Гласът на слугинчето съвсем стихна, но от движението на устните му долових как пак обещаваше, че ще се погрижат за сметката.
— Виж какво ще ти кажа — каза млекарят, като я погледна за първи път и я хвана за брадичката, — обичаш ли мляко?
— Да, обичам го — беше отговорът.
— Отлично — каза млекарят. — Тогава утре няма да получиш нито капчица. Чуваш ли? Нито капчица.
Както ми се стори, тя се почувствува облекчена, че поне днес ще получи всекидневното количество. След като поклати няколко пъти мрачно глава, млекарят я пусна и с ядосано движение отвори гюма и сипа мляко в семейната кана. После измърмори нещо и потропа отмъстително на съседната врата.
— Тук ли живее мистър Тредълс? — запитах аз.
Един тайнствен глас от вътрешността на къщата каза „да“. След което и слугинчето повтори:
— Да.
— В къщи ли е?
Отново тайнственият глас отговори утвърдително и отново слугинчето повтори думите му като ехо. Тогава влязох и се качих горе по указанието на момичето, като почувствувах, когато минах край вратата на задната стая, че съм проследен от едно тайнствено око, принадлежащо навярно на тайнствения глас.
Когато се качих горе (къщата имаше само два етажа), Тредълс беше излязъл на площадката да ме посрещне. Той много ми се зарадва и сърдечно ме въведе в малката си стая. Тя се намираше в предната част на къщата и беше крайно спретната и чиста, макар оскъдно наредена. Забелязах, че беше едничката му стая, тъй като видях един диван, който служеше за легло, а четките му за обувките се мъдреха между книгите му — на най-горната поличка на етажерката, зад един речник. Масата му бе отрупана с книжа и той работеше усърдно, облечен във вехто сако. Начинът, по който се бе опитал ловко да прикрие скрина, обувките и принадлежностите си за бръснене, както и други някои предмети, веднага ми напомни за онзи Тредълс, който имаше обичай да прави книжни кесийки, в които да слага мухи, както и да се утешава след бой, като рисува онези знаменити произведения на изкуството, които толкова пъти съм описвал.
В един ъгъл стоеше нещо, което бе внимателно покрито с бяла покривка и което не можех да отгатна какво е.
— Тредълс — казах аз и отново се ръкувах с него, след като бях седнал, — много се радвам да те видя.
— И аз се радвам, Копърфийлд — отвърна ми той. — Много се радвам. И тъкмо защото така много ти се зарадвах, когато се срещнахме в Или Плейс, аз ти дадох настоящия си адрес, а не този на кантората ми.
— О, ти значи имаш кантора! — възкликнах аз.
— Да, имам четвъртинка от една стая и коридор и четвъртинка от един писар — отвърна Тредълс. — Трима други господа и аз имаме обща кантора — за да си даваме по-делови вид, — а също така си разделяме и писаря. Той ми струва половин крона седмично.
В усмивката, с която той придружи това обяснение, се четеше старото му добродушие и благ нрав, както и указание за старата му несрета.
— Копърфийлд, ти разбираш, нали, че не от гордост обикновено не давам тукашния си адрес — каза Тредълс, — а защото може би на мнозина тук няма да хареса. А колкото до самия мен, аз си пробивам път в живота всред много мъчнотии и би било смешно да давам вид, че не е така.
— Мистър Уотърбрук ми каза, че се готвиш да влезеш в адвокатската колегия, така ли? — запитах го аз.
— Така е — каза Тредълс, като триеше бавно ръцете си една о друга. — След доста голямо бавене най-после постъпих на стаж, но какъв зор видях с плащането на стоте лири, ех, какъв зор!
— Знаеш ли, Тредълс, какво си мисля, като седя сега тук и те гледам? — запитах го аз.
— Не — отвърна ми той.
— За онзи небесносин костюм, който носеше.
— Да, да — засмя се той. — Спомняш ли си колко беше тесен в ръкавите и крачолите? Ех, да, щастливи времена бяха тогава, нали?
— Струва ми се, че директорът можеше да ни ги направи още по-щастливи, без да ни причинява толкова мъка — казах аз.
— Може би си прав — каза Тредълс. — Но там наистина беше весело. Спомняш ли си как си прекарвахме вечер в спалните? Какви пиршества си устройвахме! Ами когато ти ни разправяше романи? Ха, ха, ха! Ами спомняш ли си как ме напердашиха, когато плаках за мистър Мел? Ах, този стар Крийкъл! Бих желал пак да го видя!
— Той се държеше към теб като звяр, Тредълс — казах аз с възмущение, тъй като благият му нрав ме караше да си представям, че едва вчера е ял бой.
— Така ли мислиш? — запита ме той. — Наистина ли? Вярно, че беше така. Но всичко това е вече отдавна минало. Старият Крийкъл!
— Тогава за теб се грижеше вуйчо ти, нали?
— О, да. Той беше човекът, на когото все се канех да се оплача. И никога не го правех! Ха, ха, ха! Да, тогава имах вуйчо. Но той умря скоро след като напуснах училището.
— О, така ли?
— Да. Той беше бивш търговец на сукна и ме бе определил за свой наследник. Но когато пораснах, не му се понравих.
— Наистина ли? — казах аз, като не вярвах, че може така спокойно да говори за това.
— Да, драги ми Копърфийлд, това е самата истина. За голямо мое нещастие никак не му се понравих. Той каза, че съвсем не съм бил това, което е очаквал, и се ожени за икономката си.
— А ти какво направи?
— Нищо особено — отвърна Тредълс. — Останах да живея при тях в очакване, че вуйчо ми ще ме нареди някак си, но за жалост подаграта засегна и жлъчката му — така че той умря, тя се омъжи за един млад човек и за мен нямаше кой да се погрижи.
— И в края на краищата нищо ли не получи?
— О, да — отвърна Тредълс. — Получих петдесет лири. Не бях се подготвил за никаква професия и отначало просто не знаех с какво да се заема. Както и да е, намерих си работа с помощта на един стар приятел от Салем Хаус, син на един адвокат, наричаше се Йолър и имаше изкривен нос, спомняш ли си?
— Не, когато бях там, него го нямаше. По мое време всички носове бяха прави.
— Е, добре, няма значение — продължи Тредълс. — Започнах да помагам на баща му, като преписвах разни съдебни книжа и документи, но това не ми докарваше почти нищо. После обаче се залових да изготвям преписки, протоколи и други подобни. Знаеш, Копърфийлд, аз съм прилежен момък и работата ми идеше отръки. Е, добре! Това пъхна в главата ми мисълта да започна да уча право, заради което трябваше да изразходвам остатъка от петдесетте лири. Йолър ме препоръча в една-две други кантори, между които и в тази на мистър Уотърбрук, и по този начин си намерих доста работа. Имах късмет, че се запознах с един издател, който съставяше някаква енциклопедия, та и той ми даде да му помагам. Ето, сега се занимавам с неговата работа — каза Тредълс, като погледна към книжата на масата. — Аз не съм лош компилатор, Копърфийлд — продължи той със същия си весело-доверителен тон, — но не ме бива никак за оригинална дейност. Едва ли има друг младеж, който да е по-малко способен за това от мен. Както и да е, малко по малко успях най-после да събера необходимите сто лири, като, разбира се, живеех съвсем скромно и, слава богу, платих си таксата, при все че зорът ми беше страшно голям — повтори той, като така изкриви лицето си, сякаш му вадеха някой много болезнен зъб. — Все още се надявам, че скоро ще вляза във връзка с някоя вестникарска редакция, което ще бъде истинско богатство за мен. А сега, Копърфийлд, ти си такъв мил и приятен както едно време и ми е така радостно, че отново се видяхме, та от тебе няма нищо да скрия. Следователно трябва да ти призная, че съм сгоден.
— Сгоден? (О, защо и аз не съм сгоден за Дора, помислих си.)
— Годеницата ми, една от десетте дъщери на един свещеник в Девъншир. Да, точно така, това е черквата — каза той, като ме видя, че поглеждам към рисунката на една черква, опряна на мастилницата му. — Минаваш тук, наляво, от тази порта, и къщата е точно там, където е сега перото ми.
