— Т. Копърфийлд, ескуайър11 — каза той, като докосна шапката си с малкия си бастун.
Така бях разтревожен, че писмото сигурно идва от Агнеса, та едва можах да отвърна, че това лице действително съм аз. Както и да е, казах му, че съм Т. Копърфийлд, ескуайър, и той го повярва. Даде ми писмото, като добави, че се очаква отговор. Оставих го да ме чака на площадката на стълбите и влязох отново вътре. Бях толкова възбуден, че трябваше да сложа писмото на масата и да го поразгледам отвън, преди да се реша да го разтворя.
Когато сторих това, видях, че е една мила бележчица, в която не се правеше никакъв намек за ужасното ми състояние в театъра. Едничките думи бяха: „Драги ми Тротууд, гостувам в дома на татковия агент, мистър Уотърбрук, в Или плейс, Хобърн. Ела днес да ме видиш, като определиш час, в който ще ти е удобно да сториш това. Най-сърдечни привети, Агнеса.“
Толкова време ми отне да напиша задоволителен според мен отговор, че просто не знам какво си е помислил човекът отвън. Сигурно е дошъл до заключението, че сега се уча да пиша. Написах поне половин дузина писма. Едно от тях почваше с думите: „Дори не мога да се надявам, скъпа ми Агнеса, да изтрия от паметта ти отвратителното впечатление…“ Тук обаче не го харесах и го скъсах. Започнах друго: „Шекспир е казал, скъпа ми Агнеса, че най-големият враг на човека е собственият му език“. Това ми напомняше за Маркъм, така че го унищожих. Опитах се даже да съчинявам поезия, но и от нея нищо не излезе. След много безплодни опити най-после написах следните думи: „Скъпа Агнеса, писмото ти е като самата тебе. Бих ли могъл да кажа нещо друго, за да го похваля повече? Ще дойда в четири часа. С обич и разкаяние, Т. К.“ С това послание в ръка разсилният най-после си отиде.
Ако някой друг от служителите на Църковния съд бе прекарал такъв тежък ден като мен, искрено вярвам, че би му послужило като изкупление за поддържането на това гнило, отживявало времето си учреждение. При все че напуснах бюрото в три и половина и се озовах на уреченото място само няколко минути след това, според часовника на черквата „Сейнт Андрю“ беше изминал цял четвърт час, преди да се осмеля да дръпна дръжката на частния звънец на жилището на мистър Уотърбрук.
Бюрото на мистър Уотърбрук се помещаваше в долния етаж, а квартирата му в горната част на сградата. Въведоха ме в една хубава, но малко претрупана гостна и там Агнеса седеше и бродираше някаква чантичка.
Тя изглеждаше така кротка и мила и така много ми напомняше за безгрижното юношество в Кентърбъри, както и за дебелашкото ми и глупаво държане предишната вечер, че постъпих като истинско разкайващо се дете. Не отричам, че се разплаках. И досега не мога да реша дали то беше най-разумното, или най-глупавото нещо, което можах да направя в този момент.
— Ако ме беше видял някой друг, Агнеса, а не ти — казах, като извърнах глава, — нямаше сега да ме е толкова срам. Но само като си помисля, че тъкмо ти видя позора ми! Едва ли не желая да бях умрял преди това.
За миг тя сложи ръката си върху моята (никой друг не би сторил това като нея) и почувствувах такова облекчение от прошката й, че не можах да се удържа да не доближа ръката й до устата си и да я целуна с благодарност.
— Седни — ми каза Агнеса весело. — Не се измъчвай, Тротууд. Ако на мен не можеш да се довериш, на кого другиго би могъл?
— О, Агнеса — отвърнах й аз. — Ти си моят добър ангел!
Тя се усмихна малко тъжно, както ми се стори, и поклати глава.
— Да, Агнеса, ти наистина си моят добър ангел! Винаги си била това за мен!
— Ако наистина е така, Тротууд, има едно нещо, което би ми се искало…
Погледнах я въпросително, макар че вече предугаждах какво ще ми каже.
— Искам да те предпазя — продължи тя, като ме гледаше втренчено — от твоя зъл гений.
— Скъпа ми Агнеса — започнах аз, — ако думата ти е за Стиърфорд…
— Именно за него, Тротууд.
— О, Агнеса, много си несправедлива към него. Та нима той може да бъде зъл гений? Нима може да ми бъде нещо друго освен покровител и приятел? Скъпа ми Агнеса! Никак не ти подхожда и съвсем не е справедливо да съдиш за него от моето поведение онази вечер. — Съвсем не съдя за него от това — отвърна тя кротко.
— Тогава от какво?
— От много неща — сами по себе си може би дреболии, но твърде съществени, когато човек ги вземе вкупом. Съдя за него, Тротууд, отчасти от това, което си ми разправял, и отчасти от влиянието му върху теб.
В кроткия й глас винаги бе имало нещо, което караше да зазвучат в душата ми струни, които само тя бе в състояние да докосне. Гласът й винаги ми влияеше, а когато ми говореше с такъв жар като сега, просто не можех да му устоя. Тя сведе очи над ръкоделието си, а аз продължавах да я гледам. Думите й не преставаха да звучат в ушите ми и образът на Стиърфорд, въпреки предаността ми към него, се обви в мрак.
— Много е дръзко от моя страна — продължи тя, като вдигна очи — да ти давам съвети или да изразявам така рязко мнението си. Винаги съм живяла уединено и така малко познавам света, но Тротууд, източникът на смелостта ми се крие в детската ни дружба и в искрения интерес, който винаги съм имала към всичко, свързано с теб. Убедена съм, че това, което ти казвам, е вярно. Не се съмнявам ни най-малко. Струва ми се, че не аз, а някой друг ти казва: „Този твой приятел е опасен“.
Отново я погледнах, отново думите й продължаваха да звучат в ушите ми, след като бе спряла да говори, и отново Стиърфордовият образ, макар и все още закотвен в сърцето ми, се обви в мрак.
— Не съм толкова безразсъдна — продължи тя след малко с обичайния си глас, — та да предположа, че ще си в състояние изведнъж да промениш едно чувство, което така дълбоко е заседнало в тебе, особено пък като познавам доверчивия ти нрав. Не би трябвало да правиш това прибързано. Едничкото нещо, което искам от тебе, Тротууд, е, ако мислиш за мене, искам да кажа… — тук тя се поусмихна, тъй като много добре разбра, че щях да я прекъсна, — когато мислиш за мене, да се сещаш и за думите ми. Прощаваш ли ми за всичко това?
— Ще ти простя, Агнеса — отвърнах й аз, — когато станеш по-справедлива към Стиърфорд и когато го заобичаш така, както го обичам и аз.
— Само тогава ли? — каза Агнеса.
Сянка мина през лицето й, когато чу тези мои думи, обаче тя отвърна на усмивката ми и отново заговорихме с обичайната си непринуденост и откровеност.
— А кога, Агнеса, ще ми простиш за онази вечер?
— Всеки път, когато се сетя за нея — отвърна тя.
С тези думи тя искаше да покаже, че счита въпроса за изчерпан, но мисълта за преживения срам така здраво ме държеше, че настоях да й разправя най-подробно как бях стигнал до това унизително състояние и при какво стечение на обстоятелствата бяхме отишли в театъра. За мене беше голямо облекчение да сторя това и особено да подчертая колко бях задължен на Стиърфорд за грижите, които бе положил за мен, когато самичък не бях в състояние да се грижа за себе си.
— Не трябва да забравяш — каза Агнеса, като спокойно промени разговора, — че винаги трябва да ми се доверяваш, не само когато изпадаш в беда, но и когато се влюбиш. Кой заема сега мястото на мис Ларкинс, Тротууд?
— Никой, Агнеса.
— О, не, има някой — каза тя, като се изсмя и заклати укорително с пръст.
— Честна дума, Агнеса, никой няма! Вярно, че в дома на мисис Стиърфорд живее една госпожица — мис Дартъл, — която е много умна и с която ми е много приятно да разговарям, но съвсем не съм влюбен в нея.
Агнеса отново се засмя на собствената си проницателност и ми каза, че ако й се доверявам добросъвестно, тя ще държи списък на всичките ми бурни увлечения, като отбелязва началото, продължителността и края на всяко едно от тях подобно на царуването на кралете и кралиците в английската история. Сетне ме запита дали съм виждал Юрая.
— Юрая Хийп ли? — казах аз. — Не съм го виждал. Той в Лондон ли е?
— Всеки ден идва долу, в кантората — отвърна Агнеса. — Той дойде в Лондон една седмица преди мене.
