— Думата ми не е за него! — отвърнах аз. — Говоря ви за мистър Тредълс.
— А, да, разбирам! — каза домакинът с доста понижен интерес. — Твърде е възможно.
— Ако наистина е същият, за когото мисля — казах, като погледнах към него, — двамата сме били в едно и също училище, наречено Салем Хаус. Той беше чудесно момче.
— О, да. Тредълс е добър момък — отвърна домакинът, като кимна снизходително с глава. — Тредълс е твърде добър момък.
— Какво любопитно съвпадение — казах аз.
— Действително, че е съвпадение — отвърна домакинът. — Тредълс бе поканен едва тази сутрин на мястото на брата на мисис Хенри Спайкър, който съобщи, че поради неразположение не ще може да дойде. А братът на мисис Хенри Спайкър е истински джентълмен, мистър Копърфийлд.
Измърморих нещо в знак на съгласие и възхищение, макар че за първи път чувах за споменатия господин. Сетне запитах за професията на мистър Тредълс.
— Тредълс — отвърна мистър Спайкър — е младеж, който се готви да става адвокат. Да. Той е доста добър момък. Вреди само на себе си.
— Наистина ли вреди на себе си? — казах аз, опечален да чуя това.
— Виждате ли — отвърна мистър Уотърбрук, като нацупи устни и заигра самодоволно и с вид на охолен човек с верижката на часовника си. — Тредълс е от онези хора, които не могат да преуспеят много в живота. Така например струва ми се, че никога не ще бъде в състояние да печели петстотин фунта годишно. Той ми бе препоръчан от един колега. О, да. Да. Вярно, че има способността да изучава делата и да ги излага добре писмено. И аз ще му дам възможност да напредне тази година. Доста ще му помогна. О, да. Да.
Голямо впечатление ми направи благодушно-самодоволният начин, по който мистър Уотърбрук промълвяше своето „да, да“. То беше особено изразително. Много ясно даваше да се разбере, че мистър Уотърбрук бе роден, ако не със сребърна лъжица в уста, то поне със стълба в ръка, по която се бе изкачвал стъпало по стъпало, докато най-сетне бе успял да стигне върха на крепостта, откъдето сега гледаше философски и покровителствено към хората в окопите.
Все още бях зает с тези мисли, когато известиха, че вечерята е сервирана. Мистър Уотърбрук придружи Хамлетовата леля. Мистър Хенри Спайкър кавалерствуваше на мисис Уотърбрук. Самият аз бих искал да взема за своя дама Агнеса, но неин кавалер беше един младеж с глуповата усмивка и възслабички крака. Юрая, Тредълс и аз като най-млади слязохме долу последни и се настанихме, както можахме. Обстоятелството, че бях далеч от Агнеса, ми даде възможност да се обадя на Тредълс, който ме поздрави много топло и възторжено. В същото време Юрая изразяваше радостта и смирението си с такива ужасни кълчения, че с удоволствие бих го хвърлил през перилата. На масата Тредълс и аз бяхме разделени, тъй като ни сложиха на противоположните краища: той попадна под блясъка на червената кадифена рокля на една от дамите, докато над мен надвисна мрачното сияние на лелята на Хамлет. Вечерята се проточи доста дълго и разговорът се въртеше изключително около аристокрацията и благородния произход. Мисис Уотърбрук на няколко пъти ми каза, че ако има нещо, от което се възхищава, това е благородното потекло.
Неведнъж ми мина през ум, че би било много по-приятно, ако не се държехме толкова изискано. Всички бяхме дотам изискани, че говорехме все за едни и същи неща. Сред поканените бяха и някои си мистър и мисис Гълпидж, които имаха нещо общо с юридическата дейност на банката, така че, като приказвахме било за банката, било за Министерството на финансите, представлявахме наистина отбрана група, нещо подобно на Касационния съд. При това лелята на Хамлет притежаваше фамилната слабост към монолозите и се впущаше в несвързани монолози върху всяка тема, която се подхващаше. Вярно, че те бяха твърде ограничени, но тъй като непрестанно се заговаряше за значението на произхода, тя имаше възможност да се отдаде на абстрактни умозрения като своя племенник.
В разговора ни имаше толкова много кръв, че с право можеха да ни вземат за канибали.
— Признавам, че напълно споделям мнението на мисис Уотърбрук — каза мистър Уотърбрук, като вдигна чашата си с вино до окото. — Има и други хубави неща на този свят, но дайте ми благородно потекло!
— О, нищо друго не може да достави на човек такова удовлетворение! — отбеляза лелята на Хамлет. — Чистотата на кръвта е благороден идеал. Някои прости умове (те не са много, но все пак съществуват) се прекланят пред това, което бих нарекла някакви си идоли. Наистина идоли! Прекланят се пред способности, интелект и така нататък. Но това са все неосезаеми неща. Докато с потеклото не е така. Мигом разпознаваме аристократичния произход в един нос или брадичка и си казваме: „Ето, това е аристократическа кръв!“ Кръвта е нещо, което веднага проличава и не подлежи на съмнение.
Младежът с глупавата усмивка, който кавалерствуваше на Агнеса, според мен постави въпроса още по- решително.
— Дявол да го вземе — каза той, като изгледа всички ни с идиотската си усмивка, — произходът не може да се пренебрегне. Необходим ни е, знаете ли. Има млади хора, знаете ли, които може да нямат нужното образование или държане и могат да докарат немалко беди на себе си и на другите, знаете ли, но, дявол да го вземе, човек трябва да им прости всичко, ако в жилите им тече благородна кръв! Самият аз бих предпочел да бъда повален от някой аристократ, отколкото да бъда вдигнат от земята от някой обикновен човечец!
Тази реч така прекрасно даваше израз на общото мнение по въпроса, че всички много я харесаха и младежът спечели вниманието на цялата маса чак докато дамите се оттеглиха.
Останали сами в трапезарията, мъжете се впуснаха да разговарят за какви ли не лордове и благородници, като вършеха това с истинско страхопочитание. Всичко това ми беше крайно скучно, а мистър Уотърбрук просто сияеше от удоволствие, че в неговия дом се споменават имената на такива знаменити личности.
Можете да си представите колко се зарадвах, когато най-сетне имах възможност да се кача горе при Агнеса, да поговоря с нея в един ъгъл и да й представя Тредълс. Той беше стеснителен, но много мил и все така добродушен както в миналото. Трябваше да си тръгне по-рано, тъй като на другия ден щеше да заминава в едномесечен отпуск. Поради това не можахме да разговаряме така дълго, както бих желал, но си разменихме адресите и си обещахме непременно да се срещнем, когато се върне в града. Той много се заинтересува, когато му казах, че съм близък със Стиърфорд, и заговори за него с такъв жар, че го накарах да каже на Агнеса какво е мнението му за него. Но тя само ме гледаше и леко клатеше глава, когато Тредълс не можеше да я забележи.
Тъй като тя сега се движеше сред хора, които не й бяха особено подходящи, много се зарадвах, когато разбрах, че ще си отива след няколко дни, и не съжалявах, че така скоро ще се разделим. Това ме накара да остана, след като всички други си бяха отишли. Да разговарям с нея и да я слушам как пее бе такова удоволствие за мен и така много ми напомняше за щастливия ми живот в тихата старинна къща, че бих стоял там половината нощ. Но понеже нямах извинение да остана, след като светилата на мистър Уотърбрук си отидоха едно по едно, взех си сбогом пряко волята си. Никога не бях съзнавал по-ясно, че Агнеса действително е моят добър ангел.
Казах, че всички гости се бяха разотишли, но не включвах в тяхното число Юрая, който не бе престанал да се навърта около нас. Когато слязох долу, той се бе промъкнал зад гърба ми и вървеше до самия мен, като нахлузваше на мъртвешките си пръсти огромните си ръкавици.
Не бях настроен за обществото на Юрая, но като си спомних какво ме бе помолила Агнеса, го поканих да дойде в квартирата ми да изпием чаша кафе.
— О, наистина ли, мастър Копърфийлд — каза той, — простете, исках да кажа мистър Копърфийлд, но другото ми идва така естествено. Не бих желал да си правите труд да каните такъв нищ човек като мен.
— Не става дума за никакъв труд — отвърнах аз. — Ще дойдеш ли?
— С най-голямо удоволствие — отвърна той, като се закълчи.
— Тогава хайде, идвай! — казах аз.
Не можех да се удържа да не се отнасям рязко с него, но той, види се, не обръщаше внимание на това. Минахме по най-късия път, без да разговаряме много. Той беше толкова нищ по отношение на смешните си ръкавици, че докато стигнем до вкъщи, още не бе успял да ги сложи на ръцете си.
Поведох го нагоре по тъмната стълба, за да не би да чукне в нещо главата си, и влажната му студена ръка така много ми приличаше на жаба, че се изкушавах да я пусна и да избягам. Мисълта за Агнеса и
