част беше преградена с дървена решетка и там, от двете страни на един издигнат подиум във формата на подкова, седнали на старомодни кресла, се виждаха гореспоменатите доктори, облечени в червени тоги и сиви перуки. В центъра на подковата, зад една тясна катедра, прилична на амвон, беше застанал стар господин, който постоянно примигваше. Ако го бях видял в зоологическата градина, положително бих го помислил за бухал. Разбрах обаче, че е председателят на настоящото съдебно заседание. Също в обсега на подковата, но на по-ниско място, край дълга зелена маса, седяха други господа със същата длъжност като мистър Спенлоу, облечени подобно на него в черни тоги, обшити с бели кожички. Нагръдниците им бяха корави, а изгледът надменен. Но относно последното им качество трябва да се бях излъгал, тъй като, когато двама или трима от тях станаха, за да отговарят на въпросите на председателствуващия магистрат, лицата им придобиха такова овчедушно изражение, каквото рядко бях виждал. Публиката, състояща се от едно момче с вълнен шал и един господин с овехтял благороден вид, който скритом ядеше трохи от джобовете си, се топлеше край печката в средата на съдебната зала. Царящият в цялото помещение покой се нарушаваше само от пращенето на огъня и от гласа на един от докторите, който бавно си проправяше път между цели томове доказателства, като се поспираше само от време на време, за да изложи и собствените си доводи. С една дума, никога не бях виждал такава уютно разположена, сънлива, старомодна, отживяла века си семейна компания. И почувствувах, че да се числиш към нея, освен като ищец, би било все едно да взимаш упоителни средства.
Напълно доволен от сънливата атмосфера на това убежище, уведомих мистър Спенлоу, че засега съм видял достатъчно от това, което ме интересува. Отидохме при леля ми и двамата с нея си тръгнахме. Когато излизахме от бюрото на Спенлоу и Джоркинс, видях чиновниците да се побутват един друг с писалките си и да ме оглеждат и това ме накара да се почувствувам страшно млад.
Пристигнахме в Линкън Ик Фийлдс без нови приключения, освен дето се сблъскахме с едно впрегнато в каручка магаре, което събуди болезнени асоциации у леля ми. Когато се прибрахме благополучно в хотела, отново заговорихме надълго и нашироко за плановете ми. Знаех, че леля ми желае час по-скоро да си отиде вкъщи и че страхът от джебчии, от пожар и от развалена храна не й дава нито половин час спокойствие. Така че, като не исках да й създавам безпокойства, я помолих да гледа себе си и да ме остави сам да се погрижа за всичко необходимо.
— Утре ще стане една седмица, откакто съм дошла, та имах време да помисля за всичко, миличък — отвърна ми тя. — В квартала Аделфи има едно жилище, което ще бъде напълно подходящо за теб.
С това късо предисловие тя извади от джоба си обявление, внимателно изрязано от вестник. Там се съобщаваше, че на Бъкингам Стрийт се намира чудесно жилище, с изглед към реката, много подходящо за благороден младеж на служба в някое от съдилищата или другаде. Настаняване веднага. Умерен наем. По желание може да се наеме само за един месец.
— Та това е точно каквото ми трябва, лельо! — казах аз, почервенял от радост при мисълта, че ще си имам собствено жилище.
— Тогава ела — каза тя, като веднага сложи бонето си, което само една минутка преди това бе свалила. — Ще отидем да го разгледаме.
Обявлението ни отправяше да се отнесем до мисис Круп, живееща в същата къща. Дръпнахме звънеца няколко пъти, преди да се появи самата мисис Круп, пълна жена, от чийто бархетен халат се подаваше воланът на фланелена фуста.
— Ако обичате, госпожо, нека да разгледаме стаите, които давате под наем — обърна се към нея леля ми.
— За този ли господин? — запита мисис Круп, като затършува из джобовете си за ключовете.
— Да, за племенника ми — потвърди леля ми.
— Те са тъкмо за него! — каза хазайката.
Качихме се горе. Стаите бяха на най-горния етаж (голямо преимущество в очите на леля ми, тъй като се намираха близо до противопожарната стълбичка) и се състояха от едно малко полусляпо преддверие, където едва можеше да се види нещо, от една напълно сляпа кухничка-килер, в която не можеше да се види абсолютно нищо, от всекидневна и спалня. Мебелите бяха поизтъркани, но инак доста добри за мен, пък и реката действително се виждаше от прозорците.
Стаите много ми харесаха, така че леля ми и мисис Круп се уединиха в кухнята, за да разискват условията, докато аз седях на дивана във всекидневната и просто не се осмелявах да си представя, че ми е отредено да живея в такова благородно жилище. Не след дълго те се върнаха и по лицето на мисис Круп, както и по усмивката на леля ми, познах, че договорът е сключен.
— Това мебелите на последния наемател ли са? — запита леля ми.
— Да, госпожо — потвърди мисис Круп.
— А какво е станало с него? — заинтересува се леля ми.
Изведнъж мисис Круп бе обхваната от бурна кашлица, така че едва можа да изрече:
— Той се разболя, госпожо, и — ких! ких! ких! Божичко! — и после умря!
— Ха! И от какво умря?
— Знаете ли, госпожо, помина се от пиянство — каза мисис Круп поверително. — От пиянство и от пушене.
— От какво пушене? Да не би да искате да кажете, че комините са нещо повредени? — запита леля ми.
— Не, госпожо, от пушене на лула и пури.
— Поне това, Трот, не е заразително — забеляза леля ми, като се обърна към мене.
— Разбира се, че не — съгласих се аз.
С една дума, като видя колко съм очарован от жилището, леля ми го нае за един месец, като обаче договорът щеше да се продължи за срок от една година, ако жилището се окаже удобно. Мисис Круп трябваше да се погрижи да ми достави завивки и да ми готви. Тя намекна също така, че ще ме гледа като собствен син. Условихме се, че ще се установя там след един ден. На прощаване мисис Круп забеляза, че слава богу, най-после е намерила човек, за когото да се грижи!
На връщане леля ми изказа надеждата, че животът, който ще започна, ще ме направи самостоятелен и решителен, едничките качества, от които се нуждая. На другия ден повтори това още няколко пъти. Наредихме да изпратят дрехите и книгите ми от дома на мистър Уикфийлд в новото ми жилище. Писах на Агнеса дълго писмо във връзка с тази работа, както и за да й разправя за приятното си пътуване. Без да се впущам в по-големи подробности, трябва да прибавя, че леля ми даде достатъчно пари за всичките ми възможни нужди през пробния месец. За мое и нейно най-голямо разочарование Стиърфорд не дойде преди заминаването й. Изпратих я до дилижанса за Дувър, където тя се настани, изпълнена от въодушевление за предстоящите битки с магаретата. Джанет седна до нея и когато дилижансът замина, аз се отправих към Аделфи, като си мислех за миналото, когато скитах из подземията му, и за щастливите промени, които ме бяха извели на повърхността.
XXIV ГЛАВА
ПЪРВАТА МИ ПРОЯВА НА РАЗГУЛЕН ЖИВОТ
Чудесно беше да си имам собствено жилище и да се чувствувам, когато заключвах външната врага, също като Робинзон, когато влиза в пещерата си и издърпва след себе си стълбичката. Чудесно беше да се разхождам из града с ключа на къщата си в джоба и да знам, че мога да си поканя всеки, когото пожелая. Чудесно беше да си влизам и излизам, когато ми е угодно, без да давам никому сметка, да карам мисис Круп да тича задъхана нагоре, когато ми потрябва за нещо и когато е склонна да дойде. Казвам, всичко това беше чудесно, но трябва да добавя, че понякога се чувствувах страшно самотен.
Сутрин беше добре, особено при хубаво време. Денем, когато слънцето грееше весело, животът ми изглеждаше волен и много приятен, но с настъпването на вечерта настъпваше и унинието ми. Не знам как ставаше така, но при светлината на свещта всичко ми изглеждаше мрачно. Тогава ми се искаше да разговарям с някого. Липсваше ми Агнеса, милата ми приятелка и доверителка. Струваше ми се в тези моменти, че мисис Круп е някъде много далеч. Мислех си за предшественика си, който се бе поминал от пиянство и пушене. Бих желал той да бе благоволил да остане жив, та сега мисълта за смъртта му да не ме мъчеше.
След два дни и две нощи вече ми се струваше, че съм живял там в продължение на цяла година. Но уви,
