Боя се, че ни готви нещо неприятно, Тротууд.
— Виждам, че това те тревожи, Агнеса. Какво може да е то?
Агнеса остави настрани ръкоделието си и отвърна, като сложи ръцете си една върху друга и ме погледна замислено с прекрасните си кротки очи:
— Боя се, че ще влезе в съдружие с татко.
— Какво? Юрая? Нима това подло, раболепно създание е успяло да пропълзи толкова нависоко? — извиках възмутен аз. — Нима, Агнеса, ти не се възпротиви на това? Помисли си само за последиците! В никакъв случай не трябва да мълчиш. Не трябва да оставиш баща си да предприема подобна стъпка. Необходимо е да предотвратиш тази работа, докато не е станало късно.
Агнеса не преставаше да ме гледа, като клатеше глава и се усмихваше леко на разпалеността ми.
— Спомняш си за последния ни разговор относно татко, нали? Наскоро след това — може би подир два или три дена той ми загатна за първи път, че нещо подобно може да стане. Трогателно беше да го гледаш как се мъчи да ми представи, че в случая се касае за доброволен избор от негова страна, а не за принуда. Така мъчно ми стана за него.
— Принуда ли, Агнеса! Та откъде идва тази принуда?
Тя помълча малко и каза:
— Юрая е успял да се направи необходим за татко. Той е хитър и наблюдателен. Успял е да улови татковите слабости, да ги поощрява и да се възползува ловко от тях, докато… докато най-после татко е започнал да се бои от него.
Ясно виждах, че в цялата работа имаше нещо повече от това, което тя ми казваше, повече от това, което знаеше или можеше да предположи. Не исках да й причиня болка, като я запитам по-подробно. Виждах, че щадеше баща си и не искаше да го излага повече. Очевидно това бе продължавало от дълго време насам, обаче аз се въздържах да говоря.
— Влиянието му върху татко е много голямо — продължи Агнеса. — Той дава вид, че е смирен и много благодарен на баща ми — и може би това е вярно. Обаче истината е, че има власт върху татко и се боя, че добре използува тази своя власт.
— Той е същинско куче? — възкликнах аз и това малко ме пооблекчи.
— Когато татко ми заговори за това — продължи Агнеса, — той му казал, че възнамерява да напуща. Много му било мъчно и никак не искал, но другаде му се откривали по-добри възможности. Точно тогава татко беше много унил и по-загрижен, откогато и да било. Изгледите за съдружие с Юрая му се сториха добре дошли, макар и от друга страна, това да го караше да се срамува и да се чувствува унизен.
— А ти как го прие, Агнеса?
— Сторих това, Тротууд, което, надявам се, бе право. Убедена бях, че заради татковото спокойствие жертвата трябва да се направи, и затова настоях пред него да не се колебае. Казах му, че това ще облекчи товара му — и дано наистина да бъде така! Споменах също, че по този начин ще имаме по-голяма възможност да бъдем заедно. О, Тротууд! — извика Агнеса, като покри лице с ръцете си, когато на очите й се показаха сълзи. — Едва ли не ми се струва, че съм по-скоро таткова неприятелка, отколкото негова предана дъщеря. Знам много добре как се е променил той с любовта си към мен; знам как поради желанието си да се посвети всецяло на мен е ограничавал кръга на приятелите и интересите си. Знам колко много неща е жертвал заради мен, как грижите му по мен винаги са засенчвали живота му и са отслабвали силата и енергията му, като са го насочвали само към една-единствена цел. О, ако някога бих могла да променя всичко това! Ако бих могла да поправя злините, за които, без да искам, съм станала причина.
Никога по-рано не бях виждал Агнеса да плаче. Бях съзирал в очите й сълзи, когато носех вкъщи похвали и награди от училище и когато последния път говорехме за баща й, а също така бях забелязал как извръща глава, когато си вземахме сбогом; но никога не я бях виждал толкова нажалена. Всичко това ме изпълни с такова състрадание, че не можах да направя нищо друго, освен да продумам безпомощно и глупаво:
— Моля ти се, Агнеса, недей! Недей, скъпа ми сестрице!
Но нейният характер бе толкова по-силен от моя, тя така бързо можеше да се овладява, че не бе нужно да я успокоявам дълго. Прелестното й спокойствие, което така много я отличаваше от другите, скоро се възвърна и лицето й отново светна подобно на лъчезарно небе, по което е минал облак.
— Изглежда, че няма да имаме възможност да останем дълго сами — каза Агнеса, — но докато още имаме време, трябва да те помоля да се държиш дружелюбно към Юрая. Не го отблъсквай. Може би той не заслужава да го мразим толкова, тъй като не сме уверени дали наистина върши нещо лошо. Но както и да е, мисли първо за татко и за мен!
Агнеса нямаше време да каже нещо повече, тъй като в това време вратата се отвори и в стаята влезе мисис Уотърбрук. Тя или беше едра жена, или носеше много широка рокля — не мога да кажа кое от двете, понеже не можех да разбера кое беше рокля и кое самата тя. Имах някаква смътна представа, че я бях видял в театъра, но тя, изглежда, си спомняше отлично за мене и очевидно подозираше, че все още съм пиян.
Малко по малко обаче откри, че съм трезвен, както и (надявам се), че съм скромен млад момък, което я накара да омекне в държанието си спрямо мене и да ме запита, първо, дали се разхождам в парка и, второ, дали се движа в обществото. Отвърнах й отрицателно и на двата въпроса и ми се стори, че това отново я накара да развали мнението си за мен. Тя обаче учтиво скри това и ме покани на вечеря на другия ден. Приех поканата и си взех сбогом. На излизане отидох долу в кантората да посетя Юрая, но тъй като го нямаше, оставих му визитната си картичка.
Когато на другия ден отидох на вечерята и ме облъхна дъхът на печено агнешко, открих, че аз не съм единственият гостенин. Долу на стълбата видях разсилния, който ми бе донесъл писмото, облечен в ливрея. Сега той помагаше на семейния слуга и чакаше да му дам името си, за да извести горе за пристигането ми. Когато ме запита доверително как се казвам, той си даде вид, че ме вижда за първи път, но и двамата знаехме много добре, че едва преди един ден се бяхме срещали. Гузната ни съвест ни караше да се държим като страхливци.
Оказа се, че мистър Уотърбрук е господин на средна възраст, с къс врат и с много широк нагръдник. Липсваше му само черен нос, за да заприлича напълно на мопс. Той ми изказа гордостта си от запознанството ни и след като изразих почитанията си на мисис Уотърбрук, ме представи церемониално на една крайно внушителна дама, облечена в черна кадифена рокля и широка черна кадифена шапка. Спомням си, че тя страшно много приличаше на някоя роднина на Хамлет, да речем, на леля му.
Името й беше мисис Хенри Спайкър. Там беше и съпругът й; той имаше такъв студен вид, че косата му, вместо да изглежда сива, правеше впечатление на поръсена със скреж. На семейство Спайкър се оказваше огромно внимание. Агнеса ми довери, че това се дължи на обстоятелството, че мистър Хенри Спайкър е адвокат на някой си или нещо си, свързано по някакъв начин с Министерството на финансите.
Между гостите беше и Юрая Хийп — облечен в черно и в състояние на крайно смирение. Когато се ръкувах с него, той ми каза, че е горд, задето съм благоволил да го забележа, и се чувствува наистина признателен за снизхождението ми към него. Бих желал той да не се чувствуваше толкова благодарен, тъй като това негово чувство го караше през цялата вечер да се навърта край мен. Когато се случеше да кажа някоя дума на Агнеса, иззад нас веднага се появяваше бледото му мъртвешко лице, а лишените му от ресници очи се устремяваха настойчиво към двама ни.
Имаше и други гости и всички ми изглеждаха изстудени за случая също като виното. Един от тях привлече вниманието ми още преди да се бе появил. Чух да съобщават името му — мистър Тредълс! Мислите ми веднага литнаха назад към Салем Хаус. Нима това беше същият онзи Томи, който рисуваше скелети!
Чаках да го видя с много голямо любопитство. Той беше сдържан млад момък със скромно държане, с доста смешна коса и с широко отворени очи. Така бързо се оттегли в едно невзрачно ъгълче, че ми трябваше доста време, докато го намеря. Най-после успях добре да го разгледам и се уверих, че ако очите ми не ме лъжат, това действително беше нещастният Том.
Проправих си път до мистър Уотърбрук и му казах, че между гостите виждам с радост един от своите съученици.
— Наистина ли! — възкликна учуден той. — Вие сте твърде млад, за да сте били на училище по едно и също време с мистър Хенри Спайкър.
