменах, че съм бил на гости в дома на мистър Спенлоу, „чието семейство, прибавих, се състои от една дъщеря“. Повтарям, мисис Круп трябва да бе страшно прозорлива жена, тъй като откри всичко още в началния стадий. Една вечер, когато се чувствувах особено печален, тя дойде при мен и ме помоли да й услужа, ако мога, с малко настойка от кардамон и ревен, което било най- доброто лекарство против вечното й страдание, или пък, ако нямам подобно нещо, с малко бренди, което би могло да замести споменатата настойка. То не й било така вкусно както първото, но щяла да се задоволи и с него. Тъй като дори не бях чувал за първото, а от второто винаги имах известно количество в килера си, дадох й една чашка, която тя глътна пред мен, сигурно за да не я обвиня, че го употребява за нещо друго.
— Развеселете се, господине — каза мисис Круп. — Сърцето ме боли, като ви гледам така. Самата аз съм майка.
Не можах да разбера каква връзка има това с мен, но въпреки това й се усмихнах, доколкото ми бе възможно.
— Извинете ме, господине — каза мисис Круп, — но знам каква е работата. Тук е замесена някаква дама.
— Мисис Круп? — отвърнах аз, като се изчервих.
— Да ви благослови бог, господине, не падайте духом! — каза мисис Круп, като ми кимна съчувствено. — Не се обезкуражавайте! Ако тя не ви се усмихва, има много други, които ще го направят. Вие сте младеж, комуто всяка девойка би се усмихнала, мистър Копърфийлд, и трябва да съзнавате цената си.
— Какво ви кара да предполагате, че в случая е замесена някоя девойка, мисис Круп? — запитах аз.
— Мистър Копърфийлд — каза мисис Круп твърде прочувствено, — самата аз съм майка.
В продължение на няколко минути след това мисис Круп не бе в състояние да направи нищо друго, освен да сложи ръка на бархетните си гърди и да предотврати пристъпите на страданието си с няколко глътки от лекарството, което й бях дал. Най-после заговори отново.
— Мистър Копърфийлд, когато скъпата ви леля нае тези стаи за вас, аз й казах: „Най-сетне намерих човек, за когото да се грижа“. Да, мистър Копърфийлд, тогава употребих точно този израз. И трябва да отбележа, че вие нито ядете, нито пиете достатъчно.
— Върху това ли изградихте заключението си, мисис Круп? — запитах я аз.
— Сър — каза мисис Круп с тон, в който прозвучаваха нотки на укор, — аз съм се грижила и за други господа освен за вас. Дали един млад човек е прекалено грижлив за външността си или прекалено нехаен, дали прекалено често реши косата си или пък прекалено рядко, дали носи обувки, които са твърде големи за краката му или твърде малки — това зависи от характера му. Но когато един младеж отива до някаква крайност, това непременно означава, че в случая е замесена девойка.
Мисис Круп заклати глава така решително, че почвата съвсем се изплъзна изпод краката ми.
— Така например господинът, който живя и се помина тук преди вас, се влюби в една келнерка и веднага започна да си сменя жилетките, макар че те биваха напоени с вино.
— Мисис Круп, бих ви помолил да не свързвате дамата, за която става дума, с някаква си келнерка или нещо подобно.
— Мистър Копърфийлд — отвърна мисис Круп, — самата аз съм майка и съвсем нямам такива намерения. Моля ви за извинение, ако смятате, че се меся в работите ви. Никога не бих желала да се бъркам там, където не е желано. Но вие сте млад човек, мистър Копърфийлд, и моят съвет е да се развеселите, да не се отчайвате и да осъзнаете собствената си цена. Не би било зле, господине, да се позанимаете с нещо, което би ви развлякло. Така например бихте могли да се заловите да играете на кегли. Това много ще ви помогне.
При тези думи мисис Круп ми поблагодари за брендито с величествен реверанс и се оттегли. Когато фигурата й изчезна в мрака на преддверието, съветът й действително ми се стори като известна проява на вмешателство от нейна страна, но едновременно с това му бях благодарен като на предупреждение, че за в бъдеще трябва да пазя тайните си по-добре.
XXVII ГЛАВА
ТОМИ ТРЕДЪЛС
Не знам дали под влияние на съветите на мисис Круп или пък по друга причина, но на другия ден се отправих да търся приятеля си Томи Тредълс. Той живееше на една малка уличка близо до Ветеринарния факултет в Кемдън Таун, която, както научих от един от нашите чиновници, била обитавана главно от студенти, които си купували живи маймуни и правили с тях опити в жилищата си. Като се осведомих от този чиновник за мястото, където се намира това просветно учреждение, още същия следобед се запътих да диря стария си съученик.
Направи ми впечатление, че уличката не бе от тези, на които бих желал да се намира жилището на приятеля ми. Изглежда, че обитателите на къщите й имаха навик да хвърлят по нея всички дребни предмети, които не са им много потребни. Това я правеше не само миризлива и хлъзгава, но и доста нечиста. Боклукът по нея беше не само от растително естество. Със собствените си очи видях една обувка, един пробит тиган, едно черно боне и един чадър, всички в различни стадии на разтление.
Цялата атмосфера силно ми напомняше дните, когато живеех у мистър и мисис Микобър. Всички къщи имаха горе-долу един и същ вид и приличаха на постройки, правени от вар и кирпич и излезли от ръцете на някое неопитно дете, което сега се учи да гради. Намерих къщата, която търсех, и от нея се излъчваше нещо неописуемо, правещо впечатление на западнало благородство, което още повече ми напомни за мистър и мисис Микобър. Случи се така, че пристигнах точно когато бяха отворили вратата на млекаря, който правеше следобедната си обиколка. Това пък съвсем събуди старите ми възпоменания.
— Е, даде ли сметчицата ми? — обърна се млекарят към една твърде млада слугиня.
— Господарят каза, че ще се погрижи веднага за нея — беше отговорът.
— Защото — продължи млекарят по такъв начин, сякаш не бе получил никакъв отговор — аз съм представил тази сметчица толкова отдавна, че както ми изглежда, съвсем са я забравили. — От тона му ми стана ясно, че приказва по-скоро на някого вътре в къщата, отколкото на слугинчето. Това мое впечатление се усили още повече, когато го видях да хвърля заплашителни погледи по посока на коридора. — Не мога да понасям повече това — продължи той, като все още гледаше свирепо към коридора.
