Хорейшо Спаркинс

Чарлс ДикенсХорейшо Спаркинс

— Наистина, скъпи, миналата вечер на бала той прояви изключително внимание към Тереза — каза мисис Молдъртън на съпруга си, който след изморителния ден в Сити седеше с копринена носна кърпа на главата си, подпрял нозе на решетката пред камината, и пиеше портвайн, — изключително внимание, и ще повторя пак, необходимо е да го насърчаваме колкото е възможно повече. Непременно трябва да го поканим на обяд.

— Кого да поканим? — запита мистър Молдъртън.

— Е, знаеш кого имам пред вид, скъпи — младия джентълмен с черните бакенбарди и бялата вратовръзка, който се появи за първи път на бала и за когото говорят всички момичета. Младия — божичко, как се казваше? Мариан, как се казва той? — обърна се мисис Молдъртън към по-малката си дъщеря, която плетеше чантичка и беше изпаднала в сантиментално настроение.

— Мистър Хорейшо Спаркинс, маме — отговори мис Мариан с въздишка.

— О, да, точно така — Хорейшо Спаркинс — повтори мисис Молдъртън. — По-истински млад джентълмен определено не съм виждала. Убедена съм, че с този отлично ушит жакет, с който се появи миналата вечер, прилича на… на…

— На принц Леополд, маме — толкова е благороден и романтичен! — подсказа й Мариан с глас, преливащ от безкрайно възхищение.

— Ще ти напомня, скъпи — продължи мисис Молдъртън, — че Тереза навърши двадесет и осем и ние наистина трябва да предприемем нещо сериозно.

Мис Тереза Молдъртън беше дребничка и доста пълна, с алени бузи и весел нрав, но все още нямаше годеник, макар че, трябва да й признаем това, нещастието й не се дължеше на липсата на усърдие от нейна страна. Десет години флиртуване се оказаха безрезултатни, а мистър и мисис Молдъртън напразно завързваха познанства сред подходящите за брак млади мъже от Камбъруел и дори чак от Уондзуорт и Брикстън, да не говорим за онези от Лондон, които просто „се отбиваха“ у тях. Мис Молдъртън беше почти толкова известна, колкото лъвът на Нортъмбърланд Хаус, и за нея имаше същата вероятност „да се задоми“, колкото за него.

— Сигурна съм, че ще го харесаш — продължи мисис Молдъртън. — Той е такъв джентълмен!

— Толкова е умен! — каза мис Мариан.

— И говори така хубаво! — добави мис Тереза.

— Той много те уважава, скъпи — каза мисис Молдъртън на съпруга си.

Мистър Молдъртън се изкашля и погледна към огъня.

— О, на него много му харесва да бъде в компания с татко — каза мис Мариан.

— Без съмнение — добави мис Тереза.

— Сподели го с мен — отбеляза мисис Молдъртън.

— Е, добре — отвърна поласкан мистър Молдъртън. — Ако го видя утре на бала, може и да го поканя. Надявам се, знае, че живеем в Оук Лодж, Камбъруел, скъпа?

— Разбира се, както и че поддържаш екипаж и кон.

— Ще видим — каза мистър Молдъртън, като се приготвяше да подремне. — Ще видим какво ще направя.

Мистър Молдъртън беше човек, чиито светски представи се ограничаваха със застрахователното дружество „Лойд“, Борсата, Индия Хаус (Индия Хаус — сграда в Лондон, в която се помещавало министерството по въпросите, свързани с Индия. От 1947 г. там се намира дипломатическото представителство на Република Индия) и Банката. Няколко успешни спекулации го бяха извели от състоянието на неизвестност и относителна бедност до положение на охолство. Както става често в подобни случаи, с нарастването на богатството им такива хора стигат неимоверни висоти в представата за себе си и семействата си — по отношение на мода, вкус и други подобни глупости те подражават на хората над тях и определено изпитват характерния за случая ужас от всичко, което би могло да се вземе за н е и з и с к а н о. Мистър Молдъртън беше гостоприемен заради самата показност, тесногръд поради ограниченост и страдащ от предразсъдъци поради самомнение. Желанието му да се изтъква го принуждаваше да поддържа прекрасна кухня, посредствеността и любовта към хубавите неща в живота му осигуряваха много гости. Обичаше да има около масата си умни мъже или поне такива, които той определяше за умни, защото това беше чудесна тема за разговор, но не понасяше онези, които наричаше „остроумни“. Може би не ги обичаше от солидарност към двамата си сина, които едва ли биха могли да го дразнят с притежанието на такова качество. Семейството имаше амбицията да завърже познанства и връзки с обществените среди над тези, в които самите те се движеха, и едно от неизбежните последствия от аспирациите им, като прибавим и пълното им невежество за света извън техния тесен кръг, беше, че всеки, който кажеше, че познава някой с висок ранг или титла, можеше да разчита на сигурна покана за трапезата на Оук Лодж, Камбъруел.

Появата на мистър Хорейшо Спаркинс на бала предизвика голям интерес и събуди любопитството на честите посетители. Кой беше той? Виждаше се, че е сериозен и склонен към меланхолия. Да не е духовно лице? Не, танцуваше прекалено добре. Адвокат? Спомена, че не е завършил право. Употребяваше много изискани думи и говореше безспир. Да не би да е изтъкнат чужденец, който е дошъл в Англия, за да опише страната, нейните обичаи и забележителности и ходи на балове и обеди с цел да се запознае с висшето общество, изискания етикет и английската изтънченост? Не, нямаше чужд акцент. Да не би да е лекар, журналист, писател на модерни романи или художник? Не, за всяко от тези предположения имаше солидно отрицание. „Тогава — казаха всички — той трябва да е някой.“

„Положително трябва да е някой — си рече мистър Молдъртън, — щом вижда, че стоим над другите и ни отделя толкова голямо внимание.“

Вечерта след разговора, който ви предадохме, имаше бал. Беше наредено кабриолетът да е готов пред вратата на Оук Лодж точно в девет часа. Госпожиците Молдъртън бяха облекли небесносини атлазени рокли, украсени с изкуствени цветя, а мисис Молдъртън, която беше ниска и пълна и беше със същия тоалет, приличаше на двойния образ на голямата си дъщеря. Мистър Фредерик Молдъртън, по-големият син, беше във вечерен костюм и наподобяваше идеала за елегантен келнер, а мистър Томас Молдъртън, по-младият, с широката си бяла вратовръзка, синьо сако с ярки копчета и червената панделка на часовника силно напомняше портрета на онзи интересен, но неблагоразумен джентълмен — Джордж Барнуел (Джордж Барнуел — герой на Джордж Лило („Лондонският търговец, или историята на Джордж Барнуел“, 1731)). Всеки член от семейството си беше наумил да задълбочи познанството си с мистър Хорейшо Спаркинс. Мис Тереза, разбира се, щеше да бъде мила и занимателна като всяка двадесет и осем годишна девойка, която си търси съпруг. Мисис Молдъртън щеше да сияе от усмивки и любезности. Мис Мариан беше решила да го помоли да напише няколко стихчета в албума й. Мистър Молдъртън възнамеряваше да изяви покровителството си, като покани великия непознат на обяд. Том искаше да се осведоми за задълбочеността на познанията му по интересните въпроси относно енфието и пурите. Дори самият Фредерик Молдъртън, семейният авторитет на тема вкус, облекло и модни тенденции, който разполагаше с апартамент в града и свободен достъп до Ковънт Гардън Тиътър, който винаги се обличаше според модата за месеца, два пъти седмично ходеше да гребе по Темза по време на сезона и имаше близък приятел, който веднъж се запознал с някакъв мъж, дето бил живял в Олбъни (Олбъни — модерни обзаведени апартаменти на Пикадили (една от централните улици на Лондон). Наемането на апартамент в Олбъни означавало, че наемателят принадлежи към „светското общество“) — дори и той реши, че мистър Хорейшо Спаркинс е страшно хубав човек и че ще му окаже честта да го покани на партия билярд.

Първото нещо, на което всички от семейството спряха изпълнен с надежди жаден взор, когато влязоха в балната зала, беше интересният Хорейшо с отметната назад коса и очи, вперени в тавана, който седеше в съзерцателна поза на едно канапе.

— Ето го там, скъпи — прошепна мисис Молдъртън на съпруга си.

— Колко прилича на лорд Байрон! — пророни мис Тереза.

— И на Монтгомъри (Монтгомъри Джек — популярен поет от началото на XIX век, автор на поемата „Вселената до потопа“ и др.)! — намеси се и мис Мариан.

— И на портрета на капитан Кук! — изказа мнение Том.

— Том, не бъди глупак! — каза баща му, който го скастряше за всяко нещо, което той кажеше, вероятно